Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

сряда, 16 февруари 2011 г.

happily (n)ever after


Тя е средностатистическо момиче. От добрия, учтивия вид. Онзи, който е почти на изчезване. Тя е винаги насреща. Ще прескочи всичките си принципи, само и само да ти помогне. Тя е мила, приветлива, сладка. Никога няма да те изложи и ще те изслуша, когато имаш нужда. Тя е доброто момиче, което винаги се забърква в пакости. Или по-скоро другите я забъркват.


Тя седи срещу мен. Отпива от Блъди Мерито си и изказва на глас това, което ми се върти в главата.


„Аз съм като талисманче за сериозни връзки. Ако някой иска да се обвърже, единственото нужно е да излезе с мен. Понякога трябва само една среща. Друг път се изисква малко повече. Примерно месец или два” – усмихвайки се, пали цигара, а аз поръчвам второ Блъди Мери. „Знаеш ли, че вече няколко от бившите ми са обвързани?! Не, поправка – те са женени. С деца. Аз съм като онази последна нужна крачка, преди да се оженят. Нещо като филма „Good Luck Chuck”. Е, аз съм Чък. Защото не само, че са женени, но срещнаха половинките си веднага след мен. Някои още на следващата седмица, след като се разделихме. Мисля скоро да напиша обява: „Омръзнало Ви е да сте сам? Искате добра съпруга, топла манджа вкъщи и майка на децата Ви? Търсите брак? Излезте с мен и ще намерите всичко това. 100% гаранция.” – шегуваше се, но не й беше смешно. Нервно потропваше с крак и си играеше с маслинките в чашата. „Не ме разбирай погрешно, радвам се за тях. За всеки един по отделно. Но не мога да не се запитам, кога ще спра да съм късмет за обвързване и ще срещна моя такъв? Сякаш има нещо объркано в мен. Излизат с мен, опознават ме и бягат яко дим. И за по-голяма сигурност, взимат, че се женят!”



А в нея нямаше нищо сбъркано. Почти. Тя е едно типично, средностатистическо момиче. От учтивия, добрия вид. Толкова мила и грижовна, че всеки знае – на нея може да се разчита. Проблемът е, че като е винаги насреща, тя сама убива тръпката. В зародиш. Така влиза в графата „приятели”. Което пък ме наведе на въпроса „Как да намерим баланса между това да сме мили и хрисими, като едновременно не елиминираме нюанса на изненадата и съответно – интереса?”

Засега отговорът, мили мои, остава неизвестен.


сряда, 9 февруари 2011 г.

rehab


Ти си вреден за здравето. Ти си грип, от който ме втриса. Става ми студено на крайниците, а коремът ми се свива на топка. Прималява ми. Прилошава ми. Като се появиш, ми се завива свят. Кихам.
Ти си наистина опасен, вреден за здравето. Няма медикамент, с който да се предпазя от теб. Опитах всичко, но резултатът е нулев. Ти си неизлечима зараза. Просмукваш се в мен и ме правиш по-слаба. Унищожаваш ми имунната система, която съм градила старателно. Разболяваш ме. Кашлям.
Ти си вреден за здравето – и физическото, и психическото. След теб си говоря сама. На глас. Дори си отговарям на собствените въпроси, ръкомахайки. Халюцинирам с отворени очи. Вдигам висока температура. Припадам мислено. Давя се.
Ти си най-опасната болест, с която съм се сблъсквала. Само ти можеш да ме излекуваш. Проблемът обаче е, че може би не искам. Предпочитам да кихам, подскачайки на едно място; да кашлям силно; да се давя перманентно през отделни времеви интервали. Дори почна да ми е приятно да припадам от теб. Пък нека си вреден за здравето.


четвъртък, 3 февруари 2011 г.

talk





Когато мой близък човек ми поиска съвет, винаги казвам това, което наистина мисля. Дори и с риск, да го/я нараня. Просто съм такава. На мнение съм, че ако си истински приятел, ще кажеш реалния отговор, а не напудрената версия за непораснали деца.


Друг е моментът, че често хората не търсят съвет, за да получат такъв. Не. Те просто искат да чуят вече взетото си решение гласно. От чужди устни. С други думи. Затова и когато си даваме мнението, често отсрещната страна чисто и просто не се вслушва в него. То преминава покрай тях като едва доловим шепот и остава назад, много назад в мозъчните им лабиринти. Понеже човек е такъв – упорит, та чак инатлив. Защото човекът по презумция е индивидуалист. Иска нещо и му трябва само една дума, която да е в синхрон с неговия светоглед и готово. Прави го. Без да се вслушва във всички останали „Недей”, „Спри”, „Постой”, „Помълчи”. Неосъзнавайки, че после пак ще иска съвети и в повечето случаи, пак няма да се вслушва в тях.


Виждам го на практика. Постоянно. Изнизват ми се минути и множество ненаписани редове под формата на монолози, в които изказвам поисканата ми теза и тя си оставя висящ в пространството ненужен пасаж. Понякога дори се замислям струва ли си въобще да се опитвам да кажа истинското си мнение. Защото инатът и нечуването си личат. Зверски. Те са в празния поглед. В предъвкването на една и съща тема по сто пъти. Сякаш повтарянето на определен лайтмотив ще промени позициите ми и съответно - съвета ми. Но не става, мили ми, инатливи, обични люде. Нито моето мнение ще се смени, нито Вашето. Така че струва ли си да си хабим ценните минутки в словестна диария, която честичко не води до никъде освен до отдходната тръба на ината?!Ами, да, струва си. Понеже това са приятелите. Те изслушват, дори когато не им е интересно. Съветват, дори и да знаят, че няма да се хареса това, което казват. Те са там и когато се случи предсказания резултат. C’est la vie.


Разбира се, като ми искат съвет, аз си казвам моето. И няма да спра да го правя. Понякога съм дори леко груба. Знам го. Но това съм си аз. Такива са ми думите и не мисля да ги сменям. Както и не се самозалъгвам, че отсрещната страна винаги сляпо ще се довери на това, което кажа. Просто сме учтиви. Играем по правилата на „въпроси и отговори”. Те питат, а аз отговарям. Пък каквото ще да става.


Да живее индивидуализмът!