Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

понеделник, 29 декември 2014 г.

counting stars



Народния театър в полунощ. Кулинарни вечери и Блъди Мери. Новооткрити певчески заложби. Цигари. Безчет. Онези, които искрено те изненадват. Винено опиянение във Венеция. Под прикритие. Рак на гърдата. The 20/20 experience. Колко е важно да бъдеш силен. Работа, кикот, снимки. Паник атака. През май на море. Опити. Цигари. Безчет. Арменистис. Созопол е прекрасен през юни. Денят на независимостта или колкото повече, токлкова повече. 6 дни егейско безвремие. Винени нощи. Цигари. Безчет. Хедонизъм. Женско море. Пробуждане. Старата муза на нов глас. Социално-пеперудено. Норвежко сбогуване. Въпроси без отговори. Вино и гризини. Една година по-късно. Баклава. Йога. Снимачни площадки. Последно двайсет. Алиса в страната на сюреализма. Неочакван край. Цигари. Безчет. Берлин. Зимна ваканция.  Трябва да тръгвам. Ново начало. Равносметки. Две елхи. Морски бриз с аромат на анасон. Никакви планове и очаквания.

Restart!

Сега!

понеделник, 8 декември 2014 г.

high for this




Когато сивотата обладее града,
Слагам цвят на устните си
И ми се иска ти да беше наколо,
За да мога и теб да оцветя.
Затова се появи най-после,
За да могат устните ми, подобно на четка, да свършат останалото.  

Аз съм цветният акцент, който ти липсва.
Без мен си черно-бял.


сряда, 19 ноември 2014 г.

hush




Да мълчиш с мен е тъй приятно. И тъй странно. И тъй чисто. Като полъх на липа след тежък дъждовен ден. Като снежна пелена, която оставя всичко в бяло, замаскирайки колко мръсен всъщност е градът ни.

Да мълчиш с мен е естествено. И странно. И вълнуващо. Като онази наносекунда преди да скочиш, не знаейки какво те очаква там долу. Като последни часове, преди най-после да видиш изненадата, за чието съществуване си разбрал. Като трепета преди първа среща. Че и преди десетата, ако е от приятните.

Да мълчиш с мен е нещо тайно. Нещо наше. Нещо истинско. Като вътрешен език, който само ние говорим. Без думи, разбира се. Те понякога са ненужни. Без погледи дори. И без тях си казваме предостатъчно. Без докосване. Почти. То понякога води до разкъсване на тишината. Не, че е неприятно. Просто е различно.

Да мълчиш с мен е нещо неопределено. Без рамки. Без правила. Без логика. Като липсващата брънка между пингвин, зелено и Занзибар. Като марионетка и бяло. Като ром с кола и сироп от баклава. Като поезия без рима, в която все пак хващаш ритъма. Като пълното отсъствие на логика при смесването на транспортир, алкохолик и луната.


Да мълчиш с мен е тъй приятно. И тъй странно. И тъй чисто. Затварям устни и очи. Направи го и ти. 
След едно....две....три....!



сряда, 5 ноември 2014 г.

hazy





Заведи ме на очен преглед. Докторът да ми сложи визин в очите и да прогледна. Понеже заради теб живея в изкуствено създадена мъгла. Лутам се и на сляпо опипвам предметите.

Ти си моето късогледство. Опитах се, да те елиминирам с лещи, но не ме предупредиха, че трябва да ги махна преди лягане. Сега отново бродя сред почти лепкави облаци и едва различавам контурите. Неспиращи халюцинации, дори и без употребата на забранени субстанции.


Затова при доктора ме заведи. Или ми подари твоите очила. За да прогледна малко. Аз, от своя страна, ще ти отвърна с мъгла. И визин – ако прецениш, че вече имаш нужда от него. 



четвъртък, 23 октомври 2014 г.

sweater weather



Изтрий облаците от лицето ми!
Искам да съм слънчева.
Да ме посрещаш като изгрев
и като залез леко да те боли на раздяла.
Махни дъжда от косите ми.
Градушката в гърлото ми елиминирай.
Накарай ме да сияя с първите лъчи
и ме остави да се разлея в млечен път.
Да  ти осветявам тъмното
и да ти стопля есента до точка на кипене.
Бъди ми синоптик,
ще ти се отблагодаря с лято.

Какво ще е времето утре?

вторник, 14 октомври 2014 г.

good night



Чете ми се нещо ново.
Преоткрива ми се в непознати думи.
Разлистват ми се прясно напечатани страници.



Напиши ми приказка.
Моля!
Обещавам, ще я прочета за лека нощ.


вторник, 30 септември 2014 г.

pink




Има вечери, в които жаждата за розе е далеч по-силна от всичко. От глада. От офисната умора. От желанието за душ. От неконтролируемото гласче някъде из мозъчните ти лабиринти, което ти нашепва „Пести бе, мамка ти, пести, че сметките идват, а ти пак искаш да се напиеш като смок!“. От всичко!

Има вечери, в които обаче, не можеш да се контролираш. Пие ти се, а в главата ти -1 3 1 3 1 3- сещаш се - и 2 не виждаш. Та тичам си аз от офиса към бара, онзи, там, новият, дето все искам да отида, но досега не намирах повод, предвкусвам си първата глътка розе и ми е веселооооо. Разкош! Влизам, естествено позакъсняла както обикновено с рутинните 15 минути, мятам чантата на стола до себе си и търся да избера кое точно оправдание да използвам.

- Оф, съжалявам за закъснението, но пак тия глупави задръствания. Затова и днес без колата…ама така още по-зле. Понеже все някакви познати изкачат, всеки те спира – не оставям време дори да ми отговори и продължавам с оправданията. – А бе, страшна работа. Та, сори, за закъснението. А, нямам нужда от меню – вяло казвам на сервитьорката. – Една чаша розе. И лед.
- Май до няколко дни ще се разделим – прекъсва ме от словесната диария тя и едва тогава, поглеждайки я, виждам, че плаче.
- Ама чакай сега, как така? Ъъъ, та вие нали мебели купувахте преди седмица, някакви планове, морета? Какви са тия неща сега? – почвам отново да бръщолевя, без да усетя, че вече съм преполовила чашата си на един дъх и соча на сервитьорката да носи втората направо. Нощта май ще е дълга. И никак няма да е весела. Трябваше да поръчам бутилка. Мамка му!
- Имахме жесток разговор. Казвам ти, жесток. Четири часа.
- А бе, вие хора, какво толкова си казвате за тия часове, бе? – изцепвам най-малоумно и решавам да запуша устата си с вино. Помага. Само, където леко се разфокусирам и решавам да похапна нещо. Лекичко.
- Каза ми, цитирам , „не знам дали те обичам или е просто навик“.

Аз-съм-в-шок!

- Каза ми още, че не виждал бъдеще с мен. Ама не така, моментно състояние да му е някакво, а по принцип. Въобще.

Аз-си-изпивам-първата-половина-на-втората-чаша!

- Каза ми също така, че не се прибирал вечер вкъщи с усмивка.

Аз-съм-ужасена-че-вътре-не-се-пуши-и-все-повече-се-напивам!

- Предложи ми да се изнесе.

ЦИГАРА! ИСКАМ ЦИГАРА!

- Ъ-хъ, добре де… - прочиствам си пресипналото от течно грозде гърло – това е адски неочаквано всичкото. По нищо не личеше, че така се чувства. Ти усещаше ли го? Как така от нищото? Наистина ми е тотална изненада.
Бръщолевя си аз, а освен изненада, ми е такова алкохолно опиянение, че думи вече почват да ми липсват.
- Ами, всъщност не е толкова странно. Ние и друг път сме имали подобни разговори.
- Как така? Никога не си ми казвала – хрупам някаква тъпа брускета и се опитвам да се съвзема. Ама, че това ми беше еталонът за двойка на десетилетието, мамка му! Как така ще се разделят?!
- Всичко се е случвало и преди. Просто не съм ти казвала досега, понеже все някак си нещата после се оправяха.
- И преди?! - вече плюя трохи по масата в опит да изкрещя. Не е красиво. Май да си поръчам трето розе, ще е далеч по-лицеприятно.
- Да и преди. Нещата после обаче се оправяха. Просто на следващия ден темата не се повдигаше и готово – съвсем спокойно ми разказва, докато аз се пуля срещу нея и мисля как да убия малоумния нещастник, който е решил да се разделят. Също така си мисля дали няма да е твърде много, ако поръчам четвърта чаша. То това не се издържа на трезво, честно! – Сега обаче е различно. Цял ден не сме се чували. Нито дори тъп смс. Нищо!
- Оф, аз….ъъъ…. аз наистина не знам какво да ти кажа….. – не лъжа, истина е.
- Спокойно. Големи хора сме. Но е много обидно човекът до теб да ти каже, че не те обича и не вижда бъдеще с теб – проплаква тя и аз, без дори да се замисля я прегръщам. Знам, че това ще я разридае още повече, но не мога да се сдържа. Мамка му!
- Всичко някак си ще се нареди, ще видиш – говоря, без дори сама на себе си да си вярвам. А когато съм пияна, съм бая доверчива! – Нали в крайна сметка все още живеете заедно? Може и да е било някакво моментно състояние.

Продължих цяла вечер да бълвам тъпа реплика след още по-тъпа такава. Напих се и изтрезнях в рамките на два часа – личен рекорд за напреднали, ей! След като ме остави пред нас, се качих и изпуших половин кутия цигари. Накрая заспах като пън на дивана.
На сутринта освен махмурлук имах и смс.

„Заминаваме за Рим. Стискай палци, май нещата пак ще се оправят!“

Е-с-т-е-с-т-в-е-н-о, че ще се оправят, мисля си. Все пак нали и преди се е случвало. Само че кой може да понесе нееднократно такива думи за себе си? Аз лично не мога. Дори и собствения си отвратителен махмурлук ми е трудно да приема, пък камо ли това. Лъкатушейки се, се отправих към банята в отчаян опит да се преведа в нормален вид. Успях.



Три месеца по-късно пак имахме среща в онова, свежото барче, дето писаха и в няколко списания за него. А бе…..сещате се, нали?! Оф, както и да е, не е важно.
Закъсняла съм. Мятам чанта, докато сядам – царица съм на това! Оправдавам се. Дълго.

- Ние май до няколко дни ще се разделим – ми казва.

АААаааааааа, не!

- Една бутилка розе, моля – викам отчаяно. – С лед! Много лед! Вечерта ще е дълга.


петък, 19 септември 2014 г.

blue is the warmest color




Събувайки токчетата, тя си отдъхна. Отдавна не бе танцувала толкова много. До тотално изтощение и на последното, мъничко мускулче на левия крак. Или беше десният?

Огледа се около себе си. Празна стая. Отново. Изгревът бе само на няколко минути разстояние, но не мислеше, че има достатъчно сили, събрани в себе си, за да го дочака. Синьо. Навсякъде. Синият час преди зазоряване. Това бе любимото й време. В него всичко изглеждаше като поезия. Все едно някой тайно беше налял акварелна боичка във въздуха и сега всичко бе със син оттенък.

Разкопча роклята и бавно я махна от себе си. Лепкаво. Дъхаво. Нежно. Падаща материя по тялото, докато стигне заветния под. А тя – тя остана гола в синьо-акварелната си стая. Боса. Доволна. Усмихната. Изтощена. Прибра косата си на задължителната хлабава опашка и оправи онзи кичур, който никога не искаше да остане смирен под натиска на ластика.
Колко време бе минало в танци тази вечер? Три часа? Или може би бяха пет? Отдавна спря да ги брои. Важното бе да не мисли. Да не мисли за себе си, за него, за всичко. Отпи от задължителната до леглото чаша хладка вода и се отправи към банята за рутинния душ преди лягане. Водата магически отми всичко. Отми ръце, които са я прегръщали. Отми устни, които жадно са се всмуквали в шията й. Отми мелодии, които изтанцува бясно, почти агресивно, до полу-припадък. Водата отми последните остатъци от нощта, които бяха полепнали по кожата й като мембрана.

Влезе в стаята чиста. Като съвестта й и като онова усещане точно преди заспиване – леко, почти ефирно. Запали цигара и застана на прозореца за последни минути на будно състояние. Не съжаляваше за нищо. А и нямаше за какво. Тя просто изтанцува нощта. А после потанцува малко блус. С него. Колко време бе минало, наистина не помнеше. Така и не се научи да гледа часовника си и да отчита минутите. Премествайки отново онзи, непокорният кичур, се отправи към леглото. Затвори очи и за секунди заспа.


А навън, навън някак си неусетно акварелът се бе стопил и прелял в изгрев. До следващата нощ, в която щеше да изтанцува всичко. И после с облекчение да махне токчетата и роклята, облята единствено от синя светлина и последна цигара. 


понеделник, 8 септември 2014 г.

operate




Все по-често се сблъскам с хора, отказали се от чувствата в полза на сигурното. На усещането, че си недостижим. Че си по-силен от раните, които някой може да ти причини. Че си бронзов и ударът по кожата ти ще доведе само до искри, които плътта дори няма да усети.
Сякаш това да чувстваш е новият бич и всячески се опитваме да го преборим. Слагаме си прегради, зад които се успокояваме, че сме на сигурно и мирно. Заключваме мислите си в кутийки според случая и дори дума не даваме да се каже, че някой може да посмее да ни разбърка подреденото. В мига, в който се уловим, че поддаваме назад и показваме истинската си същност, панически опипваме наблизо за маската, която да сложим.
Слушаме музика, за да се разнообразим и забравяме да вникнем в текста. Четем книги, за да убием времето и търсим циничното, дори когато то отсъства. Гледаме блудкави филми, в които не смеем да се опитаме да открием смисъл. Като уплашени деца бягаме далеч от нежността, защото тя може да ни улови в примката си и отново да придобием плътни човешки очертания.
Присмехулно сочим последните „заразени” от обич и се крием зад собствения си цигарен дим. Превантивно се ваксинираме срещу чувства и не ни интересува колко е дебела иглата, важното е да сме хладни. Избираме си ежедневен камуфлаж и удобно се настаняваме в него, без да осъзнаваме, че дори и той понякога се нуждае от химическо почистване.
Живеем в ерата на ампутираните сърца и превързаните емоционални корди. Редица безчувствени души, от които е останала само обвивката и нищо повече. Море от ходещи, мислещи, нераними индивиди, които потъват в собствената си липса и страх от нараняване. Изтръгваме сензитивната си система и я заменяме с хумор, премерена реч и в редки случаи – самоирония за разкош.
Сякаш така сме непобедими и никой никога няма да успее да ни докосне. Градим кули, в които живеем поединично от ужас, че някой друг ще ни смачка чаршафите, ще ароматизира със собственото си ухание стаята и може би, само може би ще ни хареса.  
Превърнали сме се в кардиолози, знаещи идеално как да направят перфектния разрез там в ляво от гръдния кош. Като хирурзи с дългогодишна практика зад гърба си изтръгваме собствената си чувствителност без анестезия и кървави следи. Не мислим за трансплантация, понеже ужасът от нараняване е по-силен от празнината вътре. Като малки деца, които ги е страх от тъмното, но не искат да си признаят, за да не изглеждат нелепо в очите на другите.
 А аз ли? Аз предпочитам да слушам музиката и да вниквам в текста. Подайте ми скалпела, моля. Имам нужда от трансплантация. Пък нека бъда заразена.
А ти?

четвъртък, 28 август 2014 г.

spoken





***
8 вечерта. Някъде из малките улички на София, в които времето е спряло, а във въздуха все още може да се усети аромат на диня и лято.
- Ужасно си странна. Винаги хлътваш в думи! – почти назидателно отсъди и поръча втора бира. Августовското слънце се прокрадваше за последни минути и жегата бе отстъпила място на лекия вятър и желанието за нещо ледено в чаша.
- Не мисля, че си прав – протестираше, гледайки виновно към чашата си със странна смесица от просеко и нещо билково. Ужасно бе вкусно! – Просто обичам интересните разговори, това е.
- Обичаш усещането някой да те предизвика. Но не чисто емоционално или пък сексуално – за пореден път я опроверга, докато с усмивка благодареше на сервитьорката за бързата реакция. – Понякога си мисля, че ти си най-странната жена, с която съм общувал. Не си от онези типични кифли, които се впечатляват от подаръчета и глупави, клиширани романтики. Ти предпочиташ думи.
- Не мисля, че съм само аз. Пък и думите показват много…
- Не показват, а те предизвикват. Признай си, ти чисто и просто обичаш да те предизвикат. Един вид да ти еректира мозъкът от интересен разговор – как можеше да му се разсърди човек, като така умело успяваше да нацели точното сравнение, за да я опише?! Все пак именно затова и му споделяше всичко.
- Може би си прав – ако имаше наоколо бял флаг, щеше да го развее точно в този момент. Но поради липсата му, се пресегна към поредната запалена цигара. Обичаше да пуши. Не беше от тези, които пушат, защото са нервни. Напротив. При напрегнати ситуации не палеше. За нея цигарата бе перфектният завършек, когато е доволна. Или чисто и просто й е хубаво. – Истината е, че един интересен разговор ми е далеч по-приятен от букет цветя или пък някакъв друг изтъркан жест. Явно ми липсва романтиката в кръвната система.
- Никаква романтика не ти липсва, глупаче. Дори ти е в излишък – почти с глас се изсмя на коментара й. – Не виждаш ли? Ти си от старата генерация романтици. Онези, които искат писма, напрежение, дори леко вербално дразнение. Стриптийз за мисълта един вид.
- Наздраве за еректиралите мозъци и стриптийза, предлагам! – вдигна чашата си, смеейки се толкова силно, че няколко души се обърнаха в пълно недоумение какво се случва.


***
11:30 вечерта. Вятърът се бе усилил и леко играеше с роклята й, докато се прибираше вкъщи. Замисли се. Наистина ли й бе нужно някой да раздразни мисълта й, за да й стане интересен. Понякога й се искаше да е като повечето жени, които познава. Те бяха доволни чисто и просто на цвете, на нещо елементарно, което всеки може да види и в най-нискобюджетната романтична комедия. На нея обаче й бе нужно друго. Дъвка за ума. Афродизиак в писмена форма. Или устна, зависи от ситуацията.
Докато вървеше все по-бързо, понеже вятърът все някак успяваше да се впие в кожата й, телефонът й звънна. Познатият звук на смс-а прекъсна тихия й монолог и привлече вниманието й.

„Очаквам с нетърпение написаното от теб“

Само това, нищо друго. Но то й бе повече от достатъчно, за да се усмихне. И да си запали нова цигара.
Умът й бавно започна да набъбва. 




четвъртък, 21 август 2014 г.

free falling




- Защо не пишеш вече?
Бях се уморила да ме питат един и същи въпрос и като в някакъв транс отговарях за стотен път добре заучената фраза.
- Понякога оправданието за дълга пауза е липсата на муза - започвам бавно, но уверено все едно рецитирам детско стихотворение, загнездило се завинаги в мислените ми лабиринти. – В конкретния случай обаче музата е в наличност и то в огромни количества. Чисто и просто егоистично я пазех. Ей така, за себе си.
Настъпва добре познатата тишина, стигаща ми да отпия от питието и да запаля цигара, докато разпитът отново настъпи.
- Но ти умееш да пишеш. Трябва да започнеш отново. Пък.. и обичам да те чета.
Усмихвам се. Едва доловимо, за да не бъде прието като самодоволство или излишна форма на гордост.
- Може би просто съм залитнала встрани и затова мълчаливо наблюдавам - продължавам, вече излизайки извън добре познатия репертоар. – Сигурно отново ще започна, просто ми трябва време.
- Залитането е, като да стоиш на някой мост. В главата ти е само един въпрос – да скочиш ли или да останеш на сигурната повърхност. При онова уютното и познатото.
- Страх ме е от височини. Привличат ме и затова се пазя от тях.
- Е, това е лесно поправимо. Пробвай нещо да те задържи горе. Може да е песен. Човек. Аромат. Цвят.
- Сложно е, като имаш избор. Теб какво те задържа?
- Нищо. Бил съм там твърде много пъти. Падах над хиляда. Само веднъж се спрях за малко, но се оказа грешка на сетивата и пак продължих със скока.
- Това ме натъжава. Особено за грешката на сетивата. Пък и няма ли край скокът? Все пак не може да е вечен или пък греша?

Грешах. Няколко часа, след като странния метафорично-неметафоричен разпит приключи, все още не ми излизаше от главата идеята, че ние всички понякога стоим между две състояния. Падане. Кръстопът. Топло и студено. Черно и цвят. Думи и тишина. Игра на контрасти, в която ние определяме в коя крайност да залитнем. Дали пък двугодишната ми пауза не се дължеше на така любимата ми фраза за егоистично криене на музата във вакуумирано пликче, така че само аз да й се радвам, а чисто и просто ме бе страх от високото? Може би повече не ми се залиташе.
И точно там, тогава, в този момент пръстите като в някакъв транс сами намират листа и започват. Без посока. Без логика. Но с финал.
А той какъв е? Ще поживеем, ще полетим надолу, пък ще видим.

Аз отново скочих.