Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

сряда, 19 ноември 2014 г.

hush




Да мълчиш с мен е тъй приятно. И тъй странно. И тъй чисто. Като полъх на липа след тежък дъждовен ден. Като снежна пелена, която оставя всичко в бяло, замаскирайки колко мръсен всъщност е градът ни.

Да мълчиш с мен е естествено. И странно. И вълнуващо. Като онази наносекунда преди да скочиш, не знаейки какво те очаква там долу. Като последни часове, преди най-после да видиш изненадата, за чието съществуване си разбрал. Като трепета преди първа среща. Че и преди десетата, ако е от приятните.

Да мълчиш с мен е нещо тайно. Нещо наше. Нещо истинско. Като вътрешен език, който само ние говорим. Без думи, разбира се. Те понякога са ненужни. Без погледи дори. И без тях си казваме предостатъчно. Без докосване. Почти. То понякога води до разкъсване на тишината. Не, че е неприятно. Просто е различно.

Да мълчиш с мен е нещо неопределено. Без рамки. Без правила. Без логика. Като липсващата брънка между пингвин, зелено и Занзибар. Като марионетка и бяло. Като ром с кола и сироп от баклава. Като поезия без рима, в която все пак хващаш ритъма. Като пълното отсъствие на логика при смесването на транспортир, алкохолик и луната.


Да мълчиш с мен е тъй приятно. И тъй странно. И тъй чисто. Затварям устни и очи. Направи го и ти. 
След едно....две....три....!



сряда, 5 ноември 2014 г.

hazy





Заведи ме на очен преглед. Докторът да ми сложи визин в очите и да прогледна. Понеже заради теб живея в изкуствено създадена мъгла. Лутам се и на сляпо опипвам предметите.

Ти си моето късогледство. Опитах се, да те елиминирам с лещи, но не ме предупредиха, че трябва да ги махна преди лягане. Сега отново бродя сред почти лепкави облаци и едва различавам контурите. Неспиращи халюцинации, дори и без употребата на забранени субстанции.


Затова при доктора ме заведи. Или ми подари твоите очила. За да прогледна малко. Аз, от своя страна, ще ти отвърна с мъгла. И визин – ако прецениш, че вече имаш нужда от него.