Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

сряда, 29 септември 2010 г.

such a perfect day


Докато се гледаме и мислим, че ни наблюдават,

докато се дебнем и подозираме, че ни преследват,

докато се влюбваме и очакваме да ни обичат,

докато сънуваме и искаме да ни копнеят,

докато изпитваме и ни подлагат на тест,

докато творим и играем ролята на муза,

докато бягаме и предполагаме, че ни гонят,

докато се крием и чакаме да ни намират,

докато се маскираме и мразим ролите,

докато се усмихваме и вярваме в смеха,

докато плачем и отричаме сълзите,

някъде, някога, някак си играта свършва.



Добър ден!


понеделник, 20 септември 2010 г.

when I grow up


Когато сме малки, ни учат, че играеш ли по правилата, рано или късно печелиш. Като в криеницата. Търсиш, търсиш и стига да не мамиш, поглеждайки с псевдо-жумящите си очи, обикновено намираш човека. Когато го отркиеш, играта приключва. Само че като пораснем, не е ли точно мигът, в който го открием, начало на играта?

Докато го търсим, ни е някак леко, че го има. Че съществува и може би е близо. Просто трябва да погледнем зад ъгъла. Или пък да затворим още по-плътно очи. Като го намерим обаче, се почва голямото надиграване. Номерца. Трикчета за внимание. Фалш. Ако си честен, ни е втълпено в главите, че в един или друг момент почваш да изглеждаш жалък и достъпен. Какво всъщност му е лошото на достъпното? Не е ли точно то един от най-ярките примери, че с някого си близък?


Но не, именно намирайки човека, се почват големите игри. Криеница. Гоненица. Защо не и дама, подскачайки на куц крак до пълно изтощение. Само че дори и детето в мен малко се поумори да играе вече.Вместо обаче да поседнем малко, доволни от откритото и щастливи, че сме приключили с търсенето, се впускаме в следващото ниво. Така неусетно се стига до „асоциации” или с други думи „аз-ти-говоря-едно-а-ти-разбирай-друго”.


Казвали са ми следното: „Ако искаш някой да е привлечен от теб, бягай. Колкото повече бягаш, толкова по-близо ще иска да бъде”. Е, добре де, ще бягаме. Но какво става, ако си навехна глезена, например? Да бягам, куцукайки или да изляза за кратка пауза? Ами ако не искам да е кратка? Не е ли по-добре да открием някой, който иска да повърви редом до нас, вместо да бягаме на десет крачки разстояние, докато дробовете ни откажат? Поне в моите представи да си с някого, не значи вечно да му устройваш клопки и викторини с въпроси. Да бъдеш с някого, е да го чувстваш толкова близък, че да не се налага да слагаш маската, шнорхела и плавниците и дим да те няма.

Може би греша?

А надписът пред мен продължава да свети в луминисцентно червено, крещейки нямо:


Моля, изберете си любимата детска игра, посочете нивото и готови...на старта...БУМ!


неделя, 12 септември 2010 г.

love lockdown




В последно време се опитвам доста сериозно да проуча един все по-често задаван въпрос. Той става още по-популярен, заради нарастващата липса на адекватен отговор.

Съществува ли моногамията и възможна ли е тя изобщо?

Замисляйки се за изминалите няколко месеца, няма как тази въпросителна да не стане натрапчива теорема без конкретно решение, загнездила се надълбоко в брюнетната ми главица. Обикаляйки София, околията, бродейки по морето от север до юг, се сблъсках с толкова разнородна сплав от хора и характери и нито един не успя до край да изложи тезата си. Някой упорито, дори леко фанатично защитаваха идеята, че „Да, моногамията не само е възможна, тя е единствената константа!”. Други я отричаха и бягаха дори от самото й споменаване като дявол от тамян. „Моногамия ли? Че то самото й име звучи като венерическа болест, Плам!”.

В крайна сметка, и едните, и другите много объркаха представите ми. Едните, фанатиците,ме оставиха доста оплетена в нишките на въпроса ми, защото, въпреки че се уповаваха на нея като мюсюлманин на Корана, с действията си недвусмислено показваха, че макар и да им е основна вяра, си падат малко атеисти. Другите, онези, които отричаха съществуването й, от своя страна, за да ме омотаят още повече в многоточия, последвани от въпросителни, се оказаха най-малкото със сериозни (и да, мо-н-о-г-а-м-н-и) връзки, а някои - дори сгодени, че и женени на всичкото отгоре.

Така не само не успях да разбера дали тя може да вирее в днешно време, но и се замислих за друго – когато всички около теб казват едно, правят друго, а си мислят за нещо трето, как да разбереш къде точно се крие истинското им Аз? Нима не ви се е случвало да се сблъсквате със ситуация, в която очебийно хлътвате по някого и очеИЗВАДно и той по вас? Мислите си, че всичко е шест плюс и в един момент се оказвате, луднали до десета степен по скалата на Рихтер, а за човека сте били само поредното увлечение и бройка. А кога от бройка и увлечение се пренасяме на по-горното ниво в 3D играта? Усеща ли се или става от само себе си? А дори и да стигнем до Рунд 2, ставаме ли автоматично моногамни или наистина тя е толкова остаряла, че безпроблемно може да й лепнем етикета „винтидж” и да я продаваме на антикварите с надценка?

Един приятел наскоро ми каза следното:
„Проблемът не е в нас, Плам. Проблемът с изчезването й се крие в това, че преди е имало уредени бракове. Също така преди време бабите и дядовците ни, че защо не и нашите родители са се женели адски млади. Ако се замислиш, повечето хора над 50, са сключили брак с единствения си сексуален партньор... или поне с някой от първите пет. Сега обаче е различно. Сега имаме шведска маса и всеки може да опита от многообразните блюда – люто, сладко, солено, стипчиво, кисело... Как да избереш един вкус, като имаш повече пред себе си? А можеш ли, дори и да опиташ всичко, да посочиш кое най-много ти харесва? Нима не е най-вкусно именно, като смесваш подправките?”

Чудя се, наистина ли е прав? Както и се чудя колко точно е процентът на онези объркани душици, които уж са заедно, но не съвсем; верни са си, ама не точно; излизат по двойки, но не се обвързват; хлътват, но не го признават. И всичко това, че и още поне тон обърквация отгоре само заради една-единствена причина – да не би случайно и те да прихванат диагнозата „Венерическа болест. Тип: Моногамия”.