Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

понеделник, 27 февруари 2012 г.

be the change




Съществува една странна порода хора. Цинични. Но не от хуморно-циничните. Не, не. Те са минорно-цинични. Дъждовно-цинични. Цинични.


Обкръжават се с циничните си приятели, с които изпиват циничното си вино, говорейки циничните си думи под съпровода на цинични песни и допушват цинично последните си цигари. Тази порода хора не обича да обича. Тя е забравила какво е това да се усмихнеш. Някога, отдавна, някой е прекършил усмивката им и ги е потопил в депресивни състояния. Някога...Отдавна....

Точно в тези последните две думи се крие и разковничето на циничните. Твърдят, че искат да бъдат спасени, да бъдат отново усмихнати. Но не се и замислят, че докато се обкръжават с цинизъм и мрак, докато рисуват себе си само в черно и бяло, докато бягат от щастието като дявол от тамян, това чисто и просто няма как да се случи. До такава степен са се слели с депресията, свикнали са с нея като невидима дреха, че не умеят, не искат, не проумяват как сами на себе си не позволяват да се завърнат към цветното. Може би от страх. Може би чисто и просто по инерция.

Циничните привидно са едни от най-забавните хора. Докато не прекараш поне мъничко време с тях. Тогава, неусетно и почти необратимо цинизмът им полепва по кожата ти. Просмуква се в порите ти. Вплита се в гласа ти и го прави грапав. От теб единствено си зависи дали ще ти е уютно или ще предпочетеш да се усмихнеш отново.

Аз ли? Съжалявам, простете, извинете, пардон, но предпочитам да ми е шарено. Пък нека съм псевдо циник.


събота, 25 февруари 2012 г.

these words, these sounds, these powers




Една дума: Той.
Две думи: Той и аз.
Три думи: Той и аз заедно.
Четири думи: Той и аз заедно сега.

Спирам да броя думите.
Предпочитам да те изживея. И да не спирам, за да прочистя гърлото за по-ясна дикция.
Така или иначе ме разбираш. Дори и понякога да греша в броенето.



петък, 3 февруари 2012 г.

good morning


 
Усмихнато заминавам на пътешествие в себе си, за да те намеря теб там. Загнездил си се надълбоко и не искаш да си ходиш. Аз пък не желая да ти посоча изхода. Не за друго, а защото с теб тъжната муза отдавна изчезна и остана някъде там, в миналите коридори на все по-отдалечаващи се дъждове, инсомнии и задимени пепелници. Не мога да пиша нормално. Но и не искам. Предпочитам пред минорно вдъхновение да се гмурна навътре в себе си и да те погаля по лицето. Другото го оставям на чужди химикалки и бели празни листи.

Достатъчно писах. Време е мъничко усмихнато да си почина. Да приседна удобно, да заровя лице в дланите си, невярвайки, че това се случва и само секунди по-късно чисто и просто да те попитам:

- Чай или кафе?