Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

четвъртък, 25 ноември 2010 г.

blame game


„Наскоро ми се случи нещо. Нещо, което преобърна представите ми. Нещо, което ме накара в последните няколко дена, да спра да ям. Нещо, което предизвика в мен голяма алкохолна жажда. Нещо, което ме усмихва и натъжава едновременно. Нещо, което диша и вирее наблизо. Нещо, което не ми излиза от акъла. Хареса ме мъж. Ама много хубав, разкошен, прекрасен, висок, татуиран, но не прекалено, усмихнат, учтив, свеж, добър, мил, очарователен, плах, леко брадат, земен, говорещ Щ, Ш и Ч по онзи начин, разбиращ от музика, галантен, обаждащ ми се само, когато има какво да ми каже, разсмиващ, почти перфектен мъж. Казвам почти перфектен, понеже при мен нали винаги трябва да има ирония, та и сега не е различно. Този гореспоменатият е малко... зает. Ха! Класика в жанра и ирония на максимум”, каза тя и със скоростта на светлината унищожи поредната чаша совиньон блан и запали една от тънките си цигари. През дима я погледнах. Смалена от глада, който сама си беше причинила. С едва виждаща се, перфектна очна линия. Усмивка и онзи, странния, плахо-минорния пламък в очите.

Нима ни е нужен само един-единствен мъж, за да ни докара до това нереално, умилително-тъжно-разкошно състояние? Нямаме ли друго за какво да се тръшкаме, че почваме да драматизираме всичко, което идва от представителите с повече тестостерон в системата си? Колко цигари трябва да изпуши тя и колко чаши да унищожи, докато й мине? А трябва ли въобще да й минава, се чудя.

„Знаеш ли кое е най-великолепното и същевременно отвратителното в него?”, пита, хълцайки и ме поглежда с най-големите черни очи, които някога съм виждала. „Той не ме целува! По устата. Иначе навсякъде другаде да, но там – никога. Нито веднъж. А му личи, мамка му! Щото...ъъъъ... за какво ще ми звъни вечер и ще ми ги говори тия? А? Той-е-приниципен! А това нали знаеш какво е? Изчезващ вид. Следователно той-е-още-по-прекрасен! Мамка му!”, изсумтя и преполови следващата чаша. Цигарите отдавна спрях да ги броя. Вече беше привършила своята кутия и с доста бързи темпове приключваше и с моите никотинови приятели. Милинките ми...

Прибирайки се към нас няколко часа по-късно, си слушах поредната доза мелодии, свалени сутринта на iPod-a. Мдам, вече съм маркетингова жертва, подаваща се на опаковката. Пука ми, звукът е разкошен! Та, докато вървях, а от слушалките се разливаше божественият глас на John Legend, който ми тананикаше „Let’s play the blame game “I love you more”, ми стана някак странно. Замислих се, че напоследък до такава степен търсим всячески драмата, че сме способни нещо хубаво да го оцветим в черно. Или поне сиво. Простичък и нагледен пример беше тя. Харесал я е мъж. Разкошен според нея мъж. Еми, какво му е лошото? Да, малко е зает. Е, и? Това значи ли, че двама души нямат правото да си флиртуват? Или пък, ако наистина имат желание, от време на време да се чуват? Лично аз не виждам нищо негативно в това, ако им е приятно, да си говорят, да се виждат, че дори и да се прегърнат за здравей-чао. А останалото... то или идва, или никога не се случва. Само че с драми, вътрешни и неизказани, понякога сами си прецакваме нещата. В зародиш. Или чисто и просто си спестяваме няколко приятни момента, които е можело да споделим с някой интересен.

Така че изводът от днешната среднощна сесия е следната: Флиртът не е опасна игра, от която трябва да бягаме яко дим. Флиртът е онова разкошно усещане, което ни зарежда, усмихва и кара да си вирнем брадичката по-високо. Относно това дали той ще прерасне в нещо друго или ще отшуми, няма как да разберем, колкото и да не ядем, изпиваме де що вино има и изпушваме на приятелите си цигарите,. Така че енджой дъ флирт и после ми разказвайте истории. Не за друго, но така ги обичам!





PS: Песента няма абсолютно нищо общо с горното, но ми е любима в момента. Пък и балерините най-после се завръщат, така че ще си я пускам, където, когато и както си искам. Пък.

неделя, 21 ноември 2010 г.

fragile


Аз съм най-нежното, крехкото нещо, което си срещал. Само един поглед ми е достатъчен, за да се счупя. Като порцеланова кукла, която оставяш на видно място. Зад плътна витрина, разбира се. Иначе може да стане някой сакатлък.

Страх ме е от допир. Независимо дали е нежен или по-агресивен. Пукнатините са ми почти в кърпа вързани. Синините и драскотините – също. Затова и седя отстрани зад стъклото. Незнайно как, но то ме предпазва. От погледа ти. От дишането ти. От теб.

Аз съм най-нежното нещо, което си срещал. Някога. Никога. Всякога. Затова, моля те, внимателно. Вече ме счупиха няколко пъти и се самозалепих с лепило „Капчица”. Действа безотказно, но не премахва цепките и белезите. Само ги придържа, за да не се разпадна. На парчета. Изгубих малко от себе си при всеки инцидент. Сега обаче се опитвам да се самосъхраня. Поне да запазя това, което е останало и залепено наново.

Страх ме е, когато ме гледаш. Страхувам се, че ако продължиш, ще премахна стъклото. А зад него стоя аз. Уязвима, малка и крехка. Аз. Чиста, неподправена и чуплива. Аз. Трепереща, вярваща, наивна.

Аз. Най-нежното нещо, което си срещал.



четвъртък, 18 ноември 2010 г.

purple rain



Днес ще пиша среднощно. Преди малко минахме към два сутринта, така че стартът на таласъмната ми словоизлагация може да започне...сега!
Всичко почна снощи по същото време, когато с каката на всички каки си спретнахме една sms love story (част поредна).

Плам: Ти си най-силната от най-силните! Покажи душевен бицепс и трицепс. Утре те чакам сутринта в skype с чаша кафе за останалото.
каката на всички каки: Вярвай ми, направи го двойно.
Плам: Аз само така го пия – двойно. По много. Обаждат ми се. Пак. Кажи честно!
каката на всички каки: Няма как по друг начин, истина и само истина. КОЙ Е ТОЯ ФИЛМ, ИСКАМ ФИНАЛНИ НАДПИСИ!
Плам: Алоооо, режисьорчето, аз що не ти го фрасна в тъпата човка < --- е те това искам да го крещя с пълно гърло, ей
каката на всички каки: аз съм в агитката, бе ей. Тоя сценарий леко old fashion.
Плам: Направо като в нямото кино. Само дето, щото нали сме в кадър, и не можем да видим надписите, дето поясняват какво аджеба се случва

*съжалявам, но семантиката на диалога или поне пълната й версия, е разбираема само на отбрано общество от унищожители на ягодови дайкирита



След като изхарчихме поне една Corona под формата на множество партиди от по 160 символа, всяка от нас заспа доволно. До сутринта, когато се събуди по-объркана и разпиляна мислено от всякога (или поне от последния път.... който беше....уотевър, това е ненужна подробност). Естествено, сутринта за мен е разтегливо понятие и започва някъде в тази част от деня, която средностатистическите хора наричат обед. Само че тези ми ти хорица имат своята средностатистическа работа със средностатистическото си от пет до девет, обедна почивка, три-четири цигарени паузи и ходене до тоалетна, минимализирано до крайност. А аз имам лаптоп, който за разлика от мен се буди успешно в девет и половина, работа, която върша с кеф, чаша кафе, множество цигари, музика, надута до дупка и мисли, които ежедневно подреждам. Та, мисля си, че вече стана ясно (за някои), че не страдам по АСИ-та от мега цифра време. Просто давам съвети на близки, пострадали от тия ми ти кретеноиди с хемороиди (това ще си го патентовам, честно!).

Сега пък се замислих за друго: Хормонален порой по време на есен. Това е явление, твърде слабо проучено, а все по-осезаемо. Тази ми ти психо аномалия се забелязва веднага, щом температурите паднат под 16 градуса. Близка е до пролетната треска за разголено ново тяло и объркване на току що разбудил се от зимен сън мозък, но е далеч по-сложна. Защото през пролетта всички сме наясно, че трябва да очакваме неочакваното. Но никой никъде не ни предупреждава от пороя на хормони, който ни се изсипва след септември. Моля, само се замислете за хората около вас. Колко от тях се „загаджостват” – мега неприятната дума е това! – през есента. Отговорът е очеизваден: по-голямата.

Пороят обаче не приключва с гаджалъка. Напротив, тогава само започва да се излива. С големия черпак. Защото се появяват още... поройни облаци... необяснимо откъде и как. Няма вятър, уж ти е кристално чисто, а ето че изведнъж ти светва, че си в хормонална буря. От пролетен тип, но с есенен привкус. И се започва едно търсене, лутане, страшна работа. Появяват се още и още персонажи зажадняли за ново, недокоснато все още ароматно на лято тяло. А изход май не виждаш. Въпросът е, че може би и не искаш да откриеш такъв. Нещо като доста силна трева, която въпреки това те оставя приятно замаян и кикотещ се. Целодневно. И с цялото си същество се надяваш ефектът да се задържи повече. Когато обаче най-накрая те отпусне, осъзнаваш, че си преял с Kit-Kat, счупил си поне една ценна вещ и междувременно си нагрубил някой близък. При това с ехидна, друсана от тревата (или в нашия случай – хормоналния порой) усмивка.


Ха, честито ти!



понеделник, 15 ноември 2010 г.

inner smile




Ние сме групата на усмихнатите. Виждаш ни всяка вечер някъде. Понякога сме заедно, изпълващи със смеха си цялото помещение. Друг път се разделяме на части. Да съберем различни случки, които после да споделим по между си.


Ние сме като позакъснели хипита, които неуморно пръскат оптимизъм. Не е важен денят, часът, нито пък поводът. Измисляме си щастие, което ти подаряваме всекидневно. С нас е весело, шарено и ненатоварващо. Знаем точните думи. Умеем и да помълчим на различни теми. Пием правилното питие. Пушим по много, но с финес. Никога не оставяме сълзи и други следи зад себе си.


Ние сме групата на усмихнатите. Представя си нямаш колко ни струва да сме такива. И повярвай ни, не ти и трябва. Почерпи се от усмивките ни. Другото го остави, да се скрие зад смеха ни. През това време ние ще помълчим на друга тема.


петък, 12 ноември 2010 г.

deep down and dirty



От много време планирам писането на следващата тема. Ако трябва да съм напълно искрена, на няколко пъти я започвах и оставях записките си недовършени.
Понякога съм хаотична. А може би просто реших да почакам околните да се сблъскат също с наболелия синдром, за когото започвам да пиша. Разбира се, това се случи. При това доста по-скоростно, отколкото самата аз предполагах.

Дами, господа и твари, представям Ви Синдрома на Исус или накратко казано АСИ


*Името му е плод на множество цигари, алкохолни чаши и тракането на високи токчета.



АСИ е странен хибрид. Обаятелен. Харизматичен. Съвършен. Почти. АСИ за отрицателно време може да замае главата дори и на най-уравновесената и стабилна дама. При това го прави неусетно. С остра, болезнена лекота.

Признаци:
  • Появява се изневиделица. Обикновено е познат на познат. Или пък много искрено и необяснимо искаш да го опознаеш. Той се откроява. Изпъква с чар и... още нещо.
  • „Още нещото” се нарича увереност. Печели те със сладки приказки и проучване до последния детайл на личните ти вкусове. Точната музика. Точният комплимент. Точното питие в точното място и точното време.
  • Говори за чувства и влюбване, без да го питаш. Той те „бленува”, „харесва”, „обича”, „иска”, „намира за божествена”.
  • Измисля ти нарицателно. Мислиш си, че то е само за теб. В неговото съзнание ти си „слънчево момиче”, „бейбе”, „мишле”, „джиджи”, „любов”. Дори и не се замисляш, че това е просто удобен начин да не помни (и бърка) имена. Да, дори и твоето влиза в това число.

Последици и развитие:

  • АСИ е разкошен. До първите няколко пъти, в които не си легне с теб. За него „влюбването” трае, докато има гоненица, бягане, приливи и отливи. Веднъж приключил и победил в свалката, „наградата” (да, мило момиче, говоря за теб) му е безинтересна.
  • Виждате се далеч по-рядко. Вече не прави онези комплименти. Липсват точните неща – музиката, питието, мястото, времето.
  • Времето за теб също намалява. Изникват все повече изненадващи ангажименти, били те от делови или личен тип.
  • Постепенно или доста крайно и скоростно изчезват и монолозите на тема чувства. Вече не чуваш, че той те бленува”, „харесва”, „обича”, „иска”, „намира за божествена”.

След ефекти:

  • АСИ е известен с това, че успява както еуфория, така и да предизвика бърз и неудържим прилив на множество въпроси от типа на „ами ако....”. (Ами ако бях казала друго? Ами ако бях звъннала? Ами ако не бях звъняла? Ами ако кажа? Ами ако не кажа? Ами ако попитам? Ами ако не попитам?).
  • Друг след ефект е усещането за обсебване. Напълно разбираемо, естествено, имайки предвид факта, че АСИ изчезва точно така, както се е и появил – изневиделица. Както една дама, неболедувала никога от АСИ наскоро брилянтно го описа: "Просто трябва да се приеме, че понякога те свършват преди нас. Буквално и преносно".
  • Други често срещани вторични ефекти са: взиране с часове в телефона; проверяване на виртуалната му страница (ако има такава); препрочитане на съобщения, писма, чатове; непрестанно споменаване с или без причина на името му; припомняне на всяка дума, момент, жест, др.

Третиране на пораженията:

АСИ като повечето заболявания имат своето лечение. Основните съставки в успешното излекуване са социален живот и воля. Социален живот, за да Ви държи ангажирани от изброените по-горе първични и вторични след ефекти и воля, да не изпаднете в нелепите ситуации на „неволно появяване на място, където е той”, „писане на мил и невинен смс в три през нощта”, „фриволно и неангажиращо обаждане, просто за да го чуя” и пр.

Нежелани реакции:

Веднъж излекували се от АСИ, ще усетите няколко неща. Първо: доста по-голяма мнителност при следващ контакт от интимен вид със срещуположния пол. Второ: появата на АСИ точно, когато сте го забравили или сте в процес на изтриване от мозъчните клетки. Практиката показва, че не е желателно отново да се впускате в авантюра с вредителя, независимо, че в главата Ви се въртят мисли от рода на „Аз съм силна. Вече зная как играе. Този път ще е различно”. Понеже не е. Нито е различно, нито играта на АСИ е предсказуема и предвидима.


Заключение:

Драги дами, господа и твари, АСИ вирее навсякъде. Не е балкански синдром, камо ли пък български принос в развитието на мачовизма. Няма физически белези, като огромни луминисцентни надписи или определен тип жигосване(въпреки че последното би било огромно улеснение). Така че от личен,а и не само, опит Ви съветвам следното: преди да разкриете докрай себе си, просто стъпвайте малко по-леко. Защото сърчицето Ви е едно. И то е ранимо, колкото и да не Ви се вярва. Също толкова невероятно на пръв поглед, но факт на практика е,че дори и АСИ отшумява. Както наскоро говорихме с lazarica, най-хубавото на болката е какво? – Че минава!


Успех,



Плам - оцеляла след АСИ и по настоящем оптимистка и романтичка

сряда, 3 ноември 2010 г.

virtual insanity




Описвам си живота. Правя си виртуално харакири... на чувствата. И на мечтите. Показвам сканирани емоции в уголемен размер. Не за друго, но да ги видите по-добре. А виждате ли ги? Може ли да кажете къде е фрактурата и как да я излекувам? А имам ли нужда въобще от лечение?

Наскоро ме натегнаха едни такива мисли. Докато шофирах. Да, вече шофирам. При това пълноценно и ежедневно. Така че следващия път, като пресичате улицата , се огледайте по-внимателно. Понеже аз дебна. Та, шофирайки, захапала поредната цигара и надула до дупка кака Alanis, в главата ми отекнаха думите на една от най-близките ми.

„Разкриваш се в пиксели. Аз не бих могла. Прекалено съм чувствителна, когато ме критикуват. На твое място не бих могла да понеса негативните коментари”.

А аз дали ги понасям? Наистина бе права. Под една или друга форма вече година и половина изливам емоции на килограми и ги подреждам хронологично. Понякога за разкош добавям и музика. Та да ми е мелодична поредната натюр морт сесия на чувствата. А после идва времето на „великия съд”, когато анонимно, куцо, сакато и познато си изказва мнението за това правилно ли чувствам или не, некадърна ли съм или да, каква е степента на моята кифленост и доколко трябва да се гръмна (for second level press one, for full killing press zero).

„На твое място не бих могла да понеса негативните коментари”, отново се прокрадна в главата ми, точно докато Alanis безпощадно ми пее „it’s like meeting the man of my dreams..and then meeting his beautiful wife”. Ами и аз честно казано невинаги успявам да не им обръщам внимание. И не би следвало. Понеже всяка дума, написана тук – моя или чужда, ми прави впечатление. Понякога се уча. Друг път обаче се инатя, защитавайки това, в което вярвам.

И продължавам. Да описвам живота. Завоалирано и/или като евтино порно разголено. Без да мисля, че това ме прави по-велика и важна. Защото стриптийзът на емоционално ниво не е еквивалент на гениалност. То е по-скоро нещо лично. Защото е истинско. Чисто и просто, защото обичам да пиша. За да се чета. Като егоцентрик, застанал пред витрина не за да гледа новата стока, а да види отражението си. Като доктор, сканирал сам себе си. В уголемен размер, разбира се. За да се види по-добре и нагледно фрактурата. Ако въобще има такава.