Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

събота, 31 декември 2011 г.

pursuit of happiness



Студ и лед на висулки. Блъди Мери шотове. Счупеното носи щастие, дори и да е само чаша. Край. Цигари. Безчет. Целувка по носа. Сълзи. Свети Валентин, половин бутилка бяло вино и купа с чипс. One More Bar. Романтика сред метър и петдесет. Целувка и сняг. Клас Б. Балкански синдром. Малките неща. Три момичета, щрудели и Виена. Апокалипсисът идва в 6 вечерта. Каквото се случва в Джинджър, остава в Джинджър. Цигари. Безчет. Рилски езера. Събшайн. Семейно море през май. Сапунени мехури. Борисовата градина. Музика, вятър, Банско. Слънце. One More Bar. София диша. Кифлотен камион. Палатка. Цигари. Безчет. С деца на море. Баклава. Бургаски скандали. Гняв. Целувка. Край. Циганско лято. Градски легенди. One More Bar. Промени. Сватби. Въпроси. Веспа. Два лагера. Алиса в Страната на чудесата на 26 години. Три месеца, шест концерта и още нещо. Цигари. Безчет. Ноември. Целувка. Танци. Раковска срещу Операта. Интернационална кулинария. Романтика и глюкоза. Край и начало. Четиридневно събото-неделие. Куба Либре. 30 неизвинени. Отговори. Сняг. Цигари – все по-малко. По Коледа стават чудеса. Пъзелни парченца. 31 декември. Обратно броене.

3

2

1


СТАРТ!




понеделник, 19 декември 2011 г.

i need



Мисля да завържа очите си. Плътно. Да не виждам нищо и да се пусна по нанадолнището с отворени обятия. Пропастта така или иначе ме зове. Май е крайно време чисто и просто да й се отдам.  За да открия себе си. За да преотрия и теб до мен. Чист. Неподправен. Ефирен. Като току що направен захарен памук. Да усетя вкуса ти и да полепнеш по пръстите ми. Да летя шеметно, стремглаво надолу. Към непознатото.
 
 
Да изпитам адреналина.
 
 
Да му се оставя да ме завладее.
 
 
Да се влюбя.




понеделник, 12 декември 2011 г.

morning glory


Една от онези вечери. Онези, непредвидените, в които трябва да очакваш всичко. В които трябва да изпиташ всичко и да му се насладиш. Понеже то така или иначе ти се случва. От теб зависи дали ще мацнеш гланц по усмихнатите си устни или невярващо ще отваряш все по-широко очи с всяка изминала минута. Мелодиите шементо преминават през теб. Карат тялото ти да танцува. С всяка твоя извивка създаваш картина. Прелъстяваш с движение. Сливаш се с ритъма и светлините. Превземаш пространството. Приковаваш погледите.


Една от онези вечери, в която виждаш всеки. Дори и тези, които никак не очакваш. Попадаш в комични ситуации, над които разливаш смеха си като пяна от шампанско. Взимаш поредна чаша и се усмихваш на цвета на почти бонбонената течност. Краката ти са памук – леки, ефирни, почти нереални. Носят те на някъде. Отвеждат те към някого. Светлините се отразяват в косата ти. Ти си в златна обвивка, която блещука. Танцуваш. Безспирно. До почти пълно изтощение. Телефонът звъни и отговаряш на секундата. Продължаваш към следващото място.
Дъхав въздух и преплитащи се ръце. И погледите, разбира се, погледите, които усещаш по себе си. Чувстваш как те докосват почти. Отваряш клепачи и виждаш зеници, вперени в твоите. Неговите зеници. Красиво е. Като във филм почти.


Една от онези вечери. Без тракане на токчета и пресилена еуфория. Всичко е истинско и реално. Чак не можеш дъх да си поемеш.


И изведнъж потъваш в мъгла. Щастлива, усмихната, музикална, сластна мъгла.


Отваряш очи. Беше четвъртък. Как така се будиш в понеделник? И какво стана с една от онези вечери? Онези, непредвидените, в които трябва да очакваш всичко? Сън ли беше или наистина ти се случи? Отброяваш до десет и ставаш, а стъпалата ти сякаш са от олово. Болят и пулсират, индикирайки ти, че всичко наистина се е случило. Въпрос на време е да го повториш. А дотогава мацваш гланц на усмихнатите си устни и палиш цигара.


Добро утро. 






сряда, 30 ноември 2011 г.

tomorrow never dies


Не ме е страх от теб.

Нито от това, което искаш да правиш.

Страх ме е от мен самата.

И от това, което ще последва после.

От това, което сама ще чуя или ще се направя, че не чувам.

Страх ме е от днес, но повече ме е страх от утре.

Защото то е незнайно.

Защото то не казва дали ще те има теб в него.

Понеже мен не ме е страх от теб.

Страх ме е от мен.

Без теб.







вторник, 15 ноември 2011 г.

coffee and cigarettes




Барът е свещено място, в което споделяме клюките под задимен камуфлаж. Удобно стиснали чашата с кофеин, разкриваме себе си до последния скрит за простото неопитно око детайл. Откриваме себе си, преотркриваме отсрещния. Допускаме нови лица до най-чистото в нас и му го представяме в нерафинирана опаковка.
Поредна неделя, прекарана в стихоплетстване в неримувана форма. Монолог на нова фигура:
- Живеем в епохата на големите очаквания, каза тя и разбърка капучиното си. – Чакаме някой да се промени заради нас. Да ни усети и разбере без думи. Ето, пресушаваме чаши, търпеливо гледайки напред и искаме хоризонтът да се избистри. – Пое си дълбоко въздух и запали следващата цигара. Последната все още димеше със сетни сили в пепелника, а от колоните се разля приятен неделен джаз. – Знаеш ли, забелязала съм, че играем игри, чийто правила сме измислили, за да се самонараним. Но така поддържаме интереса, нали? Предприемаме драстични мерки, за да се направим  неуязвими в собствените си очи. Докога ще се самозалъгваме, че не търсим емоция и човек, който да ни допълва?! Защото, повярвай ми, почвам сериозно да се уморявам от преструвки и тактики.

Докато говореше, тихо запалих и аз цигара. Ей така, за компанията. Издишах на дълбоки въздишки и мислено пътувах. През мен преминаваха съботи, недели, нощи и сутрини, в които припомнях на себе си случки и реплики. Задоволявайки се с фаталната комбинация от никотин и кофеин, бях активен слушател на нещо, което самата аз често съм си мислила и наум задавала като гатанки. Засега обаче отговорите ми убягват. Налице е само поредната игра на преструвки  и стратегии, които после ще разнищваме. Защото барът е свещено място, в което споделяме клюките. Място, в което чакаме задименият камуфлаж да не се окаже пречка за някой да ни открие. И да ни отговори на въпросите.   




четвъртък, 10 ноември 2011 г.

runaway love



Само не ме опитомявай. Моля Само недей да ме превръщаш в една от онези жени. Онези, опитомените. Твърде дълго тичам. Дори не усещам умора вече. Свикнала съм с галопа. Статичността ми е позната непозната.
Само не ме опитомявай. Моля! Ако ме оставиш свободна, ще се върна. Дори може да поостана, тичайки. Важното е да има движение. И разнообразие. Онези жени, опитомените, не ги разбирам. Не им ли доскучава? Удобно ли се чувстват?
Само не ме опитомявай. Моля! Защото може и да се поддам. А тогава става страшно. Тогава може да ми се прииска да опитомя теб в замяна.
Ти искаш ли това?
Само не ме опитомявай. Моля! Остави ме да тичам... или просто побягай до мен.




сряда, 2 ноември 2011 г.

flow



Не се влюбвай в мен, а просто ме чети.
Разгърни ме с пръсти страница по страница.
Остави думите ми да се влеят в теб,
да изпълнят погледа ти и да се шмугнат в мислите ти.
Разтвори ме като книга.
Прокарай пръсти по редовете ми.
Стремглаво спусни поглед по многоточията...
Опитай се да предусетиш какво следва от другата страна.
Остави се на моите изречения да те водят,
да ти подсказват какво мисля и искам,
тихо и нежно да ти нашепват с моя глас
"Не се влюбвай в мен, а просто ме чети".







понеделник, 17 октомври 2011 г.

mono


Вече ще съм монолог. Там и удивителните, и въпросителните, и точките, и запетойките си зависят от мен. Реших да съм си собствена реплика и антипод. Така не завися от никого. Така и никой не е зависим от мен.
Вече ще съм монолог. Дълъг, изчерпателен, мой си. Загърбвам всичко чуждо и оставам самата себе си. Свалям маските, махам грима, събличам и последната реквизитна дреха.
Вече ще съм монолог. Сама за себе си. Пък който иска, така или иначе ще ме чуе. Всеки останал може да разлисти до следващи страници, които са му по-интересни.
Вече ще съм монолог. Завършен. С начало и край. В него ще се потопя и ще си кажа на мен си какво ми е в главата. Май няма да съм от най-кратките, но нали затова са монолозите?! Те никога не са малки. Иначе биха били просто хвърчащи реплики.
Вече ще съм монолог. Диалог така или иначе отдавна липсва.



сряда, 21 септември 2011 г.

getting nowhere


почнах да се изморявам от виртуалното. само думи, думи, думи...и многоточия, и скоби, и удивителни. все едно отново съм в час по български! Ако е така, кога ще си получа бележника? Заслужавам пет и половина. М-и-н-и-м-у-м!
Гоним се в различни технологии, сякаш е някаква надпревара кой от къде първи ще изкочи. Подскачаме в статуси, снимки и намигвания. Докосваме екрана и се смеем сами в стаята. Именно затова и изписваме, че се кикотим с глас. Защото сме сами. И искаме някой, ако не да ни чуе, то поне да си ни представи.
А думите валят ли валят. Заливат ни и се давим сред тях. Опитваме се да се хванем за нещо и да се завием за лека нощ с поредния глагол. Докога? Няма ли вече да излезнем в междучасие?



вторник, 13 септември 2011 г.

true colors




(пусни песента по-долу, тогава прочети и после - полети)

Аз съм онази. Онази, която се смее. Онази, която танцува. Онази, която винаги има какво да каже, но понякога предпочита да замълчи. Онази, която пее, дори когато й се плаче. Онази, която обича.


Виждам шарено. Все пак животът е толкова цветен, колкото ТИ сам му позволиш да бъде. Затова и пред алтернативата черно-бяло или или дъга аз предпочитам второто. Така съм пълноценна. Аз съм синя, когато съм тъжна; зелена, когато ми е спокойно; жълта, когато съм щастлива; оранжева, когато се смея; лилава, докато танцувам; червена, когато се влюбя. Ти си избери цвета, отново аз ще съм в него.


Някои наричат моя свят въображаем. Други – дори леко инфантилен. Но поне е забавен. В него има всичко – и разнообразие, и цвят, и музика. В него аз съм щастлива. Откривам всичко, от което имам нужда. Създавам и руша граници и пространства. Летя с,ед цветове и ноти. Променям се. Преливам в нюанси и въпреки това си оставам все същата. Сменям тоналностите на онова, което ме заобикаля. Обличам хората около мен в цветове. Ти си тюркоазен, тя – бяла, а той – черно-розов.


Аз съм онази. Онази, която винаги се смее в оранжево. Онази, която има сини сълзи. Онази, чийто танц е вечно лилав. Онази, която излъчва зелено спокойствие. Онази, която щастливо сияе с жълт оттенък. Онази, която червено обича. 







петък, 9 септември 2011 г.

sand castles



„Никога да не поресна”, каза Пипи и се завъртя в кръг. Отдавна беше минала възрастта, допустима за детския кът в парка и въпреки това нямаше намерение скоро да го напусне.
„Малка съм и си играя”, повтаряше всеки път, щом някой я попиташе какво прави там. Истината бе, че светът на големите не я привличаше. Струваше й се скучен, сив и твърде логичен.

 На нея й трябваше импулс. Дишаше за него. Търсеше го.  А когато се умори от търсене, той сам я намери. Толкова неусетно, че Пипи дори не успя да скрие картините си на г-н Уилсън, които така старателно рисуваше, докато никой не я наблюдава. В пясъчника до нея се бе появило ново дете, което не познаваше. По същия начин като нея не искаше да порастне и това я очароваше искрено. Играеха заедно, строяха кули и ги събаряха, поглеждаха с неразбиране към пейката на майките и каките.
Един ден Пипи го попита какво ще правят и предложи „нещотърсачи”.
-Ние тази игра я играем от ден първи.  Всеки прави шедьовър за другия от пясъка. После го разваляме с надеждата другият път да е по-добър и да е достоен за детето срещу него -съвсем спокойно и доста по възрастному й отговори.
- Преди да ги развалиш обаче, не знаеш, че аз мислено ги снимам всичките. Не за друго, но да си ги имам за спомен.
Той се усмихна. После мълчаливо всяко дете започна да строи поредния шедьовър. Изпипваха ги до последния детайл. Тя отдавна бе загърбила рисунките си. Той....тя не бе наясно той с какво се занимаваше преди това. И наистина Пипи не виждаше никакво значение във времето преди появата му. Направи последен финален щрих на най-високата кула и само с един пръст събори всичко.

- Кога ще пораснем?
- Надявам се никога, усмихна се Пипи. - Надявам се никога да не поресна.



сряда, 7 септември 2011 г.

It’s been a while





Докато другите се смеят, аз пиша.
Докато другите спят, аз сънувам.
Докато другите вегетират, аз дишам.
 Докато другите ги няма, мен ме има.
Докато другите не ги помниш, мен не ме забравяш.
Утре мисля да си почина малко...



петък, 2 септември 2011 г.

are you still having fun



Как можеш да спиш спокойно, когато това което искаш и това което имаш, не се припокриват? Приспособяваш се към даденото ли? Задоволяваш се с реалността ли? Не мечтаеш ли? Не искаш ли нещо повече? Какво искаш? Имаш ли го? Или мечтаеш, но не вярваш, че ще ти се случи? Изпитваш ли нужда от промяна или си се оставил по течението? Примирил ли си се? Не те ли е страх? Не ти ли е любопитно? Не се ли питаш какво изпускаш? Съмняваш ли се, че има нещо по-добро? Фалшиво ли се усмихваш? Изпитваш ли нещо? Търсиш ли или си се изморил? Дишаш ли истински или само вегетираш? Щастлив ли си?

Отговори ми.



понеделник, 29 август 2011 г.

keep on searching




Намирам се в изречения, които не са мои. Разпознавам се в песни, които не пея. Егоцентрично търся парчета от мен, които старателно сглобявам в пъзел. Търся себе си, за да се поканя на среща. Планирам мислите си, които някой друг ми диктува. Римувам думите, които преминават покрай мен. Припознавам се в чужди лица. Размазвам очертанията си и се вливам в чужди сенки.


Казвам наглас редове, прочетени някъде. Жонглирам с чуждоизказани клишета. Проектирам фантазиите си, които намирам във филми. Изрязвам кадри от непознати сериали. Филмирам деня си, за да си го прожектирам насаме.

Аз съм ходеща витрина, в която се оглеждам. Сменям образа си, без да се замисля. Потъвам в море от препинателни знаци, които някой друг е поставил. Твърдя, че съм себе си, а сменям ролите за секунди. Търся път към мен, за да повървя малко. Тръгвам на някъде, а се спирам на десетия метър. Смело изнизвам като мъниста всяка фибра от тялото си. Разпадам се до последния милиметър, за да се влея наново.



Пиша, за да се намери някой в изречения, които не са негови.

Позна ли се?


четвъртък, 25 август 2011 г.

use somebody



-Трябва да тръгвам.
-Остани.
-Не мога, разбираш ли. Пък и защо?
-Защото искам да се събудя до теб.
-За какво ти е? Ние не се познаваме. Ще е странно.
-Няма значение. С теб странното е странно приятно.
-Ти си странно приятен. Тръгвам.
-Още пет минути.
-Нямам време.
-Намери си.
-Приключило е. Чакат нова доставка.
-Почакай и ти тогава. Тук. С мен.
-Не мога. Наистина трябва да тръгвам. Не ме изпращай.
-Ще те видя ли пак?
-Зависи от гледната точка. Пък и за какво ти е?
-Защото си тръгваш. А не искам.
-Какво искаш?
-Искам да заспиш тук. Да те прегърна. После да се събудим.
-Ние и сега сме будни.
-За да се събудиш, първо трябва да заспиш.
-Не, първо трябва да тръгнеш. Точно това и правя. Лека нощ.
-Остани.
-Не мога... Няма никакъв смисъл.



Тя стана рязко. Беше изцяло облечена. Прибра косата си на стегната опашка и го погледна. Лежеше в пълно отрицание на това, което се случваше. Искаше й се да го пита толкова много неща. Същевременно, предпочиташе да си останат познати непознати. Взе чантата и тръгна към входната врата.



-Може ли поне да те изпратя?
-Казвала ли съм ти, че си странен?
-Странен, странен, колко пък да съм странен?
-Странен, странен, сладко странен.
-Виж, изгря слънце. Добро утро. Остани.
-Трябва да тръгвам. Лека нощ.



понеделник, 22 август 2011 г.

touch



Дъхаво полепваш върху кожата ми. Разливаш се като мед по дланта ми. Силно захапваш врата ми и ми оставяш следи. Притежаваш всяко квадратче от мен. Опитомяваш ме, без дори да ме познаваш. Трескаво търсиш път към мен. Докосваш непознати места. Караш ме да потръпвам по начин, който съм забравила или въобще не познавам. Провокираш мисълта ми да се рее надалеч. Предизвикваш сетивата ми. Зениците ми се разтягат до максимум. Ръцете ми дерат по завивките. Пластелинено се размеквам до неузнаваемост и едва събирам себе си. Каниш ме на дуел, който не успявам да спечеля. Танцуваме танго, в което не зная стъпките. Водиш ме по пътека, която не ми е понятна. Преоткриваш ме.

Кога ще ме намериш?!



сряда, 17 август 2011 г.

smoke


Когато някой те разочарова, не ти остава нищо друго, освен да преглътнеш горчилката. Да стиснеш здраво зъби и да изчакаш бурята да отшуми. Запалваш клечка кибрит, гледаш я как гори, броиш до десет и продължаваш.
Когато някой те разочарова, нещо бавно, но сигурно в теб се пречупва. Навлажняваш пръста си, опитваш се да го сглобиш. В крайна сметка обаче не оставаш доволен от резултата. Защото когато някой те разочарова, всъщност разочароваш сам себе си. Заради неправилна преценка. Заради твърде много компромиси. Заради нечовешко търпение и слепота спрямо малките неща, които индикират, че бурята идва.
Когато някой те разочарова, ти остава само едно – да преброиш до десет и да станеш. И без това вече е студено, кибритът отдавна изгоря.





четвъртък, 14 юли 2011 г.

past tense




Преди дни в стаята си открих стари чужди думи. Старателно написани на лист. На хартия с химикал. По възможно най-ретро начина някой някога ми бе подарил света. Неговия си свят.
И ми стана мило. И топло. И уютно.
И ми стана тъжно. И носталгично. И студено.
Запитах редовете как е възможно в даден момент да подаряваме „Обичам те” така лесно и да вярваме в него, а после да продължим, оставяйки го за спомен върху разпокъсани листи. Нима минава? Или ние надминаваме собствените си думи? Докога подаряваме? Има ли крайна квота, която ако я изпълним, ни остава с празни от „Обичам те” ръце или всичко е въпрос на презареждане на думите? Всеки път ли е истинско или това е реално затъмнение на чистия ум?
Очите ми шареха надолу по редовете. Красиви изречения, които някога са значели всичко, че и над всичкото. Мисли, които сгряват, които прегръщат, които усмихват. Прокарах пръсти по сините букви и мислено се връщах в добре забравени дни. Бързо, шеметно, стремглаво препусках от момент на момент и изкристализирах поразбъркани детайли.
Два часа и стотици думи по-късно старателно прибрах всичко. За да го открия следващия път и отново да изненадам себе си с факта, че някога за някого съм била света. Неговия си свят. И отново да се запитам без отговор – как понякога подаряваме „Обичам те”, а после продължаваме все едно никога не е значело нещо.



четвъртък, 26 май 2011 г.

don't stop




Паузите не са ми силната страна. Дори и в писането е така. Просто понякога забравямдагидобавя. И не е нарочно. Става инцидентно. Явно, за да (си) покажа, че в паузирането не ме бива.


Тръгна ли веднъж, инерцията ме повлича. И няма спиране. И не искам стоп. Ритъмът ме завърта,отскубва ме и ме оставя жива.
Спирането не е опция. Не е цел. Не е дестинация. То е промеждутък между галопите.
Спускам се по нанадолнището и само секунди след това шеметно политам нагоре. Защото мога. Защото обичам. Защото паузите не са ми силната страна. Дори и в писането е така. Просто понякога забравямдагидобавя.


Но дори и безпаузно тези, които трябва, ме разбират. А останалите – натиснете fast forward и ме чакайте на следващата обиколка.
Идвам.






сряда, 25 май 2011 г.

the drugs don’t work





Има една група хора, които за по-лесно и разбираемо наричам „хора наркотици”. Това са тези, които ни разбъркват подреденото и уютното. Като ураган преминават през нас и оставят след себе си разпилени реплики и разтечена спирала под очите. Непредвидими са. Нелогични. Неочаквани.
Идват в най-неподходящия момент и казват точно тези думи, които са достатъчни, за да ни извадят от равновесие. Не винаги е неприятно. Даже напротив. Именно от приятното идва проблемът. Защото искаш още. И още малко. Дозата не ти е достатъчна, а предозираш ли с тях, попадаш в омагьосан кръг на питанки, приливи и отливи. Те съумяват да извадят най-откаченото в теб. Отварят нови хоризонти. С тях си непобедим. С тях ти самият си по-добра, по-завършена форма на самия себе си. Карат те да се луташ в транс и да търсиш. Понеже ти вече си зарибен. И връщане назад отдавна няма.
А хората наркотици си отиват точно толкова бързо, колкото са се и появили. И почваш да търсиш. Нова субстанция, която да замени усещането. Друга форма на удоволствие и провокация, която да те върне обратно към приятното и замъглено състояние. В един момент обаче търсенето почва да омръзва. Затова и спираш. Точно, когато до краен предел си изчистил и последната вена в организма, те се завръщат отново. За да те погълнат за пореден път. И единствено от теб зависи дали ще се отскубнеш или отново ще станеш зависим.
А ти какво избра? Остана ли чист или отново затъна? Понеже има една особена група, която за по-лесно и разбираемо наричам „хора наркотици". Добре, че не се срещат често. Не за друго, но в противен случай всички отдавна щяхме да сме наркомани в собствената си чиста и непорочна кожа. А това би било повече от фатално. И именно затова май всички в един или друг момент предозираме. От скука. От любопитство. От желанието да надскочим себе си. От мисълта, че хората наркотици все някога ще се променят и ще станат зависими от нас. А това, последното, мили мои, си е чист пример за самозалъгване. Понеже да зарибиш дрогата е оксиморон. И то такъв, който дори и във фантастиките липсва като обрат.



Ubelievable? Believe it!




четвъртък, 12 май 2011 г.

rendezvous




Ако не те бях срещнала, щях ли да съм същата?
Щях ли да се усмихвам по този начин,
да имам това чувство за хумор,
да изтръпвам на тези песни?
Ако не те бях срещнала, щях ли да се позная?
Щях ли да се харесвам повече....или може би по-малко?
А въобще щях ли да изпитвам нещо?



Знаеш ли, не ми се мисли какво би се случило, ако не те бях срещнала.
Затова си пускам музиката, усмихвам се леко приведена наляво и чакам....да те срещна отново.



понеделник, 18 април 2011 г.

wicked game


Докога ще си играем на котка и мишка? Целуни ме. Остави ме и аз да те вкуся и да се приключва с гоненицата”, мислеше си тя, докато той за пореден път даваше объркани сигнали.

И двамата не бяха свободни. И двамата го знаеха. Играеха това танго на невинно докосване, постоянно търсене на контакт и преплитане на погледи твърде дълго време.

Няма ли най-накрая да направиш нещо? Няма ли, подобно на Оскар Уайлд, най-после да се отдадеш на изкушението?!”, безброй пъти го беше питала.

Само на ум обаче. На глас не смееше да му го каже. Притесняваше се, че ако го направи, играта ще свърши. Истината бе, че играта й харесваше. Зареждаше я с емоция и някаква странна тръпка. Тази, която я караше поне един път на ден да се сети за него. Дали той се сещаше за нея? Отпи от мохитото си, запали цигара и се отпусна. Бе толкова близо, а толкова далеч.

Клише. Клиширани отношения, с които захранваше егото си. И нуждата си от тръпка. Докога?

Няма значение”, помисли си. „Това е маловажно. По-належащо ми е да разбера кога най-после ще спрем играта на котка и мишка и ще се пренесем на следващото ниво”.

А има ли значение? Нужна ли е по-горна дестинация? Да не би, изневерявайки, да фантазира? А фантазирайки, изневерява ли? Реши, че е време да си ходи. Нищо не бе направила, а се чувстваше виновно. Точно оставяше чашата с последната глътка, която сякаш щеше да й приседне, когато по гърба я полазиха тръпки. Ръката му бавно хвана нейната, погали я нежно по косата и я целуна. По бузата.

Докога ще си играем на котка и мишка? Целуни ме. Остави ме и аз да те вкуся и да се приключва с гоненицата!!!”, изкрещя мислено, а на глас изрече. „Хайде, аз тръгвам, че стана късно”.

До следващия път.


понеделник, 11 април 2011 г.

love is in the web


Наскоро ми попадна една мисъл, която ми грабна окото. Love is in the web. Като онази песен, но не съвсем. А истина ли е? Или може би само фикция? Измислят ли си хората, за да прикрият факта, че се отчуждават и не стана ли темата за интернета и неговата способност да отдалечава хората едно тотално и изтъркано като подметка на бални обувки клише?

Оглеждам приятелите си. Различни.Някои дори са пълни противоположности един на друг. И въпреки това всеки един от тях – без значение дали говорим за мъже или жени, е имал поне една връзка, започнала от гоненица между пиксели и екранни усмивки. Отдалечаване? Отчуждение? Да, ама не.

В днешно време всеки бърза на някъде. Тича и спира, само за да хапне нещо, да подреди мислите си за минута-две, да изпуши половин цигара (цялата е само за късметлиите, останалите нямат време) и пак бяга. По задачи. По работа. Заради стрес. Като типични последователи на оруелската „1984” натискаме копчето, индикиращо ни къде сме. За да бъдем открити. От другите, стоящи в нет-а. И това не е отчуждение. Това е улеснение. Понеже бягаме. И трябва да ни стигнат. Понеже тичаме и нямаме време за спиране. Понеже напоследък от толкова много задъхване осъзнаваме, че се храним предимно с любов и каши. Но кашите са гадни, а любовта не тича. Тя ни чака в пикселите и емотиконите. Ако е истинска, я пренасяме в нашето измерение отвъд екрана. Ако ли пък не – натискаме копчето „delete” и refresh-ваме страницата.

Моята каша отдавна изстина. Вкусът й стана стипчив, а и консистенцията й не ми е приятна вече. Затова и предпочетох другата съставка в менюто. Открих я в онова, web-а. Преобразих го в реален 3D образ и вече месеци наред му се радвам. Не мисля, че се отчуждавам. Напротив. Преоткривам онова, което така или иначе ми е направило впечателние под формата на редове, кодове и препратени ми линк-ове.

Преди радиото ми пееше „love is in the air”, но това ми е някак ретро. Love is in the web и в това няма нищо, ама наистина нищо отблъскващо.

Enter. Message Saved.




петък, 25 март 2011 г.

trippin

Докато при мен се случват прекраснотии, за които дори не искам да говоря (може би от страх, да не разваля хубавото), ще се завърна към нещо, което не бях правила отдавна.


Музикално пътуване в три части

1.
Затегнете коланите, натиснете съединителя и потегляме. Леко, усмихнато, с женски вокали. Това е песен за онези сутрини, когато още ни се спи, но целта е по-силна от желанието да останем между завивките, удобно стиснали в прегръдка възглавницата. Текстът се лее плавно като мед, а рефренът инстинктивно кара пръстите да барабанят по всяка повърхност.


2.
Никога няма да спра да се възхищавам на таланта на Lykke li. Девойчето досега не е вадило песен, която да ме разочарова. Силно се надявам това така и да не се случи.А тази е от онези мелодии, които дори и да ни е криво, дори и да ни е изморено, действат като ударна доза кафе. С щипка канела и мляко за разкош. Идеална за танцуване зад волана и плезене на околните нацупени шофьори.


3.
Сигурно поне веднъж ви се е случвало да шофирате и да ви е леко изморено. Да ви се притварят очите, да ви е нацупено, да ви е дори нервно. В такива моменти и техните производни си пуснете горната песен. Усилете звука. Отпуснете се. Мелодията е ярък, красноречив пример за това какво точно трябва да представлява една истинска „пътуваща” песен. Тя трябва да ви усмихва. Тя трябва да ви накара да поклащате глава първо наляво и после – надясно. Тя трябва да ви вдъхнови да спуснете прозореца и да протегнете пръсти. Тя трябва да успее да ви накара да натиснете replay, веднага щом приключи. А тази, горната, отгововаря на всеки един от вече споменатите критерии.


BONUS TRACK:
И понеже днес ми е пътуващо и слънчево, ако случайно ви се прииска да поостанете повече зад волана и безцелно да обикаляте, то тогава ви подарявам тази като бонус. Защото е прекрасна. И защото ми е прекрасно. И най-вече, защото такива прекраснотии ми се случват напоследък, че искам да пръскам позитивност навсякъде около мен.

До нови музикални отпътувания и срещи. Там, където, понеже, защото мракът свършва и махаме на воля от широко отворените прозорци, докато слънцето ни обгръща.
Честит Ви последен мартенски петък!

понеделник, 21 март 2011 г.

black and white


С нея сме черното и бялото.
Ези и тура на една и съща монета.
С нея сме двете противоположности.
Прибраност и жизненост в две различни половини.
С нея се различаваме дори с просто око.
Студено и топло, сняг и слънце.
С нея единствено си приличаме по това, че НЕ си приличаме.
А тогава защо ТЕ привличаме
и СЕ привличаме
към теб?


вторник, 15 март 2011 г.

change


Нещо се случва. С мене.
Нещо се променя. В мене.
Нещо се пречупва. Около мене.
Нещо ме трогва. До мене.

Нещо витае. Наблизо.
Нещо ухае. Обичам.
Нещо ме грабва. Силно.
Нещо ме залива. Обилно.

Нещо се случва. С мене.
Нещо, а уж бе нищо. Ти за мене.

понеделник, 7 март 2011 г.

blindfold



Не те харесвам, защото си самонадеян. Мислиш си, че притежаваш целия свят, а останалото ти принадлежи по презумция. С поглед принизяваш всички около теб и надменно ги гледаш от високо. Не те харесвам, защото си безпардонен. Не те интересува кой какво мисли и правиш това, което на теб ти се иска. Понякога нагрубяваш хората и дори не махаш с ръка. Просто продължаваш. Не те харесвам, защото се мислиш за далеч по-ценен и важен от околните. И зверски много ти личи. Каквото и да направиш, то е правилното, най-вярното решение. Понякога ми идва да те разтърся като прашасала парцалена кукла, за да се осъзнаеш. Но не го правя. Оставям те да летиш в облаците, които сам си си създал. За комфорт. Не те харесвам, понеже почвам да те харесвам. От това ми ставаш едновременно все по-противен и все по-интересен. Като магнит с две лица ме отблъскваш надалеч и привличаш все по-силно. Като карфичка се опитвам да се закача за нещо, но все не успявам.

Не те харесвам....не те харесвам.....не....те....харесвам....много. Засега.


сряда, 16 февруари 2011 г.

happily (n)ever after


Тя е средностатистическо момиче. От добрия, учтивия вид. Онзи, който е почти на изчезване. Тя е винаги насреща. Ще прескочи всичките си принципи, само и само да ти помогне. Тя е мила, приветлива, сладка. Никога няма да те изложи и ще те изслуша, когато имаш нужда. Тя е доброто момиче, което винаги се забърква в пакости. Или по-скоро другите я забъркват.


Тя седи срещу мен. Отпива от Блъди Мерито си и изказва на глас това, което ми се върти в главата.


„Аз съм като талисманче за сериозни връзки. Ако някой иска да се обвърже, единственото нужно е да излезе с мен. Понякога трябва само една среща. Друг път се изисква малко повече. Примерно месец или два” – усмихвайки се, пали цигара, а аз поръчвам второ Блъди Мери. „Знаеш ли, че вече няколко от бившите ми са обвързани?! Не, поправка – те са женени. С деца. Аз съм като онази последна нужна крачка, преди да се оженят. Нещо като филма „Good Luck Chuck”. Е, аз съм Чък. Защото не само, че са женени, но срещнаха половинките си веднага след мен. Някои още на следващата седмица, след като се разделихме. Мисля скоро да напиша обява: „Омръзнало Ви е да сте сам? Искате добра съпруга, топла манджа вкъщи и майка на децата Ви? Търсите брак? Излезте с мен и ще намерите всичко това. 100% гаранция.” – шегуваше се, но не й беше смешно. Нервно потропваше с крак и си играеше с маслинките в чашата. „Не ме разбирай погрешно, радвам се за тях. За всеки един по отделно. Но не мога да не се запитам, кога ще спра да съм късмет за обвързване и ще срещна моя такъв? Сякаш има нещо объркано в мен. Излизат с мен, опознават ме и бягат яко дим. И за по-голяма сигурност, взимат, че се женят!”



А в нея нямаше нищо сбъркано. Почти. Тя е едно типично, средностатистическо момиче. От учтивия, добрия вид. Толкова мила и грижовна, че всеки знае – на нея може да се разчита. Проблемът е, че като е винаги насреща, тя сама убива тръпката. В зародиш. Така влиза в графата „приятели”. Което пък ме наведе на въпроса „Как да намерим баланса между това да сме мили и хрисими, като едновременно не елиминираме нюанса на изненадата и съответно – интереса?”

Засега отговорът, мили мои, остава неизвестен.


сряда, 9 февруари 2011 г.

rehab


Ти си вреден за здравето. Ти си грип, от който ме втриса. Става ми студено на крайниците, а коремът ми се свива на топка. Прималява ми. Прилошава ми. Като се появиш, ми се завива свят. Кихам.
Ти си наистина опасен, вреден за здравето. Няма медикамент, с който да се предпазя от теб. Опитах всичко, но резултатът е нулев. Ти си неизлечима зараза. Просмукваш се в мен и ме правиш по-слаба. Унищожаваш ми имунната система, която съм градила старателно. Разболяваш ме. Кашлям.
Ти си вреден за здравето – и физическото, и психическото. След теб си говоря сама. На глас. Дори си отговарям на собствените въпроси, ръкомахайки. Халюцинирам с отворени очи. Вдигам висока температура. Припадам мислено. Давя се.
Ти си най-опасната болест, с която съм се сблъсквала. Само ти можеш да ме излекуваш. Проблемът обаче е, че може би не искам. Предпочитам да кихам, подскачайки на едно място; да кашлям силно; да се давя перманентно през отделни времеви интервали. Дори почна да ми е приятно да припадам от теб. Пък нека си вреден за здравето.


четвъртък, 3 февруари 2011 г.

talk





Когато мой близък човек ми поиска съвет, винаги казвам това, което наистина мисля. Дори и с риск, да го/я нараня. Просто съм такава. На мнение съм, че ако си истински приятел, ще кажеш реалния отговор, а не напудрената версия за непораснали деца.


Друг е моментът, че често хората не търсят съвет, за да получат такъв. Не. Те просто искат да чуят вече взетото си решение гласно. От чужди устни. С други думи. Затова и когато си даваме мнението, често отсрещната страна чисто и просто не се вслушва в него. То преминава покрай тях като едва доловим шепот и остава назад, много назад в мозъчните им лабиринти. Понеже човек е такъв – упорит, та чак инатлив. Защото човекът по презумция е индивидуалист. Иска нещо и му трябва само една дума, която да е в синхрон с неговия светоглед и готово. Прави го. Без да се вслушва във всички останали „Недей”, „Спри”, „Постой”, „Помълчи”. Неосъзнавайки, че после пак ще иска съвети и в повечето случаи, пак няма да се вслушва в тях.


Виждам го на практика. Постоянно. Изнизват ми се минути и множество ненаписани редове под формата на монолози, в които изказвам поисканата ми теза и тя си оставя висящ в пространството ненужен пасаж. Понякога дори се замислям струва ли си въобще да се опитвам да кажа истинското си мнение. Защото инатът и нечуването си личат. Зверски. Те са в празния поглед. В предъвкването на една и съща тема по сто пъти. Сякаш повтарянето на определен лайтмотив ще промени позициите ми и съответно - съвета ми. Но не става, мили ми, инатливи, обични люде. Нито моето мнение ще се смени, нито Вашето. Така че струва ли си да си хабим ценните минутки в словестна диария, която честичко не води до никъде освен до отдходната тръба на ината?!Ами, да, струва си. Понеже това са приятелите. Те изслушват, дори когато не им е интересно. Съветват, дори и да знаят, че няма да се хареса това, което казват. Те са там и когато се случи предсказания резултат. C’est la vie.


Разбира се, като ми искат съвет, аз си казвам моето. И няма да спра да го правя. Понякога съм дори леко груба. Знам го. Но това съм си аз. Такива са ми думите и не мисля да ги сменям. Както и не се самозалъгвам, че отсрещната страна винаги сляпо ще се довери на това, което кажа. Просто сме учтиви. Играем по правилата на „въпроси и отговори”. Те питат, а аз отговарям. Пък каквото ще да става.


Да живее индивидуализмът!


четвъртък, 27 януари 2011 г.

humanised


Лаптопът ми пострада от топлинен удар, а аз - от сърдечен. Май с него си приличаме повече, отколкото предполагах. Нещо като онази мисъл за еднаквостта между домашните любимци и техните стопани. Без излишната козина и надрасканата дамаска на мебелите.
И как иначе. Ние спим, ядем, плачем, пишем, мислим, пушим, мечтаем заедно. Колкото и странно да звучи, връзката ми с лаптопа ще се окаже най-дълготрайната ми за последните две години. Той е винаги насреща. Знае всичките ми тайни до последната сричка. Въпреки това нито за секунда не се изкушава да ги разпространи, без преди това да ме е попитал. Лаптопът ми заспива малко преди мен и се буди по същото време, когато и аз. Докато пия кафето си, винаги ме поздравява с песни, които обичам. Не ревнува. Когато го потърся, е винаги насреща. Зареден, очакващ, изслушващ.
Лаптопът ми пострада от топлинен удар, а аз - от сърдечен. Сърцето ми се сви. Донякъде заради него. Но донякъде и заради мисълта, че не съм единствената, неусетно заменила близостта с техника, усмивката с двуеточие и скоба, любовта със сърца от пиксели и разговорите с еднакво написани и подравнени редове.


понеделник, 24 януари 2011 г.

dream a little dream


Докато те няма, те сънувам.
Контурите ти се разхождат в мислите ми.
С въображаеми пастели те оцветявам.
Рисувам те по свой вкус в ярки цветове.
Моделирам те и излизам извън очертанията ти.
Правя те истински.

Докато те няма, те сънувам.
Появи се, моля те, за да видиш портрета си.

четвъртък, 20 януари 2011 г.

celebration


Здрасти, искаш ли да се запознаем? Аз съм един от най-захарните блогове. Днес имам рожден ден и ставам на 2-годинки. Малко съм хаотичен, затова и името ми е такова. Има си и обяснение за всичко това. Мама ме създаде, без да има идея какво ще излезе от мен. Един ден взе, че й доскуча и почна да пише. След няколко седмици прописа отново. Това бяха първите ми виртуални проплаквания.

Отначало само мама ме слушаше и четеше. Лека полека почнах да раста. Оттам пораснаха и ушите, които ме чуваха. Вече не плачех. Научих се да говоря. Отначало малко, по пет-шест реда. Бели разпокъсани стихове. Но веднъж научих ли нужните, точните думи, нямах спирка. Мисълта ми се рееше във всички посоки и във все повече редове. Измислих си герои. За да не ми е скучно. Някои останаха безименни, скрити зад „нея” и „него”. Други кръстих по свое осмотрение и предпочитание.

Като навърших първата си годинка, мама ми подари страница във фейсбук и туитър. Реши, че съм достатъчно зрял, за да се впусна в още виртуални дебри. Продлъжих да се лутам между музика и мисли. Говорех повече, мълчах все по-малко. Смених си визията. Паднаха млечните ми контури. Дори започнаха да ме публикуват и цитират. Приятно е. Не смятам, че съм докрай завършен. Но съм дяволски близо!

Аз съм един от най-захарните блогове. Днес имам рожден ден и празнувам. Празнувам и не мисля да се спирам. Научих се да говоря, да пея, да отговарям на коментари, съобщения, зададени или премълчани въпроси. И искрено се забавлявам. Като две-годишно дете, играещо си в пясъчника с по-големите. А подаръкът за рождения ми ден тропа на вратата. Какъв е точно, засега не казвам. Като порасна още малко, тогава ще ти разкажа. Сега имам далеч по-важни задачи. Като, например, това да празнувам.

Честит ми рожден ден!


сряда, 12 януари 2011 г.

i want more


Ако искате да ме убиете или поне да ме видите онемяла, ме попитайте какво искам. Това е въпросът, на който наистина не мога да отговоря. Не че не желая да дам отговор. Чисто и просто той е променлива величина с много крайни дестинации.
Искам толкова много неща! Искам вечно да е май и юни и да ходя само с рокли и поли, които феерично да се веят. Искам да има начин от небето да вали дъжд с дъх на канела и ванилия и като ме намокри, да се чувствам като току що изпечен виенски щрудел. Искам около мен да няма намръщени хора, а всички да са с усмивки като на Чеширския котарак. Знам, последното може да е леко смущаващо, плашещо чак, но е за предпочитане пред бръчки по челото и мрънкащи тоналности. Искам да имам специален нож, с чиято помощ да мога да режа мъглата. Да мога да я моделирам в различни форми и да я подарявам в кутийка на всеки. Искам да измисля диета само от желирани бонбони, която действа и да натрия носа на доктор Емилова, мъчеща горките хорица с три-четири резена ябълка на ден (това е нечовешко!). Искам да сънувам само и единствено музика. Случвало ми се е вече и няма наистина нищо по-приятно от това насън да летиш сред ноти и петолиния. Искам цигарите да се окажат полезни за здравето. Така ще си пуша на воля, без да ми се карат, че си вредя. Искам да се разбера. Понякога имам чувството, че говоря сама на себе си на несъществуващ език. Друг път пък си мълча. Сама на себе си. Просто защото не ми се говори. Искам да мога да ти прочета мислите. На тебе, на него, на тях. Казвам „прочета”, вместо „чуя”, защото ако Ви чувах мислите, щеше да стане такъв хаос, че да получа главобол. Искам да поспра с търсенето. Същевременно обаче ми се иска то никога да не спира. Застояването на едно място ме плаши, а страхът не ми е любимата емоция. Искам да зная какво ще стане след година, след месец, дори след малко. Изненадите са прекрасно нещо, но само ако са приятни. Затова и бих рискувала тяхното унищожение в името на това да съм подготвена за негативните ситуации. Всъщност, искам да имам коректор за негативизъм и да мога да го изтрия почти всичкия. Да остане само хубавото и една-две капки тъга. Оставям ги, защото ако всичко е розово, няма да му се радваме чак толкова много. Искам....искам да мога да искам, но и да искам по-малко....
Всъщност ето, сама себе си затрудних с гореспоменатия въпрос. Затова, моля ви, не ме питайте какво искам. Понеже като почна,няма спиране. В такъв момент, съм благодарна на пола си. Ако бях мъж, щях да съм нетърпима. И искаща да съм жена.



вторник, 11 януари 2011 г.

happy


Казват, че съм почнала да се повтарям. Че съм се вкопчила в един и същ лайтмотив и го перефразирам по много пъти. Че съм се изчерпала и затова рецитирам стари изводи с нови думи. Възможно е. Явно така се получава, когато ти е усмихнато. И хубаво. А за разлика от преди примерно месец, че дори и половин месец, мен ми е именно такова. Хубаво. Уютно. С мене си
Казват, че съм зациклила писмено в една фаза. Че не се откопчвам от нея дори и на един нанометър. Възможно е. Явно така се случва, когато ти е комфортно. И приятно. Свежо ти е от всичко, което ти се случва. И точно така леко и неусетно стигам до един от любимите си изводи: само като сме тъжни, сме продуктивни. Стане ли ни щастливо, музата ни бяга яко дим. Може би наистина нещастието е някакъв катализатор на идеи, с които при нормални, щастливи условия не бихме се сблъскали.
Подарявам ви я! Подарявам ви музата си и всички идеи, ненаписани по време на тъга и звучащи нелепо, когато съм щастлива. Мисля януари да се отдам на позитивизъм. Негативното ще го оставим за друг месец. А защо не и за друга година?!


Щастлива съм.


Нелепо ми е да съм креативно тъжна.


Поне засега.


сряда, 5 януари 2011 г.

drink to get drunk


Когато си пийнем, сме гениални.
Когато си пийнем, сме нИрИални.
Когато си пийнем, ние сме непобедими.
Когато си пийнем, сме почти немислими.
Когато си пийнем, сме ходещи ноти.
Когато си пийнем, мозъкът ни на максимум работи.
Когато си пийнем, светът се разгражда.
Когато си пийнем, ето какво главата ни ражда:



„Педя човек лакът брада го свързвам с човек с голям член” (каката и поредната й хрумка)

„И глистът има душа”(без коментар)

„Какъв е проблемът, с който се ебаваме, да се ебавам и аз?” (Плам в най-чиста хуманна форма)

„Ако бях мъж, щях досега всичките да съм ви минала” (Йосифова изразява любовта си безпрекословно)

„Дай ми да духам, плюс това ще е голям” (Каза Ла Дона и взе пореден балон, преди да се появим с „уголемените” им версии на рожден ден)

„Той моят е някакъв такъв, крив и половината ми се изпразни на седалката” (малката балеринка описва водния си пистолет преди мократа война от края на лятото, която си спретнахме в Борисовата)

„Как ще го гълташ? Нали духаш?”(не помня кой разви тази теория за сапунените мехури, страха ми от това да не глътна веро и как точно да избегна този инцидент)

„- Аз искам да знам! Кой е Алехандро и кой Роберто?
- Е как кой, Фернандо! „ (кръгът Мисъл анализира Гага-дината и нейният „Алехандро”)

„Много уважавам заведения, в който тоалетната им хартия е Milde” (Каменова се изявява като клозетен критик, след посещение на двете нули)

„Аз съм нудист без ташак” (безценно, алтър его-во )

„Трябва да говоря по-бавно, защото не мога да се изказвам” (как да предотвратим ситуации от типа на „завързан език”. Безценен урок от Ла Дона)

„Вечерта животът е винаги по-хубав от сутринта” (колективно умозаключение след поредна среща в One More Bar)

„В първия момент не успях да го позная, аз съм свикнала да го виждам полугол”(коментар, след като мишолина е видяла морски гларус в есенна градска обстановка)

„Наистина нещата са много сложни, като сме големи. Искам да сме в гимназията!” (безименно прозрение в алкохолна вечер, гарнирана с никотинов дим)

„Пуснах си косми, защото не искам да изневерявам” (г-е-н-и-а-л-н-о-!)

„Самата мисъл за изневяра е наполовината извървян път към нея” (отново: г-е-н-и-а-л-н-о-!)

„Спокойно, беше ми в устата, не го гълтах” (аз, успокоявайки Цвета, която инцидентно ме бутна в момент, когато чашата е до устните ми)

„Ти само се чукаш, а не пиеш!” (каза гневно Ла Дона след поредна наздравица и отпи от чашата си)

„Хората гледат със захлас, а аз гледам с гръб” (реплика при поредната шантава доза Future Shorts)

„Утрото е по-мъдро от сутринта” (прозрения на Плам, част поредна. Локация: Созопол)

„Като говоря, не приказвам!”(решително заявление от страна на Цвета)

„Имам кретенорадар” (прозрения на Плам, част поредна. Локация: Park Life Festival, терминал 2)

„Достатъчно е, че сме болни души, за да лекуваме чужди болни такива” (прозрение поредно от каката на всички каки)


понеделник, 3 януари 2011 г.

stay the same




на тези, които са ме докосвали
на тези, които не са успяли
на тези, които са ме провокирали
на тези, които ги е било страх
на тези, които са ме усмихнали
на тези, които са ме разплакали
на тези, които са ме мислили
на тези, които са ме анализирали
на тези, които са ме разтърсили
на тези, които са ме оттегчили
на тези, които са ме изплашили
на тези, които съм изплашила
на тези, които продължават да правят всичко това
и на тези, които ще започнат...

I SALUTE YOU