Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

четвъртък, 3 октомври 2013 г.

gone




Откакто я няма, нищо не е същото. Не мога дори да се прибера спокойно вкъщи, без веднага да не усетя липсата й. Търся я навсякъде, дори и по затънтените ъгълчета на апартамента, но не я откривам. Чувствам се като попарен и няма кой да ми каже, че всичко в края на краищата ще се нареди.
Откакто я няма гърлото ми е като пресъхнало. Чувствам как по гласовите ми струни полепва прах, стипчив и гъст и дере ли дере. Треперя. Изпадам в абстиненция. Отвратително, гадно и гнусно усещане на болка и пустота, събрано в едно. А бе, кофти работа!
Откакто я няма не мога да се будя лесно. Въргалям се в завивките на собствения си дискомфорт и не намирам причина да отворя очи. Поглеждам с насмешка алармата и протягам трепереща ръка, за да я спра. Вегетирам в собственото си легло, докато чаршафите заприличат на бежови корени, омотани на топка под краката ми.

Откакто я няма храната не е същата. Утрото не е същото. Домът ми не е същият. Всичко не е същото! Затова, мили хора, знам, че минаха едва три дни, но моля ви, помогнете ми! Не мога вече и секунда без нея. Моля ви, оправете ми кафе машината. Просто без чаша горещо кафе вече всичко губи смисъл!




петък, 30 август 2013 г.

home





Наскоро прочетох, че София бил един от западащите градове за живене. Също така наскоро ми попадна чудния текст на непознат младеж за това, че София трябва да се изпие на един дъх, да се запознаеш с нея, да откриеш различните й черти, докато не усетиш, че някак най-естествено, логично и плавно си се влюбил в нея.
Повлияна от горните два контрапункта, реших да добавя още щрихи към софийското влюбване. Пък каквото сабя (или клавиатура) покаже:
да си седял на платното на "Раковски" в неделя пет сутринта; да откриеш твоето място, в което дори и влизайки сам, винаги срещаш познато лице; да си пил чай с ром в Арт-а; да си пил чисто и просто ром в Ескобар; да си купуваш подправки от арабите на "Женския пазар"; да си се въртял повече от един път на кръговото на паметника Левски, защото е п-о-з-в-о-л-е-н-о; да те е поливала поне веднъж посред нощ пръскачката на ботаническата градина; да помниш ТабаКо и колко яко беше Мохитото там; да си мятал стотинки в шадравана на Славейков, преди да го закрият; да мислиш, че "Раковски" е софийският Бродуей, заради множеството театри; да не помниш как си се озовал в онова такси от Младост към вкъщи; да помниш "дъжда" от тополени пухчета по "Левски"; да си горил със запалка въпросните пухчета след 12 през нощта; мента пейка парти; да си карал водно колело на Панчарево и на езерото Ариана; да помниш "Витошка" и "Графа", преди откриването на първия мол и колко яко беше да си откриеш някое "съкровище" в магазинчетата по тях; да си ходил на ретро в "Ескейп"; да си висял с часове на пейка в градинката зад двореца; да си усещал онази прекрасна миризма на липа, след пролетен дъжд; да си купувал книга от продавачите пред Библиотека; да си ял джанки от съседния двор; да си се влюбвал в някого в София; да си поискал поне веднъж да се махнеш оттук, но въпреки това винаги да се връщаш, защото това е твоето вкъщи

Пък нека ми говорят, че не била прекрасна!




сряда, 24 юли 2013 г.

all at sea





Пише ми се за нови неща. Различни неща. Летни неща. 
Пише ми се за цветове, аромати и плодове, чиито имена не мога да произнеса. Пише ми се за сол по кожата и морска пяна, която се разпада при допир с дланта. Пише ми се за бронз, орананж и прасковено. 
Пише ми се за музиката в мен и за вятърът в очите ми. Пише ми се за новооткрити мелодии и такива, които завинаги се преплитат в мозъчните коридори. 
Пише ми се за гатанки. За детски смях, розови панделки и игри от времето, в което сме ходели на училище. 
Пише ми се. Но все нямам време. Пише ми се за нещо различно от временямането. 
Пише ми се.... и май написах. Макар и накратко като полъх на праскова от съседен балкон.

Честито ви бронзово лято! Аз отивам да стопявам морска пяна и да отключа вятъра от очите. Пък било и то непишещо.



вторник, 23 април 2013 г.

I knew I loved you




Аз си знаех, че така ще стане. Въпреки обстоятелствата и всякаквите премеждия. Знаех си. Защото го вярвах. Защото беше ти.

Ти беше с нея, а не с мен. Изпивах те с очи всеки път, когато те видех. Знаех, че не мога да те имам. Забраненият плод, ала бала.... Клиширани отношения в триъгълна форма. За по-голяма баналност с нея дори не си приличахме. Тя бе бялото, а аз – разбира се, черното. Ти – по средата.

Помниш ли погледите? Помниш ли пътите, в които сме си казвали всичко без думи? С многоточия. И целувки по носа. Леле, колко ги мразех тези целувки! Ненавиждах ги! Защото знаех, усещах, че посоката ти беше друга. В последния момент се спираше и стрелкаше устните си към носа ми, а не ги впиваше в моите. Помниш, нали? Е, мразех ги тези целувки!

Аз си знаех, че така ще стане. Знаех, че няма да си вечно с нея. И чаках. Разбира се, не безучастно. За каква ме мислиш? За някоя отчаяна ли? Няма да седя сама, докато ти светне, че не тя, а аз, Аз с главно А и съскащо З-ъ съм за теб. Пофлиртувах си. Спокойно, мина ми. С теб не ми се флиртува с други хора.

Аз си знаех, че така ще стане и въпреки това не вярвах, че ще се случи толкова скоро. Още й беше топла страната на леглото, нали? Бяха ли минали 24 часа? Всъщност, не ми отговаряй. Не искам да знам. Не съм от тези, които скачат в чуждопретоплени чаршафи... Но го направих. С теб много неща правя, които иначе никога не бих си позволила. Може би ме променяш. Може би ме запознаваш с мен самата. Знам ли...А , бе, не ми се мисли.

Това, което знам, е, че бях убедена, вярвах, усещах, че така ще стане. Някои хора му казват на това моето интуиция. Суеверните го обличат в други думи – шесто чувство. Все едно! Важното е, че знаех. Тогава обаче възниква един друг въпрос – защо година и половина по-късно все още ми е невероятно, когато ми кажеш, че ме обичаш? Защо все още треперя, когато усетя ръката ти в моята? Защо ми е пеперудено, когато дъхът ти полепва по врата ми? Знаеш ли, не ми отговаряй. Каквото и да кажеш, ще е малко. Каквото и да премълчиш, ще ми е достатъчно. Важното е, че знаех, че така ще стане. Че ще те срещна, ще се влюбя, ще те имам. Но по-важното, мило ми момче, спящо до мен е това, че вярвам, че няма да приключи.

Събудих ли те? Извинявай. Понякога не се усещам, когато говоря със себе си на глас. Не ставай още, постой така в леглото с мен.. А после....после ме целуни по носа. Вече обичам. Вече всичко обичам. Теб – също.

вторник, 5 март 2013 г.

coffee and TV





Животът ми е сериал. Без субтитри, но с тонове музика под формата на саундтрак. Няма жанрова характеристика. Понякога е комедия, друг път - мелодрама. Слава Богу, досега не съм преминавала през трилърната граница. Нещо като приказка с неочакван край.
Сезоните отдавна надхвърлиха благоприличното число 10. Затова спрях да ги броя. Изморяващо е. Пък и второстепенните лица се сменят постоянно. Само главната героиня остава същата. Чудя се, кога ли сценаристите ще се усетят, че непрестанно си измислям реплики и ще ме "убият" в някоя асансьорна шахта...
Но докато не са го направили, препускам шеметно и жанрово към следващата сцена. Разнищвам дилеми и пречупвам през собствената си призма кулминационни точки. А в онези сцени, мълчаливите, се отдавам на бавен каданс и истории в ноти и петолиния.


Вземи пуканки, когато идваш. Епизодът започва.