сряда, 25 август 2010 г.
brainwash
петък, 20 август 2010 г.
daydream
четвъртък, 19 август 2010 г.
приливи и отливи
Докато отшумява звукът от снощи, а днес все още не се е развихрило до краен предел, започвам като в просъница да пиша. Леко, разбъркано, на автопилот. Пък краят при мен така или иваче идва неочаквано и в най-точния момент.
Като се замисля, май никога не съм имала проблем с финалите. Началата обаче са друга работа. От тях най-много се притеснявам и за тях най-много треперя. Не за друго, но те са непознати. Финалите, независимо дали тук става въпрос за писане или за взаимоотношения, са наше решение. Стартовата позиция обаче и онези леки, дори плахи на моменти първи крачки, именно те ме оставят леко притеснена.
Мислейки си за това, не мога да избегна на чисто асоциативно ниво идеята, че май живеем в ерата на стартовите шубета. Страх ни е да загърбим рутината за сметка на личното щастие. Страх ни е да излезнем от връзка заради стереотипа, че самотата е лошо нещо. Страх ни е дори да влезнем във връзка, макар тайно да го желаем, защото някой ни е казал, че това значи край на свободата.
А нима наистина е така? Нима наистина стартът е чак толкова ужасяващ? Защо често се случва да седим пред белия лист, да изписваме две - три думи и виждайки, че се получава нещо красиво, пак да ги задраскваме? Наистина ли е по-лесно да приключваш, отколкото да започваш? И кога приливно-отливното шубе отшумява за сметка на чистото писане... и на идаята да прегърнеш началото, а не да се отдръпнеш дори при най-малката идея за неговото появяване?
Отказвам да обявя Game Over.
петък, 13 август 2010 г.
in vain
Тя ненавижда смеха ти, който отеква така близо до нея. Ти не знаеш това. С притворени клепачи почти може да усети дъха ти. Топъл, влажен, точно такъв, какъвто тя иска. Провокира я и се отдръпва. Тя ненавижда това.
Тя ненавижда малките шегички, които й отправяш. Ти не знаеш това. С лека усмивка казваш поредното нещо, което иска да чуе. Караш я да се усмихва, дори когато най-малко очаква. Казваш й думи, които мислиш, но после прехапваш устни, осъзнал колко много си се открил. Провокираш я и се отдръпваш. Тя ненавижда това.
Тя ненавижда всичко в тебе. Ти не знаеш това. Погледа, смеха, шегичките ти.Удивлява се на лекотата, с която умееш да играеш роли иобъркваш самия себе си. И въпреки това те иска. А ти я провокираш и се отдръпваш. Тя ненавижда това.
Тя ненавижда теб самия. Ти не знаеш това. Застанала близо до теб, мислено те изоставя и скоро ще затвори вратата безвъзвратно. Тогава и погледът ти няма да й пречи. Смехът ти ще стане дразнещ, а шегичките ти – глупави и плиткоумни. Ще се опитваш да я провокираш и да се отдръпваш. И ще ненавиждаш това.