Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

понеделник, 23 март 2015 г.

her



[photo credits: M. Milkova]

София, обичам те такава, мокра. С тежък дъх на озон. Обичам те лепкава, леко мръсна и влажна. С полепнали капки по най-тайните ти кътчета. 
София, обичам те нежна, пролетна, моя. Обичам усещането да се сгуша в неоткритите ти улици и да те усетя истинска. С всяко вдишване. С всяко издишване дори.
София, обичам те тъжна. И изпълнена с надежда, с очакване. Обичам малките ти недостатъци и тъмни кръгове под очите и уличните лампи. Обичам локвите ти и „пеещите” ти плочки, които при добро настроение наистина създават мелодии.
Обичам празните ти дъждовни улици и неправилните ти квадратни метри. Обичам те с всяка фибра, с всяко докосване, с всяко разцъфнало липово цветче. 
София, обичам те въпреки, обичам те преди, обичам те и после. 
Честита пролет, моя любов, вечна и озонова!


сряда, 11 март 2015 г.

go!



Знаеш ли защо обичам да пътувам? Защото, пътувайки, мога да бъда всяка. Мога да избягам и да не мисля за сега, за тук, за настоящето. Мога да се влея в новото и да докосна това, което ме зарежда. Което ме опиянява. Което, в крайна сметка, ме прави жива.
Не харесвам статичното. Никога не съм. Имах наносекунден момент на замъгляване, в който се бях убедила, че „укротяването на опърничавата” е процес, в който мога да се включа. Грешах. Това не е състояние за нито една дори микроскопична фибра от мен самата. Не зарежда жизнените ми функции и не ме кара да дишам. Истински. Пълноценно.
Знаеш ли защо обичам да пътувам? Защото само така успявам да затворя страниците и да отворя широко очи. Като фотоапарати, които снимат експресни снимки. Но не за някой друг, кадрите само аз ги виждам. И ми харесва. Понякога взимам някой със себе си за помощник-фотограф. Повечето пъти обаче, дори и в компания, съм сама. Защото пътуването е личен процес. Точка А и точка Б са само величини, сложени там за ориентир, не за константна посока.
Знаеш ли защо обичам да пътувам? Защото само в движение не усещам умора. Няма студ. Няма скука. Няма меланхолия. Нищо негативно! Само усещането, че нещо прекрасно предстои. Или може би се случва в точно този, единствен, неповторим момент? Важното е да е различно. Да е предизвикващо. Да разбърка въображението и да не ме остави на статичността и привидното усещане за спокойствие и сигурност.
Знаеш ли защо обичам да пътувам? Ако искаш напълно, изцяло да разбереш, просто приготви куфарите. Даже, не, вземи само най-необходимото и ме последвай.

А сега, затегнете коланите. Излитаме!


четвъртък, 5 март 2015 г.

i'm good, i'm gone



 Душата ми е в колба с тапа на върха. За да не избяга. Отдавна е там и притискам с две ръце силно отвора. Превантивно изливам нова партида течен восък отгоре и запечатвам малките пукнатинки.
Местя колбата от стая в стая и от скрин в скрин. За да не я откриеш. Не разбирам, че това непрестанно движение я износваше. Захабява я. Малки стъклени стружки оставят следи навсякъде и изтъняват стените й.
А вътре душата ми лъкатуши, преобръща се, умолява ме да я пусна за малко да подиша. Не я чувам. Или умело се правя на разсеяна. Понеже тя трябва да е там, на сигурно и удобно. На една ръка разстояне. На едно несчупено стъкло от мен. И от теб.
Бездушевно те гледам и мислено се питам кога ли ще усетиш, че мен всъщност ме няма. Че съм заключила най-ценното си далеч от ръцете ти, далеч от допира ти, от теб самия. Отново мислено ти благодаря, че досега не си ме разкрил и бързам за вкъщи, за да проверя дали тя е на мястото си. Отварям поредната ракла и я виждам. Изплашена до смърт от тъмното и жадуваща свеж въздух. Искаща да потича малко, да обича много, да живее свободно. Трепери на интервали и ме гледа умолително. Не ме разчувства.
Понеже всъщност душата ми е в колба с тапа на върха. За да не избяга. С теб.