Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

сряда, 30 ноември 2011 г.

tomorrow never dies


Не ме е страх от теб.

Нито от това, което искаш да правиш.

Страх ме е от мен самата.

И от това, което ще последва после.

От това, което сама ще чуя или ще се направя, че не чувам.

Страх ме е от днес, но повече ме е страх от утре.

Защото то е незнайно.

Защото то не казва дали ще те има теб в него.

Понеже мен не ме е страх от теб.

Страх ме е от мен.

Без теб.







вторник, 15 ноември 2011 г.

coffee and cigarettes




Барът е свещено място, в което споделяме клюките под задимен камуфлаж. Удобно стиснали чашата с кофеин, разкриваме себе си до последния скрит за простото неопитно око детайл. Откриваме себе си, преотркриваме отсрещния. Допускаме нови лица до най-чистото в нас и му го представяме в нерафинирана опаковка.
Поредна неделя, прекарана в стихоплетстване в неримувана форма. Монолог на нова фигура:
- Живеем в епохата на големите очаквания, каза тя и разбърка капучиното си. – Чакаме някой да се промени заради нас. Да ни усети и разбере без думи. Ето, пресушаваме чаши, търпеливо гледайки напред и искаме хоризонтът да се избистри. – Пое си дълбоко въздух и запали следващата цигара. Последната все още димеше със сетни сили в пепелника, а от колоните се разля приятен неделен джаз. – Знаеш ли, забелязала съм, че играем игри, чийто правила сме измислили, за да се самонараним. Но така поддържаме интереса, нали? Предприемаме драстични мерки, за да се направим  неуязвими в собствените си очи. Докога ще се самозалъгваме, че не търсим емоция и човек, който да ни допълва?! Защото, повярвай ми, почвам сериозно да се уморявам от преструвки и тактики.

Докато говореше, тихо запалих и аз цигара. Ей така, за компанията. Издишах на дълбоки въздишки и мислено пътувах. През мен преминаваха съботи, недели, нощи и сутрини, в които припомнях на себе си случки и реплики. Задоволявайки се с фаталната комбинация от никотин и кофеин, бях активен слушател на нещо, което самата аз често съм си мислила и наум задавала като гатанки. Засега обаче отговорите ми убягват. Налице е само поредната игра на преструвки  и стратегии, които после ще разнищваме. Защото барът е свещено място, в което споделяме клюките. Място, в което чакаме задименият камуфлаж да не се окаже пречка за някой да ни открие. И да ни отговори на въпросите.   




четвъртък, 10 ноември 2011 г.

runaway love



Само не ме опитомявай. Моля Само недей да ме превръщаш в една от онези жени. Онези, опитомените. Твърде дълго тичам. Дори не усещам умора вече. Свикнала съм с галопа. Статичността ми е позната непозната.
Само не ме опитомявай. Моля! Ако ме оставиш свободна, ще се върна. Дори може да поостана, тичайки. Важното е да има движение. И разнообразие. Онези жени, опитомените, не ги разбирам. Не им ли доскучава? Удобно ли се чувстват?
Само не ме опитомявай. Моля! Защото може и да се поддам. А тогава става страшно. Тогава може да ми се прииска да опитомя теб в замяна.
Ти искаш ли това?
Само не ме опитомявай. Моля! Остави ме да тичам... или просто побягай до мен.




сряда, 2 ноември 2011 г.

flow



Не се влюбвай в мен, а просто ме чети.
Разгърни ме с пръсти страница по страница.
Остави думите ми да се влеят в теб,
да изпълнят погледа ти и да се шмугнат в мислите ти.
Разтвори ме като книга.
Прокарай пръсти по редовете ми.
Стремглаво спусни поглед по многоточията...
Опитай се да предусетиш какво следва от другата страна.
Остави се на моите изречения да те водят,
да ти подсказват какво мисля и искам,
тихо и нежно да ти нашепват с моя глас
"Не се влюбвай в мен, а просто ме чети".