Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

сряда, 27 януари 2010 г.

truly

Понякога седя и си мисля за тебе.....






...а друг път просто те мисля, без дори да се налагa да сядам....

четвъртък, 14 януари 2010 г.

breathe

Когато ти е най-объркано... И си мислиш разни работи, дето принципно не би трябвало да си ги мислиш....Когато ти е странно и променливо...И всичко ти изглежда повече от безизходно...Точно тогава е хубаво да се огледаш наоколо и:

* да пренаредиш приоритетите
* да не позволяваш черните мисли да те завладеят напълно
* да не изпадаш в паника
* да се замислиш точно за колко хора именно ТИ си целият свят или поне една огромна, доста важна и значителна част от него.
* да дишаш....бавно....със затворени очи

По-добре е, нали? Или поне малко по-не-страшно.

ПС: повлияно от последните няколко дни и онези, които все още се чудят, и лутат, и търсят, и намират. Вие сте специални, страхотни и неповторими.

Не-Го-Забравяйте!






сряда, 6 януари 2010 г.

absolutely (story of a girl)

За всеки, който е чел досега, става ясно, че живея в свят, където няма човек, който да не се лута във вътрешните си лабиринти. Хората, които срещам и допускам до себе си, са в процес на търсене. Някои търсят одобрение. Други – промяна. Трети – себе си. Четвърти – чисто и просто обичат тръпката от търсенето, независимо каква е целта и крайната точка. Заобиколена съм от индивиди на 20 – 20 и няколко. Мъжката половина размива границите между решителност и плахост. А женската, о, женската част ми е тъй любима! На пръв поглед тя е сякаш доминиращата напоследък страна. Но това е нищо друго освен лъжовен образ. Всъщност те, момичетата/девойките/жените на 20 – 20 и няколко просто най-после са открили сексуалността си. И зверски много се забавляват с това.
Именно тя,онази, с която се видях преди дни, беше като 100%-ов представител на гореспоменатата група кикотещи се, обичащи, търсещи, разрушаващи момичета. Гледах я, а в главата ми се прокрадна споменът за по-отдавнашен разговор с нея. Тогава ми каза:
- Знаеш ли, сладка, никога не съм била спонтанна. Винаги съм искала да бъда, но никога не ми е стискало достатъчно. Иска ми се да изживея нещо моментно, а вместо това преливам от една връзка в друга – отпи от спрайтната мента и продължи евкалиптовия си монолог – само че това мисля да го променя радикално. След това лято, обещавам ти...не, обещавам си – решително се поправи, усмихвайки се – ще премина и през това. Искам да имам в актива си поне една авантюра. Без развитие. Без край. Просто веднъж, за мига и толкова.
Спомняйки си думите й, не можех да не се възхитя с какъв замах и спонтанна решителност бе успяла да изпълни обещанието си. Ето ни отново в същото заведение, на същата маса, със съшата сервитьорка дори. Шест месеца. А колко е различно всичко само. Бе успяла да изживее жадуваното си приключение. Без емоции. Без каквито и да било детайли. Проблемът обаче е, че...
- Той хлътна! Представяш ли си? Въпреки старанието ми всичко да бъде само за един път, въпреки дискретността ми и абсолютния ми отказ да казвам каквото и да било за себе си, пак намери намери начин да се добере до мен – изсумтя и отпи от чая с ром – Можеш ли да проумееш абсурда?! Аз, която винаги съм била сериозна, един-единствен път поисках анонимна свалка и се натъкнах на мой мъжки еквивалент. Честно ти казвам, ако не беше моят си живот, а нечий друг, досега да съм се разплакала от смях. Само погледни – каза и ми подаде телефона си – Съобщения, разговори, пропуснати обаждания...И всички са от него, нито едно не е от мен! Това не е нормално, мила. Просто е пълен абсурд...
- Добре де, - прекъснах я - а ти какво мислиш по въпроса?
- Какво да мисля, какво? - изпищя фалцетно – Аз почти не го познавам! Да, виждала съм го гол, но това е просто секс. Еднократен, прекрасен, неангажиращ секс! Нищо повече или по-малко. Само за веднъж. Не знам защо звъни. Не разбирам писането му. Непонятно ми е какво иска...от мен.
Допихме си чая. Изпушихме пет – шест цигари. Обсъдихме всички, всичко и всякога. Две целувки по бузата и всяка се качи в своето такси. Десет минути по-късно получих съобщение на мобилния:
„Пак ми звъня...и пак ме обърка. Е, кажи ми, как да не се засмея на иронията?”

понеделник, 4 януари 2010 г.

on to the next one

Обичам, когато всичко лека-полека се подрежда от само себе си. Като усмивката, която вече четири дни не слиза от лицeто ми. Като неизпитите чаши по бара. Или пък като мелодиите, които изтанцувах, изпях и изсънувах за последните 96 часа. Обичам.И подскачам радостно. Доволно разперила ръце и отмятайки коси в едно с ритъма. А той, ритъмът, се е пропил в песента по-долу и само ми напомня за пореден път, че може би, само може би тази година ще е дори ОЩЕ по-шарено усмихната и весело-шантава от предходната...




ОБИЧАМ!