Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

сряда, 23 юни 2010 г.

strange world

В последно време доста странни истории и сюжети се изреждат пред невярващите ми и още по детски ококорени очи. Прекалено много неразбираеми моменти изпитах и погледах. Неразбиращата ми главица сама не може да побере, осмисли и анализира докрай случващото се. Затова и напоследък съм заела удобната позиция на зрител, застанал на първата редица. Гледам и отчитам факти, реплики и действия. Не ги разбирам. Не бих и могла. За сметка на това, ми е зверски интересно какво ще се случи утре. Утре-то ми е любим времеви абзац. Затова и го чакам. Застанала съм на първи ред, но вместо пуканки, съм се запасила с подобаваща за неразшифрованите случаи музика. А тя, мелодията, прелива от една в друга, разбива се на малки ноти четвъртини и ме облива. Прегръща ме и ми показва, че може би моите главоблъсканици от последните няколко седмици не са някакво странно, уникално явление. Те са ежедневие. Просто някои хора не ги забелязват или още по-добре казано – отбягват ги с все сила. Аз пък като емоционалния мазохист, който всъщност съм, си ги чакам, предизвиквам или чисто и просто си ги наблюдавам, докато ми се случват
Междувременно ти предлагам моя „страннен” саундтрак от настоящите дни, пък ти сам избери ще натиснеш ли „плей”, ще „скип”-неш ли или точно като мен, ще решиш да караш на автопилот, пък каквото ще да става:

1.



Много ме вади тази песен от шантавите клопки на собствените ми мисли. Господин Морисън е сред най-странните птици в музиката и затова го уважавам. Макар че понякога ми идва в повече и затова го консумирам умерено. Иначе току виж съм се разтършувала за някое бръснарско ножче из принадлежгностите на баща ми...а това определено не е най-доброто спонтанно решение. Тру стори.

2.



Наскоро я открих тази. Но ми действа като приспивателно...или като енергийна напитка. И в двата случая предизвиква усмивка по лицето ми, когато се уловя, че мисля прекалено много, наслаждавам се на случващото се твърде малко и отдавам значение на разни реплики (или премълчавания) адски безпричинно. За всяко от изброените неща си има определено име – да, ВИЕ всичките ме подлудявате понякога!!!

3.



Н-Е –М-О-Г-А без тази песен! Не мога, не искам, не желая! Всеки ден си я пускам многократно и си блъскам главата мислено в някоя стена. Понякога и в прозорец. Все едно, идеята ми е, че пролетта прерасна в лято така неусетно, а въпросителните все още са налице. По-удебелени и големи от всякога. Дори двойно подчертани за още по-силен контраст с тънките контури на въпросите ми. Защо? Какво? Как? Плеяда от въпроси, които искам да изкажа, а не го правя. От шубе? Естествено, драги мои. Да не мислите, че съм някакъв супергерой, бре?! Страхът не ми е чужд.

4.


Тук оставам без коментар. Не за друго, но текстът си го казва всичко. И да, наясно съм, че заради изпълнителя сигурно ще изям маса храна, как съм лигла, кифла, комерс, поп еманация, брокат и розово. Знам! И никак, ама никак не се вълнувам, ако трябва да съм напълно искрена. Това е песен, с която съм преживяла доста, преживявам много и съм почти на 100% убедена, че ще продължим преживяването си и в Утре-то, което толкова обичам, чакам и гледам с интерес.

И докато навън вали и превалява, странните неща не спират да се случват. Някои явно като усмивка в три сутринта, а други едва доловимо - като държане на ръце под масата...
Добре, че забягвам скоро, че инак съвсем щях да се окьопазя в собствените си мисли и мелодии. И така стигам до финалния извод: Мисленето по време на дъжд не води до нищо хубаво, ползотворно и ефикасно!


Послепис: ако някой се сети за някакви други "странни" мелодии, искрено моля, да ги сподели. Събирам си повече петолинийни парченца и ще съм благодарна, да ги чуя, усетя и изпея, макар и последното да го направя само мислено. Не за друго, но не искам да има страшни последствия, свързани с певческите ми (не)умения.

петък, 18 юни 2010 г.

listen


Днес се натъкнах на поредният пост на любимата ми госпожица Микофф, която без дори да иска, е облякла в думи и препинателни знаци мислите ми. Или поне част от тях. Та, това, което момичето така систематично и пригледно беше събрала в има-няма една страница А4 формат, ме накара доста сериозно да се замисля.

Дали пък наистина не бягаме от това, което изпитваме? Дали наистина не ни е страх, да си признаем какво точно бушува в нас... и защо? Може би всички сме страхливци малко или много. Може би всички в една или друга степен сме големи, треперещи шубета, които просто отказваме да приемем, че понякога е по-добре да си кажем каквото мислим, отколкото после да съжаляваме за пропусантите моменти.

Наскоро една позната много залиташе по, както тя се изрази, ”най-добрият и близък приятел”. То беше едно тръшкане, ох-кане, ах-кане, сумтене, пищене, две-три сълзи, проплакани в задимено заведение. Страшна работа! Е, та девойката я беше страх да направи първата крачка. Младежът, от своя страна, хем се държеше по онзи, както ние момичетата се изразяваме, по-специалния начин, хем нищо не правеше. Така, след няколко почти-да-се-целунат моменти се стигна до това, че младежът се огледал за по-смела девойка. Такава, дето не го „почти-целунала-ама-не-съвсем”, ами си действала каката. Намерил я. И сега са си заедно. А моята позната? Пак същото - тръшкане, ох-кане, ах-кане, сумтене, пищене, пет-шест сълзи, проплакани в поредното задимено заведение.

Друга приятелска история, събрана в няколко реда ще представя. Отново за шубета, дето ги е адски страх да направят първата крачка. Момичето Х има странни приливно-отливни взимания-давания с младежа У. Х много харесва У. Не й е на акъла, не й е на интересите, на нищо. И точно затова „ми действа, бе! Действа ми и това си е!!!”. Та действа й У, провокира я, ала –бала, теро-реро. Какво от това? Очевидно тя си пада по него. Затова и скача в 3 сутринта да му чуе гласеца. Очевадно и той е на някакво такова чудене-питане. Затова и звъни. Все пак, нека си го кажем направо – всички знаем как действа тъй нареченото „bootie call”. Проба, грешка. Не перманентно звънене, нали така? Та обратно към историята. Гонят се ли гонят тия ми ти двамцата. Тя се дърпа, после омеква, след това той... е, без омекването при него, де. Уотевър! Та, идеята ми, за която извинете, че е хаотична, но уискито е силно, Ред Бул-ът ме разтреперва, а мисълта ми се лее по-бързо от клавиатурно набраните редове, е че и двамата не са си безразлични. Личи им. В разговорите. В жестовете. В онези неща, които всеки един от тях помни за отсрещния. И в крайна сметка какво правят? А? Нищичко. Не променят и с дори 1% (еха, включих и математика в писането си!!!! Евалата, Тюламор!) това, което им се случва по между им. И защо, питам аз. Защо? Защо ли? Понеже ги е Ш-У-Б-Е!

Добре дошли в ерата на страха! Привет от времето, в което всеки втори го е адски шубе да си каже какво точно иска и се надява тайно или не чак толкова скришно отсрещният да се сети сам. Само че такова нещо като четене на мислите няма. Няма, бе! Няма го и в онази книга за изчезващите видове.

Та, заради какво аджеба го написах всичко това ли? За да си излея яда към всеки, който ми се жалва как иска нещо, ама не му стиска. Еми да ти стиска, драга/драги мой. Сега даже ще си прасна първото клишенце за този пост: животът обича смелите! Факт, постулат или утвърдена истина. Избери си точно сравнение, все същото. Онова, което исках вече повече от един лист в Word да кажа е следното: ако искаш някого – кажи си му. А недей да ми ох-каш и ах-каш, криейки се зад собствената си маска. Защото, повярвай ми, там има и не чак толкова плахи хора. И макар да не са най-добрият ти заместител, те ще те избутат. И после ще си се ядосваш сама/сам, защо не си предприел нещо о време, ама всё равно.

Айде, до нови писания, че ми се стопли чашата.



сряда, 16 юни 2010 г.

Bang Bang Bang

Докато около мен се леят литри емоция и драма, толкова умело смесени, че и майстор барман с над 10 години стаж би завидял за фината смесица, някак неусетно съм се сдобила с новоподарени любими мелодии.
Понеже съм добричка днес и ми е (както обикновено) слънчево, ще споделя поне малка, съкровена част от тях:

1.

Лазарица, представа си нямаш точно колко пъти вече я слушам, а главата ми сама се движи в едно с ритъма. Отлична за събуждане, когато още ти е леко сънено, а умаш нужда от раздвижване както на тялото, така и на сетивата....пък защо не и на устните за първата утринна усмивка.
2.
Това е песен, която ме вади вече трети месец от дупки, крахове, депресивни минутни състояния и всякакви мрачни небивалици. Гласът на девойката така сладко ми "стърже" в главата, а текстът за още по-разкошно музикоусещане е точно това, от което имам нужда, когато дори и за една-единствена наносекунда си въобразя, че ми е тъжно. Силве, благодаря ти!
3.
С тази мелодия си имах бая перипетии. Най-вече те бяха свързани с откриването й, понеже като я чуех или все не бях близо до устройството, от което се разливаше покрай мен, или ме беше срам да попитам Мартен коя, за бога, е песента. След множество чудения, главоблъсканици, срам, загубени басове, изпити шотове Блъди Мери с екстра табаско, танци пред таксиметрови седянки, най-после я открих! И ти я подарявам. Да, точно на теб, четящо същество срещу екрана. Не за друго, но това е от онези летни мелодии, които независимо къде си, какво правиш, какво ти се случва, те отправя (дори и само мислено) към морето и всички благинки, които голямата солена вода предлага. Енджой!
Така неусетно се върнах към любимите ми моменти, в които решавам да не пиша толкова много за емоционалните перипетии на близки, познати, пък и на мен самата. Чисто и просто реших да представя на разглезеното ти ухо поредното музикално блюдо от три части.
Бон апетит и до нови слушалки.

петък, 11 юни 2010 г.

peaches and cream






Почвам да пиша, пък накъдето ме отвее мисълта. Някак абсурдно ми е днес...и мисловно. Тоест - нетипично.
За последните дни толкова неща се случиха, изживяха, изказаха, премълчаха, изпитаха, измислиха, забравиха... Задъхвам се, само като си помисля. По онзи, твърде приятния начин. И не, не преживявам някаква емоционална метаморфоза, повлияна от феромони, хормони, алкохолни изпарения, топлинни удари. Не съм на прага на промени и катарзиси. Отдъхни и отпусни напрежението!
Просто гледам и слушам, и записвам. Отчитам цитати и полуизказани, полузамълчани думи, които полепват върху ми. Със затворени очи преглеждам кадриран материал на преживяни от близки емоции и лично мои моменти. Като нямо кино, но с масивни специални ефекти. При това - без да са ти нужни 3D очила. Запалвам цигара, поемам дъблоко дима и притварям клепачи. А от колоните се лее сладникава мелодия, оставяща лепкави следи по мен и цигарата. Пудра захар в петолиния и ноти.
Приключвам да пиша, а мисълта на никъде не ме отвя. Може би ми е твърде абсурдно днес. И мисловно. Тоест - нетипично.
Затова и политам, оставяйки недовършените си намерения сами да ме открият и да се изяснят. Или чисто и просто да се изгубят докрай сред музикалната глюкоза, разнасяща се около мен.

Вдишвам.

Затварям.

Слушам.

Отчитам.

Политам.

четвъртък, 3 юни 2010 г.

the mating game



Габриела понякога ходи по срещи. Обича мъжкото внимание. „Все пак съм женче, харесва ми да ме глезят и да ме дундуркат” . Дойде ли пролет, нещо в нея безвъзврaтно прищраква и почва да полита феромонно. Ходи по срещи в парка, в малки уютни кафенета, в кина, в барове, да танцува.


Габриела си е изградила правила за срещите. Никога не им отдава прекалено голямо значение предварително. „Няма смисъл да трепериш като лист. Нещата или се случват, или не”. Затова и отбягва прекалена близост. Особено в началото. Само разговори, една-две прегръдки и евентуална целувка за довиждане. Това е.

Габриела напоследък пак тръгна по срещи. Всякакви срещи. Някой протичат добре, други прекратява преждевременно с помощта на любимото й чудо на технологията – телефона. „Имам си заветна максима: ако не ми харесва, извинявам се, че спешно се налага да потеглям и готово”.

Габриела се среща с различни типажи. Няма определен стил и точно това май е стилът й. Високи, спортни, елегантни, сериозни, забавни, дървета на дансинга, волни сладкопойни птички, откачалки, добри души, социални, социопати, плахи, разговорливи. „Когато имаш разнообразие в срещите си, ти е по-интересно. Пък и как иначе да ти създавам историите, кажи ми?!”

Габриела в последно време е леко объркана. От някои срещи, разбира се. Отпива от розето и запалва цигара. „Това винаги помага. Може да не ти стане по-ясно, но поне определено ти е по...никотиново-винено”. За нея е нормално, когато срещите нямат продължение. Често самата тя прави точно така, при това нарочно.

Габриела се среща с объркването, когато в някой рядък случай се сблъска със свой еквивалент. Такъв, който пролетно ходи по срещи. Всякакви срещи. В парка, в малки уютни кафенета, в кина, в барове, да танцува. Такъв, който е с различни типажи. Няма определен стил и точно това май е стилът му. „Тогава се спирам за малко и започвам да се питам дали пък това не значи нещо повече. Естествено, като повечето ми питания, колкото и редки да са те, осъзнавам, че изреченията с въпросителен знак накрая не са ми най-верните другари. Точно тогава и започвам наново да летя”.

А пролетта почти приключва. И феромонното габриелено политане все още не е към края си. Само розето е константа. Все по-хладко и розово, допълващо перфектно никотиновия вкус.

Габриела понякога ходи на срещи. С различни типажи. Докато срещне онзи, който ще я спре в полета й. Дори и след като напише мислено поредния въпросителен знак.

сряда, 2 юни 2010 г.

nightlite


Колкото повече ме прегръщаш,

толкова повече бягам.

Отдръпнеш ли се за момент,

искам да те настигна.

Омръзна ми да танцуваме танго.

Тази вечер ме покани на блус.