Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

понеделник, 18 април 2011 г.

wicked game


Докога ще си играем на котка и мишка? Целуни ме. Остави ме и аз да те вкуся и да се приключва с гоненицата”, мислеше си тя, докато той за пореден път даваше объркани сигнали.

И двамата не бяха свободни. И двамата го знаеха. Играеха това танго на невинно докосване, постоянно търсене на контакт и преплитане на погледи твърде дълго време.

Няма ли най-накрая да направиш нещо? Няма ли, подобно на Оскар Уайлд, най-после да се отдадеш на изкушението?!”, безброй пъти го беше питала.

Само на ум обаче. На глас не смееше да му го каже. Притесняваше се, че ако го направи, играта ще свърши. Истината бе, че играта й харесваше. Зареждаше я с емоция и някаква странна тръпка. Тази, която я караше поне един път на ден да се сети за него. Дали той се сещаше за нея? Отпи от мохитото си, запали цигара и се отпусна. Бе толкова близо, а толкова далеч.

Клише. Клиширани отношения, с които захранваше егото си. И нуждата си от тръпка. Докога?

Няма значение”, помисли си. „Това е маловажно. По-належащо ми е да разбера кога най-после ще спрем играта на котка и мишка и ще се пренесем на следващото ниво”.

А има ли значение? Нужна ли е по-горна дестинация? Да не би, изневерявайки, да фантазира? А фантазирайки, изневерява ли? Реши, че е време да си ходи. Нищо не бе направила, а се чувстваше виновно. Точно оставяше чашата с последната глътка, която сякаш щеше да й приседне, когато по гърба я полазиха тръпки. Ръката му бавно хвана нейната, погали я нежно по косата и я целуна. По бузата.

Докога ще си играем на котка и мишка? Целуни ме. Остави ме и аз да те вкуся и да се приключва с гоненицата!!!”, изкрещя мислено, а на глас изрече. „Хайде, аз тръгвам, че стана късно”.

До следващия път.


понеделник, 11 април 2011 г.

love is in the web


Наскоро ми попадна една мисъл, която ми грабна окото. Love is in the web. Като онази песен, но не съвсем. А истина ли е? Или може би само фикция? Измислят ли си хората, за да прикрият факта, че се отчуждават и не стана ли темата за интернета и неговата способност да отдалечава хората едно тотално и изтъркано като подметка на бални обувки клише?

Оглеждам приятелите си. Различни.Някои дори са пълни противоположности един на друг. И въпреки това всеки един от тях – без значение дали говорим за мъже или жени, е имал поне една връзка, започнала от гоненица между пиксели и екранни усмивки. Отдалечаване? Отчуждение? Да, ама не.

В днешно време всеки бърза на някъде. Тича и спира, само за да хапне нещо, да подреди мислите си за минута-две, да изпуши половин цигара (цялата е само за късметлиите, останалите нямат време) и пак бяга. По задачи. По работа. Заради стрес. Като типични последователи на оруелската „1984” натискаме копчето, индикиращо ни къде сме. За да бъдем открити. От другите, стоящи в нет-а. И това не е отчуждение. Това е улеснение. Понеже бягаме. И трябва да ни стигнат. Понеже тичаме и нямаме време за спиране. Понеже напоследък от толкова много задъхване осъзнаваме, че се храним предимно с любов и каши. Но кашите са гадни, а любовта не тича. Тя ни чака в пикселите и емотиконите. Ако е истинска, я пренасяме в нашето измерение отвъд екрана. Ако ли пък не – натискаме копчето „delete” и refresh-ваме страницата.

Моята каша отдавна изстина. Вкусът й стана стипчив, а и консистенцията й не ми е приятна вече. Затова и предпочетох другата съставка в менюто. Открих я в онова, web-а. Преобразих го в реален 3D образ и вече месеци наред му се радвам. Не мисля, че се отчуждавам. Напротив. Преоткривам онова, което така или иначе ми е направило впечателние под формата на редове, кодове и препратени ми линк-ове.

Преди радиото ми пееше „love is in the air”, но това ми е някак ретро. Love is in the web и в това няма нищо, ама наистина нищо отблъскващо.

Enter. Message Saved.