Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

петък, 20 януари 2012 г.

the ghost inside


Да се бориш с призраци е може би едно от най-безсмислените неща, които можеш да направиш. Материята им е прекалено ефирна, за да бъдат сразени. Пък и кому е нужно? В крайна сметка какъв е основният признак на един призрак? Че е минало. Затворена страница. Отминал период. М-и-н-а-л-о.
Тогава обаче защо постоянно се занимаваме именно с това – да преборим призраците? Има ги навсякъде. В приятелството. В работния процес. В интимността с някого. В семейството. Бродят в мислените ни канали и ни разбъркват подреденото. Или това, което предстои да бъде сгънато и спретнато.

Седейки удобно в задимено бистро на „Шейново”, чието име няма да споменавам, защото ми е прекалено ценно и тайно, се заслушах в разговора, провокиран от втората чаша вино.
-Понякога миналото трябва да бъде оставено, разбираш ли? Така или иначе нищо хубаво не произлиза от това да се ровиш в моменти, които няма да бъдат върнати. Най-много само да си помрачиш сегашното настроение - каза тя и потърси кибрита на масата. Странно как понякога в чантата си откривам над пет запалки, от които, разбира се, винаги ползвам една-единствена и точно определена, а ето че сега нямах нито една. Мистерията на запалката в действие. Не че това е важното в случая. Важен бе разговорът. И кибритът, който сякаш се пълнеше от само себе си. – Странно нещо са мъжете и жените. За мъжа всичко е точно и ясно. Без намеци, задни мисли и много анализи. Виж една жена....това е страшна работа! Ще се рови, ще превърта всяка дума и запетайка. Ще анализира до припадък и пълно изтощение. А наистина не е нужно. Понякога чисто и просто трябва да се оставим на течението.

И точно тогава от вратата нахлу студен вятър. Придружен, естествено, от позакъснялата четвърта гостенка на малката ни маса в дъното. Без дори да хвърля поглед на менюто, посочи към моята чаша.
- Още едно вино. И кибрит, моля – каза тя, незабелязвайки кутийката на масата. – Момичета, казвам ви, не знам къде отиват тези запалки. Уж купувам постоянно, а все ги губя! Странно. Та, за какво говорите?
-За призраци. Ама не от онези, които дават по филмите. За призраци на отминали отношения и моменти.
- Опитвам се да не ги забелязвам, ако трябва да съм искрена. Не за друго, но те така или иначе присъстват. В работата ми, където шефът е свикнал някои неща да се случват по точно определен начин, само защото човекът преди мен ги е вършил така. В семейството, където майка ми постоянно ми напомня, че сестра ми, видиш ли, никога на моята възраст не е била толкова разхвърляна като мен. И във връзките. Там май е най-забележимо. Понякога се питам, сегашният ми приятел така ли я е наричал онази преди мен. Но се старая да не мисля много. Само вреди. – след като избълва бързия си монолог, на който Ницше, Камю и Кант биха завидяли за остроумността и проникновението, грабна чашата и отпи едва забележима глътка. Май на никоя от нас не й се пиеше чак толкова. Синдрома на следновогодишния махмурлук в пълната му сила.
- Да, де, но какво правим тогава с всички онези хора, които волно или неволно ни напомнят за призраците? Споменават ги, без да се усетят. Търсят ги с поглед. Дори и само с присъствието си ни припомнят за тях? – попитах толкова тихо, че едва и аз самата успях да се чуя. В бистрото отдавна беше усилен лек, приятен, зимен джаз, от който ти става толкова топло, все едно си изпил три чаши горещ ментов чай с мед.
- Виж сега, не казвам, че миналото го няма. Или пък че трябва да се правиш все едно никога не е съществувало. – издиша думите си през две поредни дръпки на цигарата. – Не това е идеята. Но замисли се, и ти имаш минало. Багаж един вид. Всеки си носи товара. Идеята е да намерим онзи, които ще ни помогне с тежкото. И ще ни накара да забравим за него поне мъничко. Другото....другото е въпрос на време. И търпение.

Три часа, тонове джаз и две кутии кибрит по-късно отключих входната врата на апартамента. Сваляйки палтото по навик проверих какво има в джобовете. Открих я – онази запалка, която винаги ползвам, незамисимо, че имам и други под ръка. Беше там през цялото време. Като призраците, които ни преследват. И които понякога чисто и просто трябва да забравим. Не за друго, но защото те така или иначе присъстват, от нас си зависи дали ще полудеем с тяхното абсолютно невъзможно изтребване или ще потърсим друга, по-полезна ни алтернатива. Била тя кибрит, чаша вино или лек джаз в задимено бистро на „Шейново”.

7 comments:

Petya каза...

Отдавна не съм изпивала такава наслада, докато чета нещо. Браво, страхотно е! А борбата с призраците край няма, понякога ми се ще да имам призрачен "Райд" и да им видя сметката окончателно, но уви, не се случват така нещата. Важното е, че винаги имаме алтернати, а твоите са чудесни. Още един път страхотен текст, днес ме усмихна :))

Plam каза...

Благодаря ти за прекрасния коментар.
Преди време си мислех, че всеки призрак трябва да бъде преборен и сразен. Само че, докато кроим пъклени планове за унищожението им, забравяме простичката истина, че в очите на някой друг и ние самите носим багаж. Свой си и едва забележим. Или пък сме нечий чужд такъв.
Затова и приех друга гледна точка - чисто и просто да гледаме на хората срещу и около нас с отворени очи, обятия и сетива. Пък призраците....те са си там, докато има кой да ги вижда. Вниманието и анализите ги захранват. Щастието ги премахва лека-полека.

Valka_ta каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Valka_ta каза...

страхотно.... както винаги ;)прочетох го на един дъх, даже не знам дали дишах докато четях....

Plam каза...

Благодаря ти. Но моля те, дишай. И издишай след това :)))))))

vivanova каза...

думи...нямам...думи...само мисли, замислени ♥♥♥

Plam каза...

мислите понякога са за предпочитане пред думите. само недей да прекаляваш с тях, че водят до пристрастяване и страничния им ефект - твърде много анализиране ;) ♥

Публикуване на коментар