Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

вторник, 26 октомври 2010 г.

the dreamers disease


Наскоро един познат, с тенденции да стане доста близък, ми даде разни съвети относно писането ми, развитието му, струва ли си въобще да продължавам с него и други подобни производни. Та общо взето разговорът протече по подобен начин:


Той: Ако наистина искаш да се занимаваш с писане, внимателно подбирай авторите, които четеш. Никакви Хорхе Букай, Коелю и други лигави неща, които знам, че имаш на шкафчето.
Плам: Ама аз ги нямам на шкафчето тези!...
Той (прекъсвайки първия ми опит за опровержение): Да бе да, ясна си ми. Една такава, захаросана си. Пудра захар. Ходеща глюкоза. Лошо няма, това си ти. Но с писането трябва сериозно.
Плам: Ама аз съм сериозна!..
Той (за втори път прекъсвайки всякаква моя защита): Не си. Имам чувството, че го караш ей така, колкото да си пишеш нещо там в блога. Малко като спорт.
Плам (за трети път опитвайки да кажа нещо повече от три думи): Виж сега, всеки си имам свой собствен стил. и да, това важи и за писането. Ти си по-краен, аз пиша по-емоционално. Освен това не сядам пред листа или екрана с мисълта "уууу, искам днес да звуча като, примерно Реймънд Чандлър или Стайнбек". Пиша, без да се замисля.
Той: Точно! А не бива! Писането е отражение на теб. Аз, ако не пиша, се побърквам, разбираш ли? Полудявам. Затова и ти казвам, малко по-сериозно го приеми това. А не като дневник.
Плам: То и при мен е някако вътрешно състояние. И не, не е дневник. Ти въобще чел ли си ме? Просто съм на настроения.
Той: И на дълги изречения с много епитети.
Плам: Не е вярно! Редувам ги! При това напълно... несъзнателно...



Този разговор продължи още много пешеходни плочки, преки и сфетофари, затова смятам да спестя детайлите. Но определено, прибирайки се след това, ме накара да се загледам в личната си библиотека. Ето ги всички книги, които сама съм си избирала и грижливо съм местила от една тематична група в друга. Според настроението. Да, пиша на автопилот. Да, понякога изреченията ми са като напомпани с множество малки, средни, шарени, удебелени, понякога взаимноизключващи се епитети. Да, това последното го написах нарочно. Да! - обожавам тиретата. Те ми изглеждат еротично. Пък. Но това съм аз. Тук съм аз. Във всяка дума. Кавичка. Тире. Запетайка. И не смятам да променям нищо насилствено. Четейки по-стари неща, сама забелязвам, че променям себе си. Плавно. А не, защото трябва. Още по-малкото, за да съм "по-сеиозна в писането си". Лично мое мнение е, че ако се вземеш малко по-насериозно, край. Става страхотия и ужасия. И накрая завършваш с блудкави неща от типа на:

"Птичките пеят,
цветята се клатушкат.
Слънцето се смее,
ах, че веселушко".


Затова и ще продължа да пиша, както ми падне. По салфетки. В телефона си. На лаптопа. На странни места. Дои понякога в главата си, повтаряйки отделни строфи като мантра, която не трябва да забравям. Понеже всеки е различен. И за разлика от теб, мило момче, аз съм ок с това.




А ти?

понеделник, 25 октомври 2010 г.

upside down



Имплантирани мисли
разкъсват ме.
В имплантирани думи
Разпръсквам се.
Имплантирано време
Отблъсква се.
Имплантирано с тебе
Побърквам се.

четвъртък, 14 октомври 2010 г.

sometimes




Понякога е по-добре, да си тръгнеш. Без да се обръщаш. Докато станеш малка сянка в далечината и се стопиш с дъжда някъде напред в пространството.
Понякога е по-добре, да не спираш да вървиш. Не е задължително да е бързо. Важното е, да не застиваш на едно място.
Понякога е по-добре да затвориш очи. Да не гледаш какво точно се случва. Да се пуснеш по течението. В крайна сметка, ако му се отдадеш, то ще те отведе на някъде.

понякога...


...по-добре...
...дали?!

понеделник, 4 октомври 2010 г.

urban legends




Странно нещо е големият град. Бродиш по улиците. Завиваш по малките преки. Разхождаш се по нови места. Винаги има какво да преоткриеш.

Винаги има някой да пре-намериш.
Запознаваш се с хора. Различни хора. Ако поискаш, само ако пожелаеш, всеки ден можеш да стиснеш ръката на нов човек. И пак няма да ти стигне времето да опознаеш всекиго. Същевременно обаче забелязваш нещо. Откриваш, че всички се познават. Ако мислено прокараш линия през познатите си, ще забележиш, че тя е свързана. Всички хора сочат към теб. Ти сочиш към всички лица.

Не си се замислял за това, нали?
Той познава Нея. Тя познава Тебе. Ти познаваш Тях. Те познават Нас. Ние познаваме Вас. Едно тайно, обвързано общество. Всички сте свързани. Рано или късно ще се опознаете и станете близки.

Може би дори ще си омръзнете.
Затова и търсиш нови хоризонти. Непознати още такива. Търсиш нови места, нови среди. Преплиташ линията, свързваща те с твоите близки. Виждаш безименни хора. Стискаш недокоснати ръце. Чуваш непознати гласове. Опитваш се да запомниш безброй нови имена.

Търсиш.

Все още търсиш онзи, недокоснатия. Взираш се в улиците. Очакваш го. А той може би очаква теб. Може би мислено вече те познава. Сигурно и ти го познаваш.

Просто все още не го знаеш.

Странно нещо е големият град. Бродиш из дебрите му и все намираш нещо, което да те изненада. Постоянно засичаш познати лица. Приемаш усмивки и прегръдки. А някъде там, отвъд ъгъла, седи той – онзи, когото още не си завързал с мислената си нишка.



Градска легенда?... Може би.