Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

четвъртък, 30 декември 2010 г.

move along



Краят на годината води до равносметки. Краят на годината идва, без да си усетил как и кога. Краят на годината осъмва в леглото ти. Краят на годината те предизвиква да изпълниш неизпълненото. Краят на годината се задава зад гърба ти (обърни се!). Краят на годината ненасилствено те кара да си правиш списъци. Краят на годината е почти до теб. Краят на годината предразполага към клишета. Краят на годината е почти в ръцете ти.
Това беше година под мотото „Голямото чистене”. Изчистих си хаоса. Почти. Премахнах всичко ненужно или овехтяло. Бавно, категорично и систематизирано. Всеки паразит, дразнител или форма на бактерия бе прилежно прибрана във вакумираща торбичка и пратена по своя си път. Така в края на годината аз съм чиста. Чиста, празна и готова. Готова да се нарисувам наново. Изхвърлих старите дрехи, старите мисли и старите емоции. Оставих себе си да дишам на воля. Създадох празно пространство. Там ще настаня всичко ново, което ме очаква. Има една мисъл – за да получиш нещо, трябва да му предоставиш място. Затова и в периода на „Голямото чистене” направих именно това – създадох пространство. Като току що подреден шкаф за обувки, от който наскоро си изхвърлил всички любими, но вече безнадеждно съсипани екземпляри.
В края на годината на „Голямото чистене” се озовавам с по-малко обувки, повече празно пространство и една едва доловима тръпка някъде там, в ляво на гръдния кош. Каква точно е тя, ми предстои да разбера. А дотогава ще се наслаждавам на свободата и простора. Ще разперя ръце и ще се усмихвам, отброявайки часовете. Защото знам, че след голямото чистене винаги идва и нещо друго. Голямо. А какво точно, ми предстои да разбера.


До нови догодишни писания.

...3...


...2...


...1...


...СТАРТ!

събота, 25 декември 2010 г.

runaway



Ако не бях казала това, което...
Ако не бях направила онова, защото...
Ако не бях там, където...
Ако не бях тръгнала тогава, когато..
Ако не бях погледнала този, когото...
Ако не бях помислила това, понеже...



... но го направих.

сряда, 22 декември 2010 г.

i miss you


Преди два дена се разделих с единственото същество от мъжки род, което никога не ме е разочаровало. Бяхме 15 години заедно. Май това е най-дългата ми връзка с някого, която някога съм имала. И въпреки че са минали само два дена, вече ми липсва. Ужасно. Безнадеждно. До такава болка, че едва се издържа на моменти.


Липсва ми да ме буди с весели звуци. Липсва ми да танцува с мен, когато ми се танцува. Липсва ми, да ми се подиграва, когато говоря по телефон и жестикулирам прекалено. Липсва ми дори да ме ядосва, когато уж безпричинно показва ината си или пък започва да крещи. Липсва ми да се смее с мен. Липсва ми да провиква името ми по най-умилителния начин всеки път, когато излизам от стаята. Липсва ми да ме поздравява, щом се прибера. Липсва ми невъобразимо много точно сега, когато вече втори ден плача, а няма кой да ми каже „мило” и да ме погледне с поглед, който разбира. Който знае, че съм тъжна и не пита защо, чисто и просто е до мен, независимо от причината.


Преди два дена се разделих с единственото същество от мъжки пол, което никога при никакви обстоятелства не ме е разочаровало. С него израснах. С него от дете бавно и полека се превърнах в жена. С него претърпях промени. С него се влюбвах и разлюбвах. С него печелех и губех. С него се раздлелях с близки. А сега се разделих и с него. За последен път го държах в ръцете си и го почувствах като първия път, в който го видях. Крехък. Мъничък. Треперещ от страх. Усещащ, че го обожавам с всяка фибра на душичката си. Издъхна в скута ми, без да моли за помощ. Просто ме погледна, пое за последен път глътка въздух и си отиде. Остана само обвивката му в скута ми. Малка, мека, нежна. Споменах ли, че става въпрос за папагала ми?!

И ми липсва зверски много!

сряда, 8 декември 2010 г.

these words


Това, че ме четеш, ме прави специална. Това, че ме четеш, ме прави интересна. На себе си. Старая се повече от преди, да не правя грешки. Независимо дали тук говорим за граматика или за смисъл. Препрочитам всичко по десетина пъти. А имаше време, когато аз и автопилотното писане вървяхме ръка за ръка. Но сега не мога. Сега не искам. Сега искам да ме харесаш. Чрез думи. В редове. Сред запетайки и тирета. Защото знам, че ме четеш. Знам, независимо дали ми го казваш или не. И това, че ме четеш, ме кара да се променям. Да се развивам. Да ме четеш пак.


Това, че ме четеш ме прави специална. В моите очи поне. Това, че ме четеш, ме прави интересна. За себе си. Понеже вече сама мене си изненадвам какво ме провокираш да пиша. А то е ново, неопитано, ненаписано, друго. То е мен, но не съвсем. То е ти. И ти до някаква степен си аз.

Това, че ме четеш значи всичко. Това, че ме четеш, ме кара сама себе си да прочета. Мисля, че се влюбвам. В себе си. Или в теб. Май времето ще покаже.

А дотогава – приятно четене.


понеделник, 6 декември 2010 г.

the time is now


Трябва. Трябва. Трябва!...

Трябва да успея на време. Трябва да се усмихвам. Трябва да не се прегърбвам. Трябва да ми е прилежно.

Задъхана, се опитвам да съм всичко това. Плюс милиони други "трябва". Трябва да разбирам. Трябва да съм естествена. Трябва да не питам. Трябва ли да питам?

Очакванията ме затискат от всички страни. Ама поспрете се, моля ви! Наредете се на опашка и си изчакайте реда. Трябва да има ред!!!

Трябва да измисля как да не мисля много. Трябва да съм муза, намерила музата. Трябва да излизам. Трябва да се връщам. Трябва да поспра. Трябва да намеря време. Време за себе си. Минути, в който не "трябва".

Прилежно отпивам от кафето. Трябва да пия кофеин. Иначе ще рухна, а-не-трябва-! Трябва да съм енергична. Трябва да презареждам батерии, чужди батерии. Трябва да съм различна. Трябва да съм себе си.

Трябва, а не искам. Трябва да искам. Трябва. Трябва. Трябва... А кога ще си почина малко?


...9 сутринта... 9 сутринта?! Трябва да ставам!!!


Добро утро!




сряда, 1 декември 2010 г.

singing in the rain

Наскоро забелязах доста нетипичната тенденция да изоставя песните в по-тъмния ъгъл на блога и да се отдавам все по-често на размишления. А докато навън прикапва едва доловимо, мелодиите се трупат ли трупат една след друга. Чакат. Очакват да бъдат изслушани. Да бъдат споделени. Да бъдат пречупени през други призми и възприятия. Кой знае, дори да бъдат заобичани.


1.
Това е песен за пътуване. Независимо дали става въпрос за буквалния смисъл на думата или за вътрешно препускане през мисли и емоции. Гласът едновременно ме вдига, отнася, успокоява и усмихва. Като припомняне преди да заспя на нещо, случило се изневиделица дори и за мен самата.



2.

Има нещо в тази песен. Не мога да го обясня с думи прости. Но определено ме провокира да запаля една цигара и докато навън се мъчи да стане студено (ама не му се отдава), да се загледам през прозореца и да си запея "Hey, people, set my baby free". Не че имам бебе, ама.... вживявяне някакво.



3.

Видяло се е, че днес съм се разнежила като масло върху препечена филийка. Затова и продължавам да размазвам останалото от мен с тази така фина, рафинирана до перфектност комбинация от глас, ритъм и визия. Май имам нужда вече от цигара. Или поне от вана с балончета. Или от алкохолна чаша. Макар че за последното казах - ще постя! Ще намалявам жонглирането на алкохолни чаши, вкарването във филми, мазната храна и пиперливите истории.



4.

Това, драги мои, не е песен. ТОВА, мили мои, е любов! Любов, облечена в ноти. Любов, която почва нежно. Любов, която с всяка изминала минута става все по-силна. Любов, която по средата те отпуска за малко. Любов, която накрая те помита като вихрушка, когато най-малко очакваш. Любов, която на финала отеква в теб и остава вътре, надълбоко, далеч, след като й изтече времето. Л-ю-б-о-в!



5.

Последната песен е открита преди броени минути. Нова. Ненаучена. Недоизживяна. Необременена все още с имена, етикети и асоциации. Грабваща с видео, така простичко, а така ефектно. Май това му е и чарът на клипето. Пък и някак си ме кара инстинктивно да щракам с пръсти, да пляскам и да подскачам върху леглото. Или по диваните в хола. Като малко дете минути преди рождения си ден.

А докато си мисля и слушам, и пея, и пуша, и пляскам, и гледам, навън взело, че спряло дори да се опитва да вали. До нови музикални срещи там, където, понеже, когато дъждът се опитва да побарабани в капчуците и да се огледа в паважа. Гмур!