Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

понеделник, 11 януари 2016 г.

let go





Наскоро прочетох някъде сентенцията, че няма коса, която да не цъфти. Колкото и да ми се иска да не го призная, е така. Факт. Биология. Наречете го, както си искате, но е така. 
Само че се замислих, след като подстригваме грижливо ненужното. След като умело премахваме крайчетата, които се заплитат и ни карат да изпитваме болка. След като безпроблемно откъсваме тази дефектирала част от себе си, защо много често не правим същото и с другите ненужни, изтощени неща в живота ни? Колко пъти се залъгваме с привидно приглаждане на отношения, които отдавна са изгубили своята жизненост? Малко лак тук, една-две фибички -там и готово! Съвършена гладкост! Привидна гладкост. А под нея - хрупкаво като слама и без помен от онзи блясък, който ни е карал да се усмихваме жизнено срещу огледалото. 
Замислете се, всеки от нас е доизносвал вече остарели, изтъркани чувства. Всеки от нас го е било страх да се раздели с отдавна безжизнени взаимоотношения. От навик може би. Или от суета. Да, точно така суета. Да не бъдем сами. Да не изглеждаме нелепо след първото изкъпване. Да не би силуетът ни да се промени. Затова и се вкопчвате като възелчетата в заплетените си кичури за човека срещу себе си, без да се замисляте, че така взаимно се задушавате. До пълно изчезване на всякаква еластичност. 
Затова следващия път, когато ви се заплете косата, замислете се дали и нещо друго около вас няма нужда от подстрижка. Кой знае, може промяната да ви хареса. А и може да не съществува коса, която не цъфти, но пък със сигурност късата прическа пести от сълзи, причинени от шампоана. И от замъгляване на погледа в резултат на поредния необуздан кичур.