Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

сряда, 21 септември 2011 г.

getting nowhere


почнах да се изморявам от виртуалното. само думи, думи, думи...и многоточия, и скоби, и удивителни. все едно отново съм в час по български! Ако е така, кога ще си получа бележника? Заслужавам пет и половина. М-и-н-и-м-у-м!
Гоним се в различни технологии, сякаш е някаква надпревара кой от къде първи ще изкочи. Подскачаме в статуси, снимки и намигвания. Докосваме екрана и се смеем сами в стаята. Именно затова и изписваме, че се кикотим с глас. Защото сме сами. И искаме някой, ако не да ни чуе, то поне да си ни представи.
А думите валят ли валят. Заливат ни и се давим сред тях. Опитваме се да се хванем за нещо и да се завием за лека нощ с поредния глагол. Докога? Няма ли вече да излезнем в междучасие?



вторник, 13 септември 2011 г.

true colors




(пусни песента по-долу, тогава прочети и после - полети)

Аз съм онази. Онази, която се смее. Онази, която танцува. Онази, която винаги има какво да каже, но понякога предпочита да замълчи. Онази, която пее, дори когато й се плаче. Онази, която обича.


Виждам шарено. Все пак животът е толкова цветен, колкото ТИ сам му позволиш да бъде. Затова и пред алтернативата черно-бяло или или дъга аз предпочитам второто. Така съм пълноценна. Аз съм синя, когато съм тъжна; зелена, когато ми е спокойно; жълта, когато съм щастлива; оранжева, когато се смея; лилава, докато танцувам; червена, когато се влюбя. Ти си избери цвета, отново аз ще съм в него.


Някои наричат моя свят въображаем. Други – дори леко инфантилен. Но поне е забавен. В него има всичко – и разнообразие, и цвят, и музика. В него аз съм щастлива. Откривам всичко, от което имам нужда. Създавам и руша граници и пространства. Летя с,ед цветове и ноти. Променям се. Преливам в нюанси и въпреки това си оставам все същата. Сменям тоналностите на онова, което ме заобикаля. Обличам хората около мен в цветове. Ти си тюркоазен, тя – бяла, а той – черно-розов.


Аз съм онази. Онази, която винаги се смее в оранжево. Онази, която има сини сълзи. Онази, чийто танц е вечно лилав. Онази, която излъчва зелено спокойствие. Онази, която щастливо сияе с жълт оттенък. Онази, която червено обича. 







петък, 9 септември 2011 г.

sand castles



„Никога да не поресна”, каза Пипи и се завъртя в кръг. Отдавна беше минала възрастта, допустима за детския кът в парка и въпреки това нямаше намерение скоро да го напусне.
„Малка съм и си играя”, повтаряше всеки път, щом някой я попиташе какво прави там. Истината бе, че светът на големите не я привличаше. Струваше й се скучен, сив и твърде логичен.

 На нея й трябваше импулс. Дишаше за него. Търсеше го.  А когато се умори от търсене, той сам я намери. Толкова неусетно, че Пипи дори не успя да скрие картините си на г-н Уилсън, които така старателно рисуваше, докато никой не я наблюдава. В пясъчника до нея се бе появило ново дете, което не познаваше. По същия начин като нея не искаше да порастне и това я очароваше искрено. Играеха заедно, строяха кули и ги събаряха, поглеждаха с неразбиране към пейката на майките и каките.
Един ден Пипи го попита какво ще правят и предложи „нещотърсачи”.
-Ние тази игра я играем от ден първи.  Всеки прави шедьовър за другия от пясъка. После го разваляме с надеждата другият път да е по-добър и да е достоен за детето срещу него -съвсем спокойно и доста по възрастному й отговори.
- Преди да ги развалиш обаче, не знаеш, че аз мислено ги снимам всичките. Не за друго, но да си ги имам за спомен.
Той се усмихна. После мълчаливо всяко дете започна да строи поредния шедьовър. Изпипваха ги до последния детайл. Тя отдавна бе загърбила рисунките си. Той....тя не бе наясно той с какво се занимаваше преди това. И наистина Пипи не виждаше никакво значение във времето преди появата му. Направи последен финален щрих на най-високата кула и само с един пръст събори всичко.

- Кога ще пораснем?
- Надявам се никога, усмихна се Пипи. - Надявам се никога да не поресна.



сряда, 7 септември 2011 г.

It’s been a while





Докато другите се смеят, аз пиша.
Докато другите спят, аз сънувам.
Докато другите вегетират, аз дишам.
 Докато другите ги няма, мен ме има.
Докато другите не ги помниш, мен не ме забравяш.
Утре мисля да си почина малко...



петък, 2 септември 2011 г.

are you still having fun



Как можеш да спиш спокойно, когато това което искаш и това което имаш, не се припокриват? Приспособяваш се към даденото ли? Задоволяваш се с реалността ли? Не мечтаеш ли? Не искаш ли нещо повече? Какво искаш? Имаш ли го? Или мечтаеш, но не вярваш, че ще ти се случи? Изпитваш ли нужда от промяна или си се оставил по течението? Примирил ли си се? Не те ли е страх? Не ти ли е любопитно? Не се ли питаш какво изпускаш? Съмняваш ли се, че има нещо по-добро? Фалшиво ли се усмихваш? Изпитваш ли нещо? Търсиш ли или си се изморил? Дишаш ли истински или само вегетираш? Щастлив ли си?

Отговори ми.