Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

четвъртък, 28 август 2014 г.

spoken





***
8 вечерта. Някъде из малките улички на София, в които времето е спряло, а във въздуха все още може да се усети аромат на диня и лято.
- Ужасно си странна. Винаги хлътваш в думи! – почти назидателно отсъди и поръча втора бира. Августовското слънце се прокрадваше за последни минути и жегата бе отстъпила място на лекия вятър и желанието за нещо ледено в чаша.
- Не мисля, че си прав – протестираше, гледайки виновно към чашата си със странна смесица от просеко и нещо билково. Ужасно бе вкусно! – Просто обичам интересните разговори, това е.
- Обичаш усещането някой да те предизвика. Но не чисто емоционално или пък сексуално – за пореден път я опроверга, докато с усмивка благодареше на сервитьорката за бързата реакция. – Понякога си мисля, че ти си най-странната жена, с която съм общувал. Не си от онези типични кифли, които се впечатляват от подаръчета и глупави, клиширани романтики. Ти предпочиташ думи.
- Не мисля, че съм само аз. Пък и думите показват много…
- Не показват, а те предизвикват. Признай си, ти чисто и просто обичаш да те предизвикат. Един вид да ти еректира мозъкът от интересен разговор – как можеше да му се разсърди човек, като така умело успяваше да нацели точното сравнение, за да я опише?! Все пак именно затова и му споделяше всичко.
- Може би си прав – ако имаше наоколо бял флаг, щеше да го развее точно в този момент. Но поради липсата му, се пресегна към поредната запалена цигара. Обичаше да пуши. Не беше от тези, които пушат, защото са нервни. Напротив. При напрегнати ситуации не палеше. За нея цигарата бе перфектният завършек, когато е доволна. Или чисто и просто й е хубаво. – Истината е, че един интересен разговор ми е далеч по-приятен от букет цветя или пък някакъв друг изтъркан жест. Явно ми липсва романтиката в кръвната система.
- Никаква романтика не ти липсва, глупаче. Дори ти е в излишък – почти с глас се изсмя на коментара й. – Не виждаш ли? Ти си от старата генерация романтици. Онези, които искат писма, напрежение, дори леко вербално дразнение. Стриптийз за мисълта един вид.
- Наздраве за еректиралите мозъци и стриптийза, предлагам! – вдигна чашата си, смеейки се толкова силно, че няколко души се обърнаха в пълно недоумение какво се случва.


***
11:30 вечерта. Вятърът се бе усилил и леко играеше с роклята й, докато се прибираше вкъщи. Замисли се. Наистина ли й бе нужно някой да раздразни мисълта й, за да й стане интересен. Понякога й се искаше да е като повечето жени, които познава. Те бяха доволни чисто и просто на цвете, на нещо елементарно, което всеки може да види и в най-нискобюджетната романтична комедия. На нея обаче й бе нужно друго. Дъвка за ума. Афродизиак в писмена форма. Или устна, зависи от ситуацията.
Докато вървеше все по-бързо, понеже вятърът все някак успяваше да се впие в кожата й, телефонът й звънна. Познатият звук на смс-а прекъсна тихия й монолог и привлече вниманието й.

„Очаквам с нетърпение написаното от теб“

Само това, нищо друго. Но то й бе повече от достатъчно, за да се усмихне. И да си запали нова цигара.
Умът й бавно започна да набъбва. 




четвъртък, 21 август 2014 г.

free falling




- Защо не пишеш вече?
Бях се уморила да ме питат един и същи въпрос и като в някакъв транс отговарях за стотен път добре заучената фраза.
- Понякога оправданието за дълга пауза е липсата на муза - започвам бавно, но уверено все едно рецитирам детско стихотворение, загнездило се завинаги в мислените ми лабиринти. – В конкретния случай обаче музата е в наличност и то в огромни количества. Чисто и просто егоистично я пазех. Ей така, за себе си.
Настъпва добре познатата тишина, стигаща ми да отпия от питието и да запаля цигара, докато разпитът отново настъпи.
- Но ти умееш да пишеш. Трябва да започнеш отново. Пък.. и обичам да те чета.
Усмихвам се. Едва доловимо, за да не бъде прието като самодоволство или излишна форма на гордост.
- Може би просто съм залитнала встрани и затова мълчаливо наблюдавам - продължавам, вече излизайки извън добре познатия репертоар. – Сигурно отново ще започна, просто ми трябва време.
- Залитането е, като да стоиш на някой мост. В главата ти е само един въпрос – да скочиш ли или да останеш на сигурната повърхност. При онова уютното и познатото.
- Страх ме е от височини. Привличат ме и затова се пазя от тях.
- Е, това е лесно поправимо. Пробвай нещо да те задържи горе. Може да е песен. Човек. Аромат. Цвят.
- Сложно е, като имаш избор. Теб какво те задържа?
- Нищо. Бил съм там твърде много пъти. Падах над хиляда. Само веднъж се спрях за малко, но се оказа грешка на сетивата и пак продължих със скока.
- Това ме натъжава. Особено за грешката на сетивата. Пък и няма ли край скокът? Все пак не може да е вечен или пък греша?

Грешах. Няколко часа, след като странния метафорично-неметафоричен разпит приключи, все още не ми излизаше от главата идеята, че ние всички понякога стоим между две състояния. Падане. Кръстопът. Топло и студено. Черно и цвят. Думи и тишина. Игра на контрасти, в която ние определяме в коя крайност да залитнем. Дали пък двугодишната ми пауза не се дължеше на така любимата ми фраза за егоистично криене на музата във вакуумирано пликче, така че само аз да й се радвам, а чисто и просто ме бе страх от високото? Може би повече не ми се залиташе.
И точно там, тогава, в този момент пръстите като в някакъв транс сами намират листа и започват. Без посока. Без логика. Но с финал.
А той какъв е? Ще поживеем, ще полетим надолу, пък ще видим.

Аз отново скочих.