Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

четвъртък, 30 декември 2010 г.

move along



Краят на годината води до равносметки. Краят на годината идва, без да си усетил как и кога. Краят на годината осъмва в леглото ти. Краят на годината те предизвиква да изпълниш неизпълненото. Краят на годината се задава зад гърба ти (обърни се!). Краят на годината ненасилствено те кара да си правиш списъци. Краят на годината е почти до теб. Краят на годината предразполага към клишета. Краят на годината е почти в ръцете ти.
Това беше година под мотото „Голямото чистене”. Изчистих си хаоса. Почти. Премахнах всичко ненужно или овехтяло. Бавно, категорично и систематизирано. Всеки паразит, дразнител или форма на бактерия бе прилежно прибрана във вакумираща торбичка и пратена по своя си път. Така в края на годината аз съм чиста. Чиста, празна и готова. Готова да се нарисувам наново. Изхвърлих старите дрехи, старите мисли и старите емоции. Оставих себе си да дишам на воля. Създадох празно пространство. Там ще настаня всичко ново, което ме очаква. Има една мисъл – за да получиш нещо, трябва да му предоставиш място. Затова и в периода на „Голямото чистене” направих именно това – създадох пространство. Като току що подреден шкаф за обувки, от който наскоро си изхвърлил всички любими, но вече безнадеждно съсипани екземпляри.
В края на годината на „Голямото чистене” се озовавам с по-малко обувки, повече празно пространство и една едва доловима тръпка някъде там, в ляво на гръдния кош. Каква точно е тя, ми предстои да разбера. А дотогава ще се наслаждавам на свободата и простора. Ще разперя ръце и ще се усмихвам, отброявайки часовете. Защото знам, че след голямото чистене винаги идва и нещо друго. Голямо. А какво точно, ми предстои да разбера.


До нови догодишни писания.

...3...


...2...


...1...


...СТАРТ!

събота, 25 декември 2010 г.

runaway



Ако не бях казала това, което...
Ако не бях направила онова, защото...
Ако не бях там, където...
Ако не бях тръгнала тогава, когато..
Ако не бях погледнала този, когото...
Ако не бях помислила това, понеже...



... но го направих.

сряда, 22 декември 2010 г.

i miss you


Преди два дена се разделих с единственото същество от мъжки род, което никога не ме е разочаровало. Бяхме 15 години заедно. Май това е най-дългата ми връзка с някого, която някога съм имала. И въпреки че са минали само два дена, вече ми липсва. Ужасно. Безнадеждно. До такава болка, че едва се издържа на моменти.


Липсва ми да ме буди с весели звуци. Липсва ми да танцува с мен, когато ми се танцува. Липсва ми, да ми се подиграва, когато говоря по телефон и жестикулирам прекалено. Липсва ми дори да ме ядосва, когато уж безпричинно показва ината си или пък започва да крещи. Липсва ми да се смее с мен. Липсва ми да провиква името ми по най-умилителния начин всеки път, когато излизам от стаята. Липсва ми да ме поздравява, щом се прибера. Липсва ми невъобразимо много точно сега, когато вече втори ден плача, а няма кой да ми каже „мило” и да ме погледне с поглед, който разбира. Който знае, че съм тъжна и не пита защо, чисто и просто е до мен, независимо от причината.


Преди два дена се разделих с единственото същество от мъжки пол, което никога при никакви обстоятелства не ме е разочаровало. С него израснах. С него от дете бавно и полека се превърнах в жена. С него претърпях промени. С него се влюбвах и разлюбвах. С него печелех и губех. С него се раздлелях с близки. А сега се разделих и с него. За последен път го държах в ръцете си и го почувствах като първия път, в който го видях. Крехък. Мъничък. Треперещ от страх. Усещащ, че го обожавам с всяка фибра на душичката си. Издъхна в скута ми, без да моли за помощ. Просто ме погледна, пое за последен път глътка въздух и си отиде. Остана само обвивката му в скута ми. Малка, мека, нежна. Споменах ли, че става въпрос за папагала ми?!

И ми липсва зверски много!

сряда, 8 декември 2010 г.

these words


Това, че ме четеш, ме прави специална. Това, че ме четеш, ме прави интересна. На себе си. Старая се повече от преди, да не правя грешки. Независимо дали тук говорим за граматика или за смисъл. Препрочитам всичко по десетина пъти. А имаше време, когато аз и автопилотното писане вървяхме ръка за ръка. Но сега не мога. Сега не искам. Сега искам да ме харесаш. Чрез думи. В редове. Сред запетайки и тирета. Защото знам, че ме четеш. Знам, независимо дали ми го казваш или не. И това, че ме четеш, ме кара да се променям. Да се развивам. Да ме четеш пак.


Това, че ме четеш ме прави специална. В моите очи поне. Това, че ме четеш, ме прави интересна. За себе си. Понеже вече сама мене си изненадвам какво ме провокираш да пиша. А то е ново, неопитано, ненаписано, друго. То е мен, но не съвсем. То е ти. И ти до някаква степен си аз.

Това, че ме четеш значи всичко. Това, че ме четеш, ме кара сама себе си да прочета. Мисля, че се влюбвам. В себе си. Или в теб. Май времето ще покаже.

А дотогава – приятно четене.


понеделник, 6 декември 2010 г.

the time is now


Трябва. Трябва. Трябва!...

Трябва да успея на време. Трябва да се усмихвам. Трябва да не се прегърбвам. Трябва да ми е прилежно.

Задъхана, се опитвам да съм всичко това. Плюс милиони други "трябва". Трябва да разбирам. Трябва да съм естествена. Трябва да не питам. Трябва ли да питам?

Очакванията ме затискат от всички страни. Ама поспрете се, моля ви! Наредете се на опашка и си изчакайте реда. Трябва да има ред!!!

Трябва да измисля как да не мисля много. Трябва да съм муза, намерила музата. Трябва да излизам. Трябва да се връщам. Трябва да поспра. Трябва да намеря време. Време за себе си. Минути, в който не "трябва".

Прилежно отпивам от кафето. Трябва да пия кофеин. Иначе ще рухна, а-не-трябва-! Трябва да съм енергична. Трябва да презареждам батерии, чужди батерии. Трябва да съм различна. Трябва да съм себе си.

Трябва, а не искам. Трябва да искам. Трябва. Трябва. Трябва... А кога ще си почина малко?


...9 сутринта... 9 сутринта?! Трябва да ставам!!!


Добро утро!




сряда, 1 декември 2010 г.

singing in the rain

Наскоро забелязах доста нетипичната тенденция да изоставя песните в по-тъмния ъгъл на блога и да се отдавам все по-често на размишления. А докато навън прикапва едва доловимо, мелодиите се трупат ли трупат една след друга. Чакат. Очакват да бъдат изслушани. Да бъдат споделени. Да бъдат пречупени през други призми и възприятия. Кой знае, дори да бъдат заобичани.


1.
Това е песен за пътуване. Независимо дали става въпрос за буквалния смисъл на думата или за вътрешно препускане през мисли и емоции. Гласът едновременно ме вдига, отнася, успокоява и усмихва. Като припомняне преди да заспя на нещо, случило се изневиделица дори и за мен самата.



2.

Има нещо в тази песен. Не мога да го обясня с думи прости. Но определено ме провокира да запаля една цигара и докато навън се мъчи да стане студено (ама не му се отдава), да се загледам през прозореца и да си запея "Hey, people, set my baby free". Не че имам бебе, ама.... вживявяне някакво.



3.

Видяло се е, че днес съм се разнежила като масло върху препечена филийка. Затова и продължавам да размазвам останалото от мен с тази така фина, рафинирана до перфектност комбинация от глас, ритъм и визия. Май имам нужда вече от цигара. Или поне от вана с балончета. Или от алкохолна чаша. Макар че за последното казах - ще постя! Ще намалявам жонглирането на алкохолни чаши, вкарването във филми, мазната храна и пиперливите истории.



4.

Това, драги мои, не е песен. ТОВА, мили мои, е любов! Любов, облечена в ноти. Любов, която почва нежно. Любов, която с всяка изминала минута става все по-силна. Любов, която по средата те отпуска за малко. Любов, която накрая те помита като вихрушка, когато най-малко очакваш. Любов, която на финала отеква в теб и остава вътре, надълбоко, далеч, след като й изтече времето. Л-ю-б-о-в!



5.

Последната песен е открита преди броени минути. Нова. Ненаучена. Недоизживяна. Необременена все още с имена, етикети и асоциации. Грабваща с видео, така простичко, а така ефектно. Май това му е и чарът на клипето. Пък и някак си ме кара инстинктивно да щракам с пръсти, да пляскам и да подскачам върху леглото. Или по диваните в хола. Като малко дете минути преди рождения си ден.

А докато си мисля и слушам, и пея, и пуша, и пляскам, и гледам, навън взело, че спряло дори да се опитва да вали. До нови музикални срещи там, където, понеже, когато дъждът се опитва да побарабани в капчуците и да се огледа в паважа. Гмур!

четвъртък, 25 ноември 2010 г.

blame game


„Наскоро ми се случи нещо. Нещо, което преобърна представите ми. Нещо, което ме накара в последните няколко дена, да спра да ям. Нещо, което предизвика в мен голяма алкохолна жажда. Нещо, което ме усмихва и натъжава едновременно. Нещо, което диша и вирее наблизо. Нещо, което не ми излиза от акъла. Хареса ме мъж. Ама много хубав, разкошен, прекрасен, висок, татуиран, но не прекалено, усмихнат, учтив, свеж, добър, мил, очарователен, плах, леко брадат, земен, говорещ Щ, Ш и Ч по онзи начин, разбиращ от музика, галантен, обаждащ ми се само, когато има какво да ми каже, разсмиващ, почти перфектен мъж. Казвам почти перфектен, понеже при мен нали винаги трябва да има ирония, та и сега не е различно. Този гореспоменатият е малко... зает. Ха! Класика в жанра и ирония на максимум”, каза тя и със скоростта на светлината унищожи поредната чаша совиньон блан и запали една от тънките си цигари. През дима я погледнах. Смалена от глада, който сама си беше причинила. С едва виждаща се, перфектна очна линия. Усмивка и онзи, странния, плахо-минорния пламък в очите.

Нима ни е нужен само един-единствен мъж, за да ни докара до това нереално, умилително-тъжно-разкошно състояние? Нямаме ли друго за какво да се тръшкаме, че почваме да драматизираме всичко, което идва от представителите с повече тестостерон в системата си? Колко цигари трябва да изпуши тя и колко чаши да унищожи, докато й мине? А трябва ли въобще да й минава, се чудя.

„Знаеш ли кое е най-великолепното и същевременно отвратителното в него?”, пита, хълцайки и ме поглежда с най-големите черни очи, които някога съм виждала. „Той не ме целува! По устата. Иначе навсякъде другаде да, но там – никога. Нито веднъж. А му личи, мамка му! Щото...ъъъъ... за какво ще ми звъни вечер и ще ми ги говори тия? А? Той-е-приниципен! А това нали знаеш какво е? Изчезващ вид. Следователно той-е-още-по-прекрасен! Мамка му!”, изсумтя и преполови следващата чаша. Цигарите отдавна спрях да ги броя. Вече беше привършила своята кутия и с доста бързи темпове приключваше и с моите никотинови приятели. Милинките ми...

Прибирайки се към нас няколко часа по-късно, си слушах поредната доза мелодии, свалени сутринта на iPod-a. Мдам, вече съм маркетингова жертва, подаваща се на опаковката. Пука ми, звукът е разкошен! Та, докато вървях, а от слушалките се разливаше божественият глас на John Legend, който ми тананикаше „Let’s play the blame game “I love you more”, ми стана някак странно. Замислих се, че напоследък до такава степен търсим всячески драмата, че сме способни нещо хубаво да го оцветим в черно. Или поне сиво. Простичък и нагледен пример беше тя. Харесал я е мъж. Разкошен според нея мъж. Еми, какво му е лошото? Да, малко е зает. Е, и? Това значи ли, че двама души нямат правото да си флиртуват? Или пък, ако наистина имат желание, от време на време да се чуват? Лично аз не виждам нищо негативно в това, ако им е приятно, да си говорят, да се виждат, че дори и да се прегърнат за здравей-чао. А останалото... то или идва, или никога не се случва. Само че с драми, вътрешни и неизказани, понякога сами си прецакваме нещата. В зародиш. Или чисто и просто си спестяваме няколко приятни момента, които е можело да споделим с някой интересен.

Така че изводът от днешната среднощна сесия е следната: Флиртът не е опасна игра, от която трябва да бягаме яко дим. Флиртът е онова разкошно усещане, което ни зарежда, усмихва и кара да си вирнем брадичката по-високо. Относно това дали той ще прерасне в нещо друго или ще отшуми, няма как да разберем, колкото и да не ядем, изпиваме де що вино има и изпушваме на приятелите си цигарите,. Така че енджой дъ флирт и после ми разказвайте истории. Не за друго, но така ги обичам!





PS: Песента няма абсолютно нищо общо с горното, но ми е любима в момента. Пък и балерините най-после се завръщат, така че ще си я пускам, където, когато и както си искам. Пък.

неделя, 21 ноември 2010 г.

fragile


Аз съм най-нежното, крехкото нещо, което си срещал. Само един поглед ми е достатъчен, за да се счупя. Като порцеланова кукла, която оставяш на видно място. Зад плътна витрина, разбира се. Иначе може да стане някой сакатлък.

Страх ме е от допир. Независимо дали е нежен или по-агресивен. Пукнатините са ми почти в кърпа вързани. Синините и драскотините – също. Затова и седя отстрани зад стъклото. Незнайно как, но то ме предпазва. От погледа ти. От дишането ти. От теб.

Аз съм най-нежното нещо, което си срещал. Някога. Никога. Всякога. Затова, моля те, внимателно. Вече ме счупиха няколко пъти и се самозалепих с лепило „Капчица”. Действа безотказно, но не премахва цепките и белезите. Само ги придържа, за да не се разпадна. На парчета. Изгубих малко от себе си при всеки инцидент. Сега обаче се опитвам да се самосъхраня. Поне да запазя това, което е останало и залепено наново.

Страх ме е, когато ме гледаш. Страхувам се, че ако продължиш, ще премахна стъклото. А зад него стоя аз. Уязвима, малка и крехка. Аз. Чиста, неподправена и чуплива. Аз. Трепереща, вярваща, наивна.

Аз. Най-нежното нещо, което си срещал.



четвъртък, 18 ноември 2010 г.

purple rain



Днес ще пиша среднощно. Преди малко минахме към два сутринта, така че стартът на таласъмната ми словоизлагация може да започне...сега!
Всичко почна снощи по същото време, когато с каката на всички каки си спретнахме една sms love story (част поредна).

Плам: Ти си най-силната от най-силните! Покажи душевен бицепс и трицепс. Утре те чакам сутринта в skype с чаша кафе за останалото.
каката на всички каки: Вярвай ми, направи го двойно.
Плам: Аз само така го пия – двойно. По много. Обаждат ми се. Пак. Кажи честно!
каката на всички каки: Няма как по друг начин, истина и само истина. КОЙ Е ТОЯ ФИЛМ, ИСКАМ ФИНАЛНИ НАДПИСИ!
Плам: Алоооо, режисьорчето, аз що не ти го фрасна в тъпата човка < --- е те това искам да го крещя с пълно гърло, ей
каката на всички каки: аз съм в агитката, бе ей. Тоя сценарий леко old fashion.
Плам: Направо като в нямото кино. Само дето, щото нали сме в кадър, и не можем да видим надписите, дето поясняват какво аджеба се случва

*съжалявам, но семантиката на диалога или поне пълната й версия, е разбираема само на отбрано общество от унищожители на ягодови дайкирита



След като изхарчихме поне една Corona под формата на множество партиди от по 160 символа, всяка от нас заспа доволно. До сутринта, когато се събуди по-объркана и разпиляна мислено от всякога (или поне от последния път.... който беше....уотевър, това е ненужна подробност). Естествено, сутринта за мен е разтегливо понятие и започва някъде в тази част от деня, която средностатистическите хора наричат обед. Само че тези ми ти хорица имат своята средностатистическа работа със средностатистическото си от пет до девет, обедна почивка, три-четири цигарени паузи и ходене до тоалетна, минимализирано до крайност. А аз имам лаптоп, който за разлика от мен се буди успешно в девет и половина, работа, която върша с кеф, чаша кафе, множество цигари, музика, надута до дупка и мисли, които ежедневно подреждам. Та, мисля си, че вече стана ясно (за някои), че не страдам по АСИ-та от мега цифра време. Просто давам съвети на близки, пострадали от тия ми ти кретеноиди с хемороиди (това ще си го патентовам, честно!).

Сега пък се замислих за друго: Хормонален порой по време на есен. Това е явление, твърде слабо проучено, а все по-осезаемо. Тази ми ти психо аномалия се забелязва веднага, щом температурите паднат под 16 градуса. Близка е до пролетната треска за разголено ново тяло и объркване на току що разбудил се от зимен сън мозък, но е далеч по-сложна. Защото през пролетта всички сме наясно, че трябва да очакваме неочакваното. Но никой никъде не ни предупреждава от пороя на хормони, който ни се изсипва след септември. Моля, само се замислете за хората около вас. Колко от тях се „загаджостват” – мега неприятната дума е това! – през есента. Отговорът е очеизваден: по-голямата.

Пороят обаче не приключва с гаджалъка. Напротив, тогава само започва да се излива. С големия черпак. Защото се появяват още... поройни облаци... необяснимо откъде и как. Няма вятър, уж ти е кристално чисто, а ето че изведнъж ти светва, че си в хормонална буря. От пролетен тип, но с есенен привкус. И се започва едно търсене, лутане, страшна работа. Появяват се още и още персонажи зажадняли за ново, недокоснато все още ароматно на лято тяло. А изход май не виждаш. Въпросът е, че може би и не искаш да откриеш такъв. Нещо като доста силна трева, която въпреки това те оставя приятно замаян и кикотещ се. Целодневно. И с цялото си същество се надяваш ефектът да се задържи повече. Когато обаче най-накрая те отпусне, осъзнаваш, че си преял с Kit-Kat, счупил си поне една ценна вещ и междувременно си нагрубил някой близък. При това с ехидна, друсана от тревата (или в нашия случай – хормоналния порой) усмивка.


Ха, честито ти!



понеделник, 15 ноември 2010 г.

inner smile




Ние сме групата на усмихнатите. Виждаш ни всяка вечер някъде. Понякога сме заедно, изпълващи със смеха си цялото помещение. Друг път се разделяме на части. Да съберем различни случки, които после да споделим по между си.


Ние сме като позакъснели хипита, които неуморно пръскат оптимизъм. Не е важен денят, часът, нито пък поводът. Измисляме си щастие, което ти подаряваме всекидневно. С нас е весело, шарено и ненатоварващо. Знаем точните думи. Умеем и да помълчим на различни теми. Пием правилното питие. Пушим по много, но с финес. Никога не оставяме сълзи и други следи зад себе си.


Ние сме групата на усмихнатите. Представя си нямаш колко ни струва да сме такива. И повярвай ни, не ти и трябва. Почерпи се от усмивките ни. Другото го остави, да се скрие зад смеха ни. През това време ние ще помълчим на друга тема.


петък, 12 ноември 2010 г.

deep down and dirty



От много време планирам писането на следващата тема. Ако трябва да съм напълно искрена, на няколко пъти я започвах и оставях записките си недовършени.
Понякога съм хаотична. А може би просто реших да почакам околните да се сблъскат също с наболелия синдром, за когото започвам да пиша. Разбира се, това се случи. При това доста по-скоростно, отколкото самата аз предполагах.

Дами, господа и твари, представям Ви Синдрома на Исус или накратко казано АСИ


*Името му е плод на множество цигари, алкохолни чаши и тракането на високи токчета.



АСИ е странен хибрид. Обаятелен. Харизматичен. Съвършен. Почти. АСИ за отрицателно време може да замае главата дори и на най-уравновесената и стабилна дама. При това го прави неусетно. С остра, болезнена лекота.

Признаци:
  • Появява се изневиделица. Обикновено е познат на познат. Или пък много искрено и необяснимо искаш да го опознаеш. Той се откроява. Изпъква с чар и... още нещо.
  • „Още нещото” се нарича увереност. Печели те със сладки приказки и проучване до последния детайл на личните ти вкусове. Точната музика. Точният комплимент. Точното питие в точното място и точното време.
  • Говори за чувства и влюбване, без да го питаш. Той те „бленува”, „харесва”, „обича”, „иска”, „намира за божествена”.
  • Измисля ти нарицателно. Мислиш си, че то е само за теб. В неговото съзнание ти си „слънчево момиче”, „бейбе”, „мишле”, „джиджи”, „любов”. Дори и не се замисляш, че това е просто удобен начин да не помни (и бърка) имена. Да, дори и твоето влиза в това число.

Последици и развитие:

  • АСИ е разкошен. До първите няколко пъти, в които не си легне с теб. За него „влюбването” трае, докато има гоненица, бягане, приливи и отливи. Веднъж приключил и победил в свалката, „наградата” (да, мило момиче, говоря за теб) му е безинтересна.
  • Виждате се далеч по-рядко. Вече не прави онези комплименти. Липсват точните неща – музиката, питието, мястото, времето.
  • Времето за теб също намалява. Изникват все повече изненадващи ангажименти, били те от делови или личен тип.
  • Постепенно или доста крайно и скоростно изчезват и монолозите на тема чувства. Вече не чуваш, че той те бленува”, „харесва”, „обича”, „иска”, „намира за божествена”.

След ефекти:

  • АСИ е известен с това, че успява както еуфория, така и да предизвика бърз и неудържим прилив на множество въпроси от типа на „ами ако....”. (Ами ако бях казала друго? Ами ако бях звъннала? Ами ако не бях звъняла? Ами ако кажа? Ами ако не кажа? Ами ако попитам? Ами ако не попитам?).
  • Друг след ефект е усещането за обсебване. Напълно разбираемо, естествено, имайки предвид факта, че АСИ изчезва точно така, както се е и появил – изневиделица. Както една дама, неболедувала никога от АСИ наскоро брилянтно го описа: "Просто трябва да се приеме, че понякога те свършват преди нас. Буквално и преносно".
  • Други често срещани вторични ефекти са: взиране с часове в телефона; проверяване на виртуалната му страница (ако има такава); препрочитане на съобщения, писма, чатове; непрестанно споменаване с или без причина на името му; припомняне на всяка дума, момент, жест, др.

Третиране на пораженията:

АСИ като повечето заболявания имат своето лечение. Основните съставки в успешното излекуване са социален живот и воля. Социален живот, за да Ви държи ангажирани от изброените по-горе първични и вторични след ефекти и воля, да не изпаднете в нелепите ситуации на „неволно появяване на място, където е той”, „писане на мил и невинен смс в три през нощта”, „фриволно и неангажиращо обаждане, просто за да го чуя” и пр.

Нежелани реакции:

Веднъж излекували се от АСИ, ще усетите няколко неща. Първо: доста по-голяма мнителност при следващ контакт от интимен вид със срещуположния пол. Второ: появата на АСИ точно, когато сте го забравили или сте в процес на изтриване от мозъчните клетки. Практиката показва, че не е желателно отново да се впускате в авантюра с вредителя, независимо, че в главата Ви се въртят мисли от рода на „Аз съм силна. Вече зная как играе. Този път ще е различно”. Понеже не е. Нито е различно, нито играта на АСИ е предсказуема и предвидима.


Заключение:

Драги дами, господа и твари, АСИ вирее навсякъде. Не е балкански синдром, камо ли пък български принос в развитието на мачовизма. Няма физически белези, като огромни луминисцентни надписи или определен тип жигосване(въпреки че последното би било огромно улеснение). Така че от личен,а и не само, опит Ви съветвам следното: преди да разкриете докрай себе си, просто стъпвайте малко по-леко. Защото сърчицето Ви е едно. И то е ранимо, колкото и да не Ви се вярва. Също толкова невероятно на пръв поглед, но факт на практика е,че дори и АСИ отшумява. Както наскоро говорихме с lazarica, най-хубавото на болката е какво? – Че минава!


Успех,



Плам - оцеляла след АСИ и по настоящем оптимистка и романтичка

сряда, 3 ноември 2010 г.

virtual insanity




Описвам си живота. Правя си виртуално харакири... на чувствата. И на мечтите. Показвам сканирани емоции в уголемен размер. Не за друго, но да ги видите по-добре. А виждате ли ги? Може ли да кажете къде е фрактурата и как да я излекувам? А имам ли нужда въобще от лечение?

Наскоро ме натегнаха едни такива мисли. Докато шофирах. Да, вече шофирам. При това пълноценно и ежедневно. Така че следващия път, като пресичате улицата , се огледайте по-внимателно. Понеже аз дебна. Та, шофирайки, захапала поредната цигара и надула до дупка кака Alanis, в главата ми отекнаха думите на една от най-близките ми.

„Разкриваш се в пиксели. Аз не бих могла. Прекалено съм чувствителна, когато ме критикуват. На твое място не бих могла да понеса негативните коментари”.

А аз дали ги понасям? Наистина бе права. Под една или друга форма вече година и половина изливам емоции на килограми и ги подреждам хронологично. Понякога за разкош добавям и музика. Та да ми е мелодична поредната натюр морт сесия на чувствата. А после идва времето на „великия съд”, когато анонимно, куцо, сакато и познато си изказва мнението за това правилно ли чувствам или не, некадърна ли съм или да, каква е степента на моята кифленост и доколко трябва да се гръмна (for second level press one, for full killing press zero).

„На твое място не бих могла да понеса негативните коментари”, отново се прокрадна в главата ми, точно докато Alanis безпощадно ми пее „it’s like meeting the man of my dreams..and then meeting his beautiful wife”. Ами и аз честно казано невинаги успявам да не им обръщам внимание. И не би следвало. Понеже всяка дума, написана тук – моя или чужда, ми прави впечатление. Понякога се уча. Друг път обаче се инатя, защитавайки това, в което вярвам.

И продължавам. Да описвам живота. Завоалирано и/или като евтино порно разголено. Без да мисля, че това ме прави по-велика и важна. Защото стриптийзът на емоционално ниво не е еквивалент на гениалност. То е по-скоро нещо лично. Защото е истинско. Чисто и просто, защото обичам да пиша. За да се чета. Като егоцентрик, застанал пред витрина не за да гледа новата стока, а да види отражението си. Като доктор, сканирал сам себе си. В уголемен размер, разбира се. За да се види по-добре и нагледно фрактурата. Ако въобще има такава.







вторник, 26 октомври 2010 г.

the dreamers disease


Наскоро един познат, с тенденции да стане доста близък, ми даде разни съвети относно писането ми, развитието му, струва ли си въобще да продължавам с него и други подобни производни. Та общо взето разговорът протече по подобен начин:


Той: Ако наистина искаш да се занимаваш с писане, внимателно подбирай авторите, които четеш. Никакви Хорхе Букай, Коелю и други лигави неща, които знам, че имаш на шкафчето.
Плам: Ама аз ги нямам на шкафчето тези!...
Той (прекъсвайки първия ми опит за опровержение): Да бе да, ясна си ми. Една такава, захаросана си. Пудра захар. Ходеща глюкоза. Лошо няма, това си ти. Но с писането трябва сериозно.
Плам: Ама аз съм сериозна!..
Той (за втори път прекъсвайки всякаква моя защита): Не си. Имам чувството, че го караш ей така, колкото да си пишеш нещо там в блога. Малко като спорт.
Плам (за трети път опитвайки да кажа нещо повече от три думи): Виж сега, всеки си имам свой собствен стил. и да, това важи и за писането. Ти си по-краен, аз пиша по-емоционално. Освен това не сядам пред листа или екрана с мисълта "уууу, искам днес да звуча като, примерно Реймънд Чандлър или Стайнбек". Пиша, без да се замисля.
Той: Точно! А не бива! Писането е отражение на теб. Аз, ако не пиша, се побърквам, разбираш ли? Полудявам. Затова и ти казвам, малко по-сериозно го приеми това. А не като дневник.
Плам: То и при мен е някако вътрешно състояние. И не, не е дневник. Ти въобще чел ли си ме? Просто съм на настроения.
Той: И на дълги изречения с много епитети.
Плам: Не е вярно! Редувам ги! При това напълно... несъзнателно...



Този разговор продължи още много пешеходни плочки, преки и сфетофари, затова смятам да спестя детайлите. Но определено, прибирайки се след това, ме накара да се загледам в личната си библиотека. Ето ги всички книги, които сама съм си избирала и грижливо съм местила от една тематична група в друга. Според настроението. Да, пиша на автопилот. Да, понякога изреченията ми са като напомпани с множество малки, средни, шарени, удебелени, понякога взаимноизключващи се епитети. Да, това последното го написах нарочно. Да! - обожавам тиретата. Те ми изглеждат еротично. Пък. Но това съм аз. Тук съм аз. Във всяка дума. Кавичка. Тире. Запетайка. И не смятам да променям нищо насилствено. Четейки по-стари неща, сама забелязвам, че променям себе си. Плавно. А не, защото трябва. Още по-малкото, за да съм "по-сеиозна в писането си". Лично мое мнение е, че ако се вземеш малко по-насериозно, край. Става страхотия и ужасия. И накрая завършваш с блудкави неща от типа на:

"Птичките пеят,
цветята се клатушкат.
Слънцето се смее,
ах, че веселушко".


Затова и ще продължа да пиша, както ми падне. По салфетки. В телефона си. На лаптопа. На странни места. Дои понякога в главата си, повтаряйки отделни строфи като мантра, която не трябва да забравям. Понеже всеки е различен. И за разлика от теб, мило момче, аз съм ок с това.




А ти?

понеделник, 25 октомври 2010 г.

upside down



Имплантирани мисли
разкъсват ме.
В имплантирани думи
Разпръсквам се.
Имплантирано време
Отблъсква се.
Имплантирано с тебе
Побърквам се.

четвъртък, 14 октомври 2010 г.

sometimes




Понякога е по-добре, да си тръгнеш. Без да се обръщаш. Докато станеш малка сянка в далечината и се стопиш с дъжда някъде напред в пространството.
Понякога е по-добре, да не спираш да вървиш. Не е задължително да е бързо. Важното е, да не застиваш на едно място.
Понякога е по-добре да затвориш очи. Да не гледаш какво точно се случва. Да се пуснеш по течението. В крайна сметка, ако му се отдадеш, то ще те отведе на някъде.

понякога...


...по-добре...
...дали?!

понеделник, 4 октомври 2010 г.

urban legends




Странно нещо е големият град. Бродиш по улиците. Завиваш по малките преки. Разхождаш се по нови места. Винаги има какво да преоткриеш.

Винаги има някой да пре-намериш.
Запознаваш се с хора. Различни хора. Ако поискаш, само ако пожелаеш, всеки ден можеш да стиснеш ръката на нов човек. И пак няма да ти стигне времето да опознаеш всекиго. Същевременно обаче забелязваш нещо. Откриваш, че всички се познават. Ако мислено прокараш линия през познатите си, ще забележиш, че тя е свързана. Всички хора сочат към теб. Ти сочиш към всички лица.

Не си се замислял за това, нали?
Той познава Нея. Тя познава Тебе. Ти познаваш Тях. Те познават Нас. Ние познаваме Вас. Едно тайно, обвързано общество. Всички сте свързани. Рано или късно ще се опознаете и станете близки.

Може би дори ще си омръзнете.
Затова и търсиш нови хоризонти. Непознати още такива. Търсиш нови места, нови среди. Преплиташ линията, свързваща те с твоите близки. Виждаш безименни хора. Стискаш недокоснати ръце. Чуваш непознати гласове. Опитваш се да запомниш безброй нови имена.

Търсиш.

Все още търсиш онзи, недокоснатия. Взираш се в улиците. Очакваш го. А той може би очаква теб. Може би мислено вече те познава. Сигурно и ти го познаваш.

Просто все още не го знаеш.

Странно нещо е големият град. Бродиш из дебрите му и все намираш нещо, което да те изненада. Постоянно засичаш познати лица. Приемаш усмивки и прегръдки. А някъде там, отвъд ъгъла, седи той – онзи, когото още не си завързал с мислената си нишка.



Градска легенда?... Може би.


сряда, 29 септември 2010 г.

such a perfect day


Докато се гледаме и мислим, че ни наблюдават,

докато се дебнем и подозираме, че ни преследват,

докато се влюбваме и очакваме да ни обичат,

докато сънуваме и искаме да ни копнеят,

докато изпитваме и ни подлагат на тест,

докато творим и играем ролята на муза,

докато бягаме и предполагаме, че ни гонят,

докато се крием и чакаме да ни намират,

докато се маскираме и мразим ролите,

докато се усмихваме и вярваме в смеха,

докато плачем и отричаме сълзите,

някъде, някога, някак си играта свършва.



Добър ден!


понеделник, 20 септември 2010 г.

when I grow up


Когато сме малки, ни учат, че играеш ли по правилата, рано или късно печелиш. Като в криеницата. Търсиш, търсиш и стига да не мамиш, поглеждайки с псевдо-жумящите си очи, обикновено намираш човека. Когато го отркиеш, играта приключва. Само че като пораснем, не е ли точно мигът, в който го открием, начало на играта?

Докато го търсим, ни е някак леко, че го има. Че съществува и може би е близо. Просто трябва да погледнем зад ъгъла. Или пък да затворим още по-плътно очи. Като го намерим обаче, се почва голямото надиграване. Номерца. Трикчета за внимание. Фалш. Ако си честен, ни е втълпено в главите, че в един или друг момент почваш да изглеждаш жалък и достъпен. Какво всъщност му е лошото на достъпното? Не е ли точно то един от най-ярките примери, че с някого си близък?


Но не, именно намирайки човека, се почват големите игри. Криеница. Гоненица. Защо не и дама, подскачайки на куц крак до пълно изтощение. Само че дори и детето в мен малко се поумори да играе вече.Вместо обаче да поседнем малко, доволни от откритото и щастливи, че сме приключили с търсенето, се впускаме в следващото ниво. Така неусетно се стига до „асоциации” или с други думи „аз-ти-говоря-едно-а-ти-разбирай-друго”.


Казвали са ми следното: „Ако искаш някой да е привлечен от теб, бягай. Колкото повече бягаш, толкова по-близо ще иска да бъде”. Е, добре де, ще бягаме. Но какво става, ако си навехна глезена, например? Да бягам, куцукайки или да изляза за кратка пауза? Ами ако не искам да е кратка? Не е ли по-добре да открием някой, който иска да повърви редом до нас, вместо да бягаме на десет крачки разстояние, докато дробовете ни откажат? Поне в моите представи да си с някого, не значи вечно да му устройваш клопки и викторини с въпроси. Да бъдеш с някого, е да го чувстваш толкова близък, че да не се налага да слагаш маската, шнорхела и плавниците и дим да те няма.

Може би греша?

А надписът пред мен продължава да свети в луминисцентно червено, крещейки нямо:


Моля, изберете си любимата детска игра, посочете нивото и готови...на старта...БУМ!


неделя, 12 септември 2010 г.

love lockdown




В последно време се опитвам доста сериозно да проуча един все по-често задаван въпрос. Той става още по-популярен, заради нарастващата липса на адекватен отговор.

Съществува ли моногамията и възможна ли е тя изобщо?

Замисляйки се за изминалите няколко месеца, няма как тази въпросителна да не стане натрапчива теорема без конкретно решение, загнездила се надълбоко в брюнетната ми главица. Обикаляйки София, околията, бродейки по морето от север до юг, се сблъсках с толкова разнородна сплав от хора и характери и нито един не успя до край да изложи тезата си. Някой упорито, дори леко фанатично защитаваха идеята, че „Да, моногамията не само е възможна, тя е единствената константа!”. Други я отричаха и бягаха дори от самото й споменаване като дявол от тамян. „Моногамия ли? Че то самото й име звучи като венерическа болест, Плам!”.

В крайна сметка, и едните, и другите много объркаха представите ми. Едните, фанатиците,ме оставиха доста оплетена в нишките на въпроса ми, защото, въпреки че се уповаваха на нея като мюсюлманин на Корана, с действията си недвусмислено показваха, че макар и да им е основна вяра, си падат малко атеисти. Другите, онези, които отричаха съществуването й, от своя страна, за да ме омотаят още повече в многоточия, последвани от въпросителни, се оказаха най-малкото със сериозни (и да, мо-н-о-г-а-м-н-и) връзки, а някои - дори сгодени, че и женени на всичкото отгоре.

Така не само не успях да разбера дали тя може да вирее в днешно време, но и се замислих за друго – когато всички около теб казват едно, правят друго, а си мислят за нещо трето, как да разбереш къде точно се крие истинското им Аз? Нима не ви се е случвало да се сблъсквате със ситуация, в която очебийно хлътвате по някого и очеИЗВАДно и той по вас? Мислите си, че всичко е шест плюс и в един момент се оказвате, луднали до десета степен по скалата на Рихтер, а за човека сте били само поредното увлечение и бройка. А кога от бройка и увлечение се пренасяме на по-горното ниво в 3D играта? Усеща ли се или става от само себе си? А дори и да стигнем до Рунд 2, ставаме ли автоматично моногамни или наистина тя е толкова остаряла, че безпроблемно може да й лепнем етикета „винтидж” и да я продаваме на антикварите с надценка?

Един приятел наскоро ми каза следното:
„Проблемът не е в нас, Плам. Проблемът с изчезването й се крие в това, че преди е имало уредени бракове. Също така преди време бабите и дядовците ни, че защо не и нашите родители са се женели адски млади. Ако се замислиш, повечето хора над 50, са сключили брак с единствения си сексуален партньор... или поне с някой от първите пет. Сега обаче е различно. Сега имаме шведска маса и всеки може да опита от многообразните блюда – люто, сладко, солено, стипчиво, кисело... Как да избереш един вкус, като имаш повече пред себе си? А можеш ли, дори и да опиташ всичко, да посочиш кое най-много ти харесва? Нима не е най-вкусно именно, като смесваш подправките?”

Чудя се, наистина ли е прав? Както и се чудя колко точно е процентът на онези объркани душици, които уж са заедно, но не съвсем; верни са си, ама не точно; излизат по двойки, но не се обвързват; хлътват, но не го признават. И всичко това, че и още поне тон обърквация отгоре само заради една-единствена причина – да не би случайно и те да прихванат диагнозата „Венерическа болест. Тип: Моногамия”.


сряда, 25 август 2010 г.

brainwash





Измивам всяка част от теб.
Оставям те да съхнеш на слънце.
На простора се веят последните ти целувки
и изостанали капки падат от погледа ти.
Измивам се от всичко в теб,
а ти дори не знаеш, че те пратих на химическо.
Дадох да те изгладят и колосат
и някоя друга да те пази от изцапване.

петък, 20 август 2010 г.

daydream


Значи, той е висок, но не прекалено, слаб и чаровен. Значи, не го свърта на едно място и има подне един татус. Умее да ме разсмива и носи на конче. Не е най-добрият танцьор на света, но хваща точния ритъм и пее вярно. значи, той ми се обажда само, когато има нещо да ми каже, а не ми досажда непрестанно. Гласът му е мек и казва Ч, Ш и Щ по онзи, момчешко-сладкия начин. Значи, той ме обича, пък аз ще се омъжа за него и ще му народя един футболен отбор челяд. Значи, ние няма да се кротнем, ами и вече попораснали пак ще ни е лудо. Значи, той е страхотен и най-важното - съществува. Просто трябва да се запозная с него.

Ако някой го открие преди мен, ръцете долу! Мой си е! Аз си го измислих, нарисувах и аз ще си се запознавам с него.

Някой ден.

четвъртък, 19 август 2010 г.

приливи и отливи



Докато отшумява звукът от снощи, а днес все още не се е развихрило до краен предел, започвам като в просъница да пиша. Леко, разбъркано, на автопилот. Пък краят при мен така или иваче идва неочаквано и в най-точния момент.
Като се замисля, май никога не съм имала проблем с финалите. Началата обаче са друга работа. От тях най-много се притеснявам и за тях най-много треперя. Не за друго, но те са непознати. Финалите, независимо дали тук става въпрос за писане или за взаимоотношения, са наше решение. Стартовата позиция обаче и онези леки, дори плахи на моменти първи крачки, именно те ме оставят леко притеснена.
Мислейки си за това, не мога да избегна на чисто асоциативно ниво идеята, че май живеем в ерата на стартовите шубета. Страх ни е да загърбим рутината за сметка на личното щастие. Страх ни е да излезнем от връзка заради стереотипа, че самотата е лошо нещо. Страх ни е дори да влезнем във връзка, макар тайно да го желаем, защото някой ни е казал, че това значи край на свободата.
А нима наистина е така? Нима наистина стартът е чак толкова ужасяващ? Защо често се случва да седим пред белия лист, да изписваме две - три думи и виждайки, че се получава нещо красиво, пак да ги задраскваме? Наистина ли е по-лесно да приключваш, отколкото да започваш? И кога приливно-отливното шубе отшумява за сметка на чистото писане... и на идаята да прегърнеш началото, а не да се отдръпнеш дори при най-малката идея за неговото появяване?

Отказвам да обявя Game Over.

Вместо това ще натисна Start.
Re-Start

петък, 13 август 2010 г.

in vain




Тя ненавижда начина, по който я гледаш. Ти не знаеш това. Застанал с очи, вперени в нея, я караш да се чувства неудобно. Плъзваш поглед по нея. Цялата. Изпиваш я с очи. Играеш си с мислите й. Провокираш я и се отдръпваш. Тя ненавижда това.



Тя ненавижда смеха ти, който отеква така близо до нея. Ти не знаеш това. С притворени клепачи почти може да усети дъха ти. Топъл, влажен, точно такъв, какъвто тя иска. Провокира я и се отдръпва. Тя ненавижда това.



Тя ненавижда малките шегички, които й отправяш. Ти не знаеш това. С лека усмивка казваш поредното нещо, което иска да чуе. Караш я да се усмихва, дори когато най-малко очаква. Казваш й думи, които мислиш, но после прехапваш устни, осъзнал колко много си се открил. Провокираш я и се отдръпваш. Тя ненавижда това.



Тя ненавижда всичко в тебе. Ти не знаеш това. Погледа, смеха, шегичките ти.Удивлява се на лекотата, с която умееш да играеш роли иобъркваш самия себе си. И въпреки това те иска. А ти я провокираш и се отдръпваш. Тя ненавижда това.



Тя ненавижда теб самия. Ти не знаеш това. Застанала близо до теб, мислено те изоставя и скоро ще затвори вратата безвъзвратно. Тогава и погледът ти няма да й пречи. Смехът ти ще стане дразнещ, а шегичките ти – глупави и плиткоумни. Ще се опитваш да я провокираш и да се отдръпваш. И ще ненавиждаш това.

четвъртък, 29 юли 2010 г.

recycled romance


Започвам да пиша на автопилот, пък където му се види краят. Това е просто предупреждение за хаоса който очаквам да настъпи по-надолу. П-р-е-д-у-п-р-е-д-е-н-и с-т-е, така че, моля, без много мрънкане по случай вербалната ми какафония.


Идеята е, че в последно време толкова неща се струпват пред вече до предел ококорените ми очи и наистина не мога да го проумея. Не мога да проумея защо хората се изненадват, когато двама души, които някога са били двойка, ако отидат някъде за известно време и задължително ще се намери някой, който няма да схване сакралността на приятелството и ще се изненада от този факт. Нима наистина след като приключиш дадена връзка, не можеш да запазиш нормални отношения с индивида, който дълго време е бил до теб? Някак си нелепо ми се струва до един момент да си държите ръчичките и в следващия - "Не те познавам вече". Връщайки се назад, осъзнавам, че съм съумяла да запазя добрия тон с бившите. И не, това не ми се струва никак , ама никак странно. Напротив. За мен това е нормалният развой на нещата. Защото поне според скромното ми мнение, една връзка не е само смачкани чаршави, дъх по врата и обмяна на ДНК по всевъзможни и различни начини. Една връзка е да можеш да си поговориш открито с човека... че и да помълчиш с него. Нещо като добро приятелство, но с екстрата от смачкани чаршафи, дъх по врата и обмяна на ДНК по всевъзможни и различни начини. Та, като махнем бонуса, какво остава?! Точно така - приятелството. Капиш?!


Замислих се над всички тези неща, че и над още много други (напоследък много мисля, ей, трябва да се контролирам, че иначе почва да ме боли зверски главата вече!!! ) Замислих се, че има доста хора, които не са свикнали да запазят добрия тон с бившите си половинки. Което, сори, ама е жалка работа. Нима наистина ни е нужна излишната драма?! Замислих се, как не само такива хора бродят наоколо, но и съдят останалите, които сме успяли да съхраним позитивните отношения. Мина ми през главата и мисълта, че понякога не успявам да преценя точно хората. Но това е май към онзи пост за хората с маските, който писах преди повече от половин година. Тогава се чудех как е възможно определени хорица да слагат едно лице, да казват едни думи, да застанат зад едни позиции, а всъщност в малките им (не по размер, а по капацитет) главици да е корено различна ситуацията. Хваща ме яд в такива случаи не на тях, а на мен самата, че не съм разшифровала правилно кода. Че съм погледнала погрешно на някого.


Кааааакто и да е.


Като заключение мисля да напиша следното: Бившите не са прокажени типове, с които комуникация всякаква тука оставете. Те са били част от нас и ние сме били част от тях. Така че, драги ми смехурковци, не виждам нищо лошо, когато съумеем да говорим с тях нормално, че дори и да излезем и пийнем по едно. И не, не става въпрос за онова "едно бързо" по случай доброто старо време. Идеята е, че не виждам какво лошо има да се държиш нормално с хората. Били и те бивши, настоящи или бъдещи.


Пък, който разбрал, разбрал.


вторник, 27 юли 2010 г.

signs


Мисля, че имам проблем. При това сериозен, патологичен, странен, объркващ проблем. Всеки път, без нито едно-единствено изключение, като видя слънчогледи, си мисля за море. Тази асоциация ме съсипва. Те са навсякъде! По витрините, по снимки, че дори и на етикета с олиото, което принципно не ползвам.
Този мой слънчогледов опит ме навя на мисълта, че май във всичко рано или късно влагаме някакъв друг, наш си смисъл. Наистина ли имаме нужда да слагаме собствени етикети на иначе стандартни, дори посредствени неща? Все си мисля, че не съм единствената с такъв проблем. Ако задълбаете по-сериозно, ще стигнете до заключението, че всичко около вас е с друго, ваше си лично значение. Например, песента, с която ви звъни телефонът. Или фрази, които използвате вече всекидневно (но сте ги прихванали от някого, нали?!). Като любимата ви банда, която ви е любима, ама не съвсем – просто някой ви я е показал. Като това, че като минавате покрай Народния театър винаги инстинктивно се оглеждате за определено лице. Или като например факта, че дори дадени аромати ви връщат обратно към конкретни ситуации – някои приятни, а други – не съвсем.
Ето, едни прости слънчогледи ми крещят „море”. Песента, разливаща се около мен, пише мислено име. Когато запаля цигара рано сутрин, се връщам на определено място. Когато видя даден филм, само един момент ми е в главата.
Имам проблем. Имам нужда да слагам етикети на вече етикетизираните неща. И си задавам въпроси. Защо слънчогледите ми са с морски полъх? Защо песента ми си има друго, скрито име? Защо цигарата ми има следвкус на отминал период? Защо филмът ми има друга мисъл, вплетена в него? А защо ги пиша тия неща?


понеделник, 5 юли 2010 г.

Blah blah blah

През последните седмици се сблъсках с толкова объркани хора с изключително нереални представи за това какво точно да кажат или направят при първа (или поредна) среща. В началото бях повече от стъписана. Признаци на стъписаност: ококорени очи, паднало чене, безмълвие. След като обаче се свестих, бързо-бързо стигнах до заключението, че напоследък някои индивиди просто не знаят КАК да я ираят тази „игра”. Затова след купища горчив личен опит и запитване до най-близките, мисля, че нагледно мога да систематизирам няколко неща, които всеки себеуважаващ се (а и девойкоуважаващ) субект да НЕ прави или да се придържа:


Наръчник на некадърния сваляч:

1. Не питай „каква музика слушаш”. Този въпрос беше актуален някъде около шести клас. Сега е демоде. Също като плакатите по стените и цветните ароматизирани листчета.
2. Ако по някаква случайност си генен инженер, за Бога, не говори колко време „издържат сперматозоидите след изнасилване”. Плашещо е някак си. Особено когато още дори не сме ти запомнили името.
3. Колкото и мускули да имаш, не слагай бял прилепнал потник. Никога! Мускулите се виждат с просто око и без това модно фиаско.
4. Спести ни въпроса „Къде излизаш принципно?”. На това запитване отговорът ни, искреният такъв, би бил нещо от сорта на „Ъъъъъъ...по улиците, пич”.
5. Ако тръгва да вали и си на първа среща с момиче, знай къде я водиш. Не познавам дама, която да обича безцелното лутане с полунепознат между дъждовните капки.
6. Какво работим е просто факт, не тема на цял разговор. Прекарваме средно по 8 часа на ден в работа и не е нормално да пропилеем още два отгоре в разговори за нея. Има толкова други теми – просто избери една.
7. Когато жена ти каже, че е заета и не ти се обажда, дай й време. Не я заливай с по 10 обаждания и средно 5 смс-а дневно...и на двата телефона. Малко е стряскащо.
8. Ако работиш с коли, не ни занимавай с подробности. За повечето от нас те се делят на малка, средна, голяма, червена, бяла, сребърна, зелена, черна.
9. Ако попиташ „Какво ще пиеш?”, плати питието, а не го пиши на нейната сметка. Някак си тъпо е. И скръндзаво.
10. На темата с напитките – „Ще пиеш ли една бира?” звучи все едно ние нямаме право на глас. Вместо това остави момичето с-а-м-о да си избере дали да пие хмелната течност или нещо друго. В противен случай – просто не питай нищо.
11. Научи се да танцуваш. Сериозно. Ужасяващо е партньорът ти да се гърчи като в епилептичен припадък срещу теб...но със сладострастен поглед за разкош.
12. Да, знаем, че има Световно първенство. Наясно сме, че „светът е футбол”. Но да ни занимаваш и говориш за различни ритнитопковци е толкова абсурдно, колкото и ние да почнем да обсъждаме с теб множеството нюанси на лаковете за нокти.
13. Ако нямаш кола и каниш дама на купон в далечен квартал, вземи такси. Не е много ок да сменяме два тролея и един автобус за парти на непознати...при това на висок ток!
14. Ако си над 25, намери куража, силите и волята, да се изнесеш най-после от Студентски град. Общежитията за забавни, когато си на 19-20, но после ъндърграундът идва в повече.
15. На първа среща, моля, м-о-л-я, не ни спретвай график с това кога, къде, как ще се виждаме, колко секс ще правим седмично и какви целувки обичаш. На подобно поведение отговорът ни е „Довиждане!”
16.Искам да те чукам” звучи секси единствено в порно филм. При това само на вас. На нас не ни е нито секси, нито ни ласкае. Камо ли пък да ни предразполага. Факт!
17. Реплики от рода на „Е, тебе те заплювам тая вечер, да си с мене! Край, заплюта си!” нито ще те направят по-интересен, нито ще ни привлекат. Никой не обича да е „заплют”. Прекалено много слюнкоотделяне за разговор между непознати е.
18. Когато излизаме на първа среща, нормално е да се постараем да изглеждаме прилично. Най-малкото В-И-Е самите очаквате това от момичето срещу вас. Така че изказвания като „Мале, ти как си се барнала - да не си мислиш,че ще те водя на лукс някъде” ни идват в повече. И не, не са комплимент, пък бил той и завоалиран.
19. Спри с приликите и разликите между нас и твои познати/известни личности/роднини. Някои сравнения са просто абсурдни и не водят до нищо положително..... за теб. Простичък и нагледен пример: „Мисля, че имам проблем. Адски много приличаш на братовчедка ми, а това дето искам да го направя с тебе, не трябва да се случва между роднини”. На това реакцията ни ще е или абсолютно игнориране с повдигната вежда, или бързо „изпаряване” от въпросния псевдо-роднина.
20. И накрая: Ако след среща не мислиш да контактуваш с момичето, ама така наистина никога повече да не я виждаш, по-дяволите, не я целувай за довиждане по устните!!!

сряда, 23 юни 2010 г.

strange world

В последно време доста странни истории и сюжети се изреждат пред невярващите ми и още по детски ококорени очи. Прекалено много неразбираеми моменти изпитах и погледах. Неразбиращата ми главица сама не може да побере, осмисли и анализира докрай случващото се. Затова и напоследък съм заела удобната позиция на зрител, застанал на първата редица. Гледам и отчитам факти, реплики и действия. Не ги разбирам. Не бих и могла. За сметка на това, ми е зверски интересно какво ще се случи утре. Утре-то ми е любим времеви абзац. Затова и го чакам. Застанала съм на първи ред, но вместо пуканки, съм се запасила с подобаваща за неразшифрованите случаи музика. А тя, мелодията, прелива от една в друга, разбива се на малки ноти четвъртини и ме облива. Прегръща ме и ми показва, че може би моите главоблъсканици от последните няколко седмици не са някакво странно, уникално явление. Те са ежедневие. Просто някои хора не ги забелязват или още по-добре казано – отбягват ги с все сила. Аз пък като емоционалния мазохист, който всъщност съм, си ги чакам, предизвиквам или чисто и просто си ги наблюдавам, докато ми се случват
Междувременно ти предлагам моя „страннен” саундтрак от настоящите дни, пък ти сам избери ще натиснеш ли „плей”, ще „скип”-неш ли или точно като мен, ще решиш да караш на автопилот, пък каквото ще да става:

1.



Много ме вади тази песен от шантавите клопки на собствените ми мисли. Господин Морисън е сред най-странните птици в музиката и затова го уважавам. Макар че понякога ми идва в повече и затова го консумирам умерено. Иначе току виж съм се разтършувала за някое бръснарско ножче из принадлежгностите на баща ми...а това определено не е най-доброто спонтанно решение. Тру стори.

2.



Наскоро я открих тази. Но ми действа като приспивателно...или като енергийна напитка. И в двата случая предизвиква усмивка по лицето ми, когато се уловя, че мисля прекалено много, наслаждавам се на случващото се твърде малко и отдавам значение на разни реплики (или премълчавания) адски безпричинно. За всяко от изброените неща си има определено име – да, ВИЕ всичките ме подлудявате понякога!!!

3.



Н-Е –М-О-Г-А без тази песен! Не мога, не искам, не желая! Всеки ден си я пускам многократно и си блъскам главата мислено в някоя стена. Понякога и в прозорец. Все едно, идеята ми е, че пролетта прерасна в лято така неусетно, а въпросителните все още са налице. По-удебелени и големи от всякога. Дори двойно подчертани за още по-силен контраст с тънките контури на въпросите ми. Защо? Какво? Как? Плеяда от въпроси, които искам да изкажа, а не го правя. От шубе? Естествено, драги мои. Да не мислите, че съм някакъв супергерой, бре?! Страхът не ми е чужд.

4.


Тук оставам без коментар. Не за друго, но текстът си го казва всичко. И да, наясно съм, че заради изпълнителя сигурно ще изям маса храна, как съм лигла, кифла, комерс, поп еманация, брокат и розово. Знам! И никак, ама никак не се вълнувам, ако трябва да съм напълно искрена. Това е песен, с която съм преживяла доста, преживявам много и съм почти на 100% убедена, че ще продължим преживяването си и в Утре-то, което толкова обичам, чакам и гледам с интерес.

И докато навън вали и превалява, странните неща не спират да се случват. Някои явно като усмивка в три сутринта, а други едва доловимо - като държане на ръце под масата...
Добре, че забягвам скоро, че инак съвсем щях да се окьопазя в собствените си мисли и мелодии. И така стигам до финалния извод: Мисленето по време на дъжд не води до нищо хубаво, ползотворно и ефикасно!


Послепис: ако някой се сети за някакви други "странни" мелодии, искрено моля, да ги сподели. Събирам си повече петолинийни парченца и ще съм благодарна, да ги чуя, усетя и изпея, макар и последното да го направя само мислено. Не за друго, но не искам да има страшни последствия, свързани с певческите ми (не)умения.

петък, 18 юни 2010 г.

listen


Днес се натъкнах на поредният пост на любимата ми госпожица Микофф, която без дори да иска, е облякла в думи и препинателни знаци мислите ми. Или поне част от тях. Та, това, което момичето така систематично и пригледно беше събрала в има-няма една страница А4 формат, ме накара доста сериозно да се замисля.

Дали пък наистина не бягаме от това, което изпитваме? Дали наистина не ни е страх, да си признаем какво точно бушува в нас... и защо? Може би всички сме страхливци малко или много. Може би всички в една или друга степен сме големи, треперещи шубета, които просто отказваме да приемем, че понякога е по-добре да си кажем каквото мислим, отколкото после да съжаляваме за пропусантите моменти.

Наскоро една позната много залиташе по, както тя се изрази, ”най-добрият и близък приятел”. То беше едно тръшкане, ох-кане, ах-кане, сумтене, пищене, две-три сълзи, проплакани в задимено заведение. Страшна работа! Е, та девойката я беше страх да направи първата крачка. Младежът, от своя страна, хем се държеше по онзи, както ние момичетата се изразяваме, по-специалния начин, хем нищо не правеше. Така, след няколко почти-да-се-целунат моменти се стигна до това, че младежът се огледал за по-смела девойка. Такава, дето не го „почти-целунала-ама-не-съвсем”, ами си действала каката. Намерил я. И сега са си заедно. А моята позната? Пак същото - тръшкане, ох-кане, ах-кане, сумтене, пищене, пет-шест сълзи, проплакани в поредното задимено заведение.

Друга приятелска история, събрана в няколко реда ще представя. Отново за шубета, дето ги е адски страх да направят първата крачка. Момичето Х има странни приливно-отливни взимания-давания с младежа У. Х много харесва У. Не й е на акъла, не й е на интересите, на нищо. И точно затова „ми действа, бе! Действа ми и това си е!!!”. Та действа й У, провокира я, ала –бала, теро-реро. Какво от това? Очевидно тя си пада по него. Затова и скача в 3 сутринта да му чуе гласеца. Очевадно и той е на някакво такова чудене-питане. Затова и звъни. Все пак, нека си го кажем направо – всички знаем как действа тъй нареченото „bootie call”. Проба, грешка. Не перманентно звънене, нали така? Та обратно към историята. Гонят се ли гонят тия ми ти двамцата. Тя се дърпа, после омеква, след това той... е, без омекването при него, де. Уотевър! Та, идеята ми, за която извинете, че е хаотична, но уискито е силно, Ред Бул-ът ме разтреперва, а мисълта ми се лее по-бързо от клавиатурно набраните редове, е че и двамата не са си безразлични. Личи им. В разговорите. В жестовете. В онези неща, които всеки един от тях помни за отсрещния. И в крайна сметка какво правят? А? Нищичко. Не променят и с дори 1% (еха, включих и математика в писането си!!!! Евалата, Тюламор!) това, което им се случва по между им. И защо, питам аз. Защо? Защо ли? Понеже ги е Ш-У-Б-Е!

Добре дошли в ерата на страха! Привет от времето, в което всеки втори го е адски шубе да си каже какво точно иска и се надява тайно или не чак толкова скришно отсрещният да се сети сам. Само че такова нещо като четене на мислите няма. Няма, бе! Няма го и в онази книга за изчезващите видове.

Та, заради какво аджеба го написах всичко това ли? За да си излея яда към всеки, който ми се жалва как иска нещо, ама не му стиска. Еми да ти стиска, драга/драги мой. Сега даже ще си прасна първото клишенце за този пост: животът обича смелите! Факт, постулат или утвърдена истина. Избери си точно сравнение, все същото. Онова, което исках вече повече от един лист в Word да кажа е следното: ако искаш някого – кажи си му. А недей да ми ох-каш и ах-каш, криейки се зад собствената си маска. Защото, повярвай ми, там има и не чак толкова плахи хора. И макар да не са най-добрият ти заместител, те ще те избутат. И после ще си се ядосваш сама/сам, защо не си предприел нещо о време, ама всё равно.

Айде, до нови писания, че ми се стопли чашата.



сряда, 16 юни 2010 г.

Bang Bang Bang

Докато около мен се леят литри емоция и драма, толкова умело смесени, че и майстор барман с над 10 години стаж би завидял за фината смесица, някак неусетно съм се сдобила с новоподарени любими мелодии.
Понеже съм добричка днес и ми е (както обикновено) слънчево, ще споделя поне малка, съкровена част от тях:

1.

Лазарица, представа си нямаш точно колко пъти вече я слушам, а главата ми сама се движи в едно с ритъма. Отлична за събуждане, когато още ти е леко сънено, а умаш нужда от раздвижване както на тялото, така и на сетивата....пък защо не и на устните за първата утринна усмивка.
2.
Това е песен, която ме вади вече трети месец от дупки, крахове, депресивни минутни състояния и всякакви мрачни небивалици. Гласът на девойката така сладко ми "стърже" в главата, а текстът за още по-разкошно музикоусещане е точно това, от което имам нужда, когато дори и за една-единствена наносекунда си въобразя, че ми е тъжно. Силве, благодаря ти!
3.
С тази мелодия си имах бая перипетии. Най-вече те бяха свързани с откриването й, понеже като я чуех или все не бях близо до устройството, от което се разливаше покрай мен, или ме беше срам да попитам Мартен коя, за бога, е песента. След множество чудения, главоблъсканици, срам, загубени басове, изпити шотове Блъди Мери с екстра табаско, танци пред таксиметрови седянки, най-после я открих! И ти я подарявам. Да, точно на теб, четящо същество срещу екрана. Не за друго, но това е от онези летни мелодии, които независимо къде си, какво правиш, какво ти се случва, те отправя (дори и само мислено) към морето и всички благинки, които голямата солена вода предлага. Енджой!
Така неусетно се върнах към любимите ми моменти, в които решавам да не пиша толкова много за емоционалните перипетии на близки, познати, пък и на мен самата. Чисто и просто реших да представя на разглезеното ти ухо поредното музикално блюдо от три части.
Бон апетит и до нови слушалки.

петък, 11 юни 2010 г.

peaches and cream






Почвам да пиша, пък накъдето ме отвее мисълта. Някак абсурдно ми е днес...и мисловно. Тоест - нетипично.
За последните дни толкова неща се случиха, изживяха, изказаха, премълчаха, изпитаха, измислиха, забравиха... Задъхвам се, само като си помисля. По онзи, твърде приятния начин. И не, не преживявам някаква емоционална метаморфоза, повлияна от феромони, хормони, алкохолни изпарения, топлинни удари. Не съм на прага на промени и катарзиси. Отдъхни и отпусни напрежението!
Просто гледам и слушам, и записвам. Отчитам цитати и полуизказани, полузамълчани думи, които полепват върху ми. Със затворени очи преглеждам кадриран материал на преживяни от близки емоции и лично мои моменти. Като нямо кино, но с масивни специални ефекти. При това - без да са ти нужни 3D очила. Запалвам цигара, поемам дъблоко дима и притварям клепачи. А от колоните се лее сладникава мелодия, оставяща лепкави следи по мен и цигарата. Пудра захар в петолиния и ноти.
Приключвам да пиша, а мисълта на никъде не ме отвя. Може би ми е твърде абсурдно днес. И мисловно. Тоест - нетипично.
Затова и политам, оставяйки недовършените си намерения сами да ме открият и да се изяснят. Или чисто и просто да се изгубят докрай сред музикалната глюкоза, разнасяща се около мен.

Вдишвам.

Затварям.

Слушам.

Отчитам.

Политам.