Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

сряда, 2 декември 2015 г.

someone new



Сред непознати улици за първи път се срещам със себе си. Разговарям с часове. Не бързам. Приятно ми е вътрешно да се разпитвам за всичко. Да споря дори.
Сред непознати места хващам себе си за ръка. Повеждам се на някъде без посока. Без компас, карта и предварително предвидени провизии. Смело крача и усмихвам неориентирано. Но спокойно.
Сред непознати градове си разказвам истории. Какво изпитвам, какво е било и какво ще настъпи след това. Сама себе си изненадвам и се провокирам. Харесва ми и не искам разказът да свърши.
Сред непознати кътчета каня себе си на среща. Отпивам бавно от чашата, за да избегна полепването на млечна пяна по устните. Флиртувам с мен сред цигарен дим и аромат на канела. Гъделичкам егото си и фриволно отмятам кичур назад.
В непознатото ставам за себе си по-позната. И се гмурвам надълбоко в дълбините на собствените си вътрешни коридори. До пълно изгубване. И категорично откриване на една крачка разстояние. 
До следващия полет.


четвъртък, 22 октомври 2015 г.

written




Обличам те в собственоръчно написани думи. 
Заметвам те със съвършената запетайка. 
Слагам те в скоби, за да не може никой да те докосне. 
Мислено те допълвам с многоточие. 
Създавам твоя собствена граматика. 
Таен език с нови писмени правила. 
Отказвам след теб да сложа въпросителна, за да не би да останеш неприятно изненадан. 
Заменям всяка такава с удивителна и те гледам как сияеш. 
Сред думи, препинателни знаци и в нови редове.  
Сред мои изречения и твои окончания. 
До пълно размиване на речта и логиката. 
Докато изпъкнеш с удебелен шрифт само ти. 
И собственоръчно подчертаеш себе си. 
Като любим пасаж, който препрочитам за лека нощ.

Нима вече е утро?!


четвъртък, 23 юли 2015 г.

fast and sad





Всички търсим любов. Под една или друга форма. Търсим, намираме и искаме още. Пълним шепи с малки, изплъзващи се между пръстите порции. Привидно прикриваме блуждаещите си очи зад очила, камуфлаж и очна линия. Бродим уверено в неясна посока в опит да скрием собствената си нужда някой да ни покаже пътя.  

Всички търсим любов. Понякога не го признаваме дори и на самите себе си. И тогава става най-страшно. До такава степен успяваме да заблудим сетивата си в собствената си самодостатъчност, че спираме да разчитаме сигналите за жажда и глад за чувства. Залъгваме се с фрази като "нагон" и "страст", не разбирайки истинския смисъл на собствения си копнеж. 

Понеже всички търсим любов. Тъжното обаче е, че, намирайки я, понякога я убиваме в зародиш. Поради недоглеждане. И недояждане. И прекалено дълго гладуване в опит да сме с перфектната талия, перфектната кардиограма и перфектната самодостатъчност.



вторник, 7 юли 2015 г.

private thoughts





Внимавай как пристигаш при жена, която обича морето. Тя може да плува в приливите и отливите ти. 
Внимавай какво подаряваш на жена, която събира спомени. Тя колекционира усмивките, които не се улавяш, че правиш. 
Внимавай какво изпяваш на жена, която диша музика. Тя чува вдишването ти в ноти и петолиния. 
Внимавай да не развихриш въображението на жена, която мечтае. Тя ще жонглира с полуизказаните ти фантазии до безсъние. 
Внимавай какво казваш на жена, която обича думите. Тя чува дори запетайките, които понякога забравяш да сложиш. 
Внимавай да не влюбиш жена, която обича да обича. Защото тогава и приливите, и отливите, и музиката, и думите, всичко ще ти подари. 
И ще го завърже с мислена панделка. 
За разкош.



четвъртък, 11 юни 2015 г.

get home



Гледам ви и записвам. Реплики. Случки. Мисли. Погледи дори. Записвам моменти, които не помните. Спомени, които се изплъзват през полепналите ви с пясък пръсти. Усмивки, които пропускате да забележите. Гледки, които не виждате през кехлибарните си от слънцето очи. 

Записвам движения, походки, смехове. Мислено следя всяко ваше потрепване и се моля да не ме забележите. В миманса скрита удобно, открадвам вашите дни. Аз съм крадец на мигове и чуждо изказани изречения. Запълвам колекцията си с вас и на тихо и уютно й се радвам. 

Разглеждам я, галя строфите ви и препрочитам вашите пасажи. Като воайор, чието удоволствие се крие в тръпката да не бъде засечен. 

Гледам ви и ви записвам вече толкова лета. През другите месеци на порции препредавам усещанията ви и започвам обратното броене до следващото лято. А то вече започна и е време удобно да се настаня на добре запазеното си и тайно място. 
Започвайте, защото идвам! 
И записвам.

 

сряда, 27 май 2015 г.

like lust



Вятърът явно се е влюбил в мен 
и не спира да се опитва да ми вдигне полата. 
Правя се на недостъпна 
и отклонявам всичките му опити за привличане на внимание.
Високомерно настъпвам локвите и не отчитам присъствието му. 
Само че, тя, полата, май леко хлътва по него
 и кикотещо и флиртуващо се надига. 
Явно са прави хората, че май месец е любовен...



четвъртък, 21 май 2015 г.

habits



- Това си е направо клиширана тема със смс-ите и отговарянето – възмущавам се, докато пресичаме „Раковски”. Обичам нощна София. Красива е. И ме успокоява.
- Не е клише. Реалност е – оспорва ме, докато не спира да върти поредния кичур коса между пръстите. Навик й е. И него го обичам. Май чисто и просто ми е обичливо. И майско.
- Който е измислил тези комуникации, е садист, разбираш ли? И то с много кофти, извратено чувство за хумор.
- Защо пък така си мислиш?
- Ами, много просто. Преди хората са имали само един телефон. Един-единствен. Домашен. И той или звъни, или мълчи. Нищо повече или по-малко – описателно ръкомахам с ръце, за да докажа по-нагледно тезата си. – Сега обаче е различно. Като за начало пишеш, не звъниш. И чакаш написаното да бъде със статус „доставено”. Ок, доставено е. Сега вече идва новото чакане, онова, почти непосилното. Той-трябва-да-го-види – жестикулирам, сякаш съм диригент на оркестъра на БНР. За повече достоверност и яснота.
- На теб ти е лесно. Ти нищо не чакаш, просто можеш да звъннеш. Мен питаш ли ме?! Да пиша ли, да не пиша ли. Ок, имам отговор, ама дай да изчакаме 5 минутки, че да не изглежда нелепо....
- Ето! – провиквам се и почти стряскам една преминаваща покрай нас женица – Сега има и тактики! Не можеш да бъдеш спонтанен. Не е „правилно” – впрягам вече пръстите във въздушни кавички за повече драматизъм.
- Не е правилно, но така „трябва” – иронично ме имитира и ми досмешава.
- И какво е това трябва? Ако искаш да видиш някого, да го чуеш, кой и защо е решил, че не бива да си спонтанен? Това наистина не го разбирам. Превърнали сме се в анализиращи всяка дума, строфа, кавичка, препинателен знак индивиди. То къде отиде истинското, питам?
- Няма го, миличка – абсолютно категорично ми отговаря – Знаеш ли, замисляла съм се над тези неща безброй пъти. Ще го направя поне още толкова плюс-минус безкрайност. Според мен, колкото по-малко мислиш, толкова по-добре. Ама така, по принцип да не мислиш. В главата ти да има само една корда, където, ако ти я срежат, да ти паднат ушите – представих си го. – Ако си от този тип, празноглавите, всичко ти е наред. Отиваш си в кварталното кръчме, взимаш си Гошко.  Ти, разбира се, си Лилиту, и всичко е шест плюс. Нямаш угризения, анализи, драма. Живееш си половинчатия животец без излишни размисли и страсти. Обаче ако поне малко сивото ти вещество трепти на някаква честота, тогава става страшно.
- Ок, тогава излиза, че да си глуповато-празноглав е най-голямата привилегия.
- Донякъде, да. – спряла е да върти кичура и прибира цялата коса на странно кокче над главата. Отива й. Май наистина ми е обичливо. И майско – Просто не изпитваш потребност от нещо друго, от предизвикателство. Задоволяваш се с най-малкото и това те прави щастлив.
- Добре, де, а къде отива стремежът към лично усъвършенстване? – питам, докато отново пресичаме „Раковски”. Правим зигзагообразни тигели и се чувствам повече от прекрасно. Пък нищо, че вятърът все повече подухва палаво роклята ми.
- Отсъства. – категорично отсича и премята чантата си от едната в другата ръка. – Това с анализирането на апликации, коментари и запетайки го няма. Това са щастливи хора, не разбираш ли? Ние сме нещастните. Тези, които се отдават на самоконтрола и на излишното пресмятане на думи и реплики. Тези, които в крайна сметка не могат да приемат това, което става тук и сега, а мислят във фрази от типа на „ами ако”, „а можеше да”, „дали пък да не...”...
Мълча. Паля цигара и се опитвам да приведа косата си в ред. Вятърът не помага.
Може би е права. Може би отдаваме прекалена значимост на всяка изказана или полуизказана дума. Може би прекалено дълго и вторачено се вглеждаме в детайлите. Може би щеше да е далеч по-удобно и лесно да се носим по повърхността и да оставим, каквото има да се случи, да се случи. Само че така не е интересно. Така не е истинско. Така няма тръпка.
И отново пресичам "Раковски". За шести или може би стотен път. И се усмихвам. Защото обичам зигзагообразни тигели.
Всъщност май чисто и просто ми е обичливо.

И майско.  

четвъртък, 7 май 2015 г.

happy little pill




Да си муза е отговорност. Да увличаш до степен на премрежени погледи и лутащи се мисли като в Луис-Каролови лабиринтри. Да успееш да накараш отсрещният да поиска да потъне в теб. И да го направиш с лекота, без дори леко трепване на някое мускулче.

Музите са странни същества. Никога не идват очаквано и предвидимо. Разтварят в себе си дотогава познатия ти социум и разбиват клишетата. Само с една дума. Понякога и без нея дори. 

Музите са неканените гости в сънищата ти. Те те посрещат инцидентно и трудно искаш да се откъснеш от тях. Защото изпитваш нужда за още. Вдъхновение. Желание да твориш. Да надскочиш и най-труднодостъпните си лимити. 

Музите те провокират за месеци дори и само с 2 часа, прекарани в компанията им. С тях баналният разговор за времето е очарователен. С тях изпитата напитка утолява жаждата ти с дни. С тях нощта ти е по-светла, а мисълта - по-бистра, хрупкава дори. 

С музите трябва да се отнасяш нежно, едва доловимо да ги докосваш. Защото и най-лекият натиск би могъл да ги накара да изчезнат точно толкова изневиделица, колкото са се и появили. Те са онези странни познати-непознати, които нямаш понятие как са те открили, но си благодарен, че са наоколо. Леко, ефирно, нашепващо почти. 

И търсиш още. От тях. От себе си с тях. От вътрешните си монолози след мимолетна среща. Нямаш търпение да се добереш до листа хартия, да твориш и доволно да запалиш цигара след това. А в главата само една мисъл: "хубаво е, че те има. И благодаря!" 


вторник, 28 април 2015 г.

dreams



Не харесвам да те сънувам. Твърде си перфектен. Понякога ми идва да махна с ръка брокатеното ти съвършенство от раменете ти и да те оставя истински. С дефекти. Без привидно гладка повърхност. Чист.
Не харесвам да те сънувам, защото е твърде реалистично. Като се събудя, са ми нужни поне десетина минути, докато осъзная и приема, че не си наоколо. Дотогава те търся с поглед и съм в странно, сънено очакване, че след малко ще отвориш вратата.
Не харесвам да те сънувам, защото в сънищата винаги казваш това, което искам да чуя. Сякаш ми четеш мислите. Осъзнавам, че на моменти придобивам огромни очаквания към теб и искрено се изненадвам, щом не реагираш като в сънищата.
Не харесвам да те сънувам, заради усещането след това. Свита на геврече в ъгъла на леглото, те мисля и ми липсваш. Затварям понякога очи с надеждата да удължа съня. Невинаги се получава и това на моменти искрено, почти болезнено ме нетъжава.
Понеже не харесвам да те сънувам, защото все някога се будя. Затова и спирам с писането. Не за друго, но да те посънувам още мъничко.

Лека нощ. 


вторник, 7 април 2015 г.

lift me up



Свали ме от пиедестала, на който си ме сложил. Не знаеш ли, че ме е страх от височини?! Не обичам вятъра да разрошва косите ми. Проблемът на разрошената по природа коса е, че твърде дълго време отнема, за да я сложиш в ред. Височината и вятърът убиват часовете ми труд. На кожата ми също не й понася. Зачервява се и щипе.
Предпочитам да поседна удобно до теб на земята, да полегна дори и да се вгледам в небето. Не е ли така далеч по-удобно? Не е ли така стократно по-истинско?
Моля те, свали ме от пиедестала, на който си ме сложил. Забравих си парашута в другата чанта и сега ме е страх да помръдна. Не обичам да съм статуя и да не смея да вдишам дори и глътка въздух, понеже мога да загубя равновесие.
Вместо това подай ми ръка и повърви с мен. Или не, нека сме статуйно-статични, но заедно. Не харесвам идеята за високо и ниско. По-приятно е заедно, напред.
Свали ме от пиедестала, на който си ме сложил. Не знаеш ли, че ме е страх от височини?! Ако пък не, качи се при мен. Тогава горе няма да ми е самотно. И може би, само може би няма да ме е толкова страх от височини.

понеделник, 23 март 2015 г.

her



[photo credits: M. Milkova]

София, обичам те такава, мокра. С тежък дъх на озон. Обичам те лепкава, леко мръсна и влажна. С полепнали капки по най-тайните ти кътчета. 
София, обичам те нежна, пролетна, моя. Обичам усещането да се сгуша в неоткритите ти улици и да те усетя истинска. С всяко вдишване. С всяко издишване дори.
София, обичам те тъжна. И изпълнена с надежда, с очакване. Обичам малките ти недостатъци и тъмни кръгове под очите и уличните лампи. Обичам локвите ти и „пеещите” ти плочки, които при добро настроение наистина създават мелодии.
Обичам празните ти дъждовни улици и неправилните ти квадратни метри. Обичам те с всяка фибра, с всяко докосване, с всяко разцъфнало липово цветче. 
София, обичам те въпреки, обичам те преди, обичам те и после. 
Честита пролет, моя любов, вечна и озонова!


сряда, 11 март 2015 г.

go!



Знаеш ли защо обичам да пътувам? Защото, пътувайки, мога да бъда всяка. Мога да избягам и да не мисля за сега, за тук, за настоящето. Мога да се влея в новото и да докосна това, което ме зарежда. Което ме опиянява. Което, в крайна сметка, ме прави жива.
Не харесвам статичното. Никога не съм. Имах наносекунден момент на замъгляване, в който се бях убедила, че „укротяването на опърничавата” е процес, в който мога да се включа. Грешах. Това не е състояние за нито една дори микроскопична фибра от мен самата. Не зарежда жизнените ми функции и не ме кара да дишам. Истински. Пълноценно.
Знаеш ли защо обичам да пътувам? Защото само така успявам да затворя страниците и да отворя широко очи. Като фотоапарати, които снимат експресни снимки. Но не за някой друг, кадрите само аз ги виждам. И ми харесва. Понякога взимам някой със себе си за помощник-фотограф. Повечето пъти обаче, дори и в компания, съм сама. Защото пътуването е личен процес. Точка А и точка Б са само величини, сложени там за ориентир, не за константна посока.
Знаеш ли защо обичам да пътувам? Защото само в движение не усещам умора. Няма студ. Няма скука. Няма меланхолия. Нищо негативно! Само усещането, че нещо прекрасно предстои. Или може би се случва в точно този, единствен, неповторим момент? Важното е да е различно. Да е предизвикващо. Да разбърка въображението и да не ме остави на статичността и привидното усещане за спокойствие и сигурност.
Знаеш ли защо обичам да пътувам? Ако искаш напълно, изцяло да разбереш, просто приготви куфарите. Даже, не, вземи само най-необходимото и ме последвай.

А сега, затегнете коланите. Излитаме!


четвъртък, 5 март 2015 г.

i'm good, i'm gone



 Душата ми е в колба с тапа на върха. За да не избяга. Отдавна е там и притискам с две ръце силно отвора. Превантивно изливам нова партида течен восък отгоре и запечатвам малките пукнатинки.
Местя колбата от стая в стая и от скрин в скрин. За да не я откриеш. Не разбирам, че това непрестанно движение я износваше. Захабява я. Малки стъклени стружки оставят следи навсякъде и изтъняват стените й.
А вътре душата ми лъкатуши, преобръща се, умолява ме да я пусна за малко да подиша. Не я чувам. Или умело се правя на разсеяна. Понеже тя трябва да е там, на сигурно и удобно. На една ръка разстояне. На едно несчупено стъкло от мен. И от теб.
Бездушевно те гледам и мислено се питам кога ли ще усетиш, че мен всъщност ме няма. Че съм заключила най-ценното си далеч от ръцете ти, далеч от допира ти, от теб самия. Отново мислено ти благодаря, че досега не си ме разкрил и бързам за вкъщи, за да проверя дали тя е на мястото си. Отварям поредната ракла и я виждам. Изплашена до смърт от тъмното и жадуваща свеж въздух. Искаща да потича малко, да обича много, да живее свободно. Трепери на интервали и ме гледа умолително. Не ме разчувства.
Понеже всъщност душата ми е в колба с тапа на върха. За да не избяга. С теб.

вторник, 24 февруари 2015 г.

snow




- Мисля, че се влюбвам в илюзията за него.
- Не разбирам за какво говориш? - отвърнах озадачено, докато първата бутилка вино кротко застана на масата. 
- Ние не се виждаме често, знаеш – започна тя, докато стъклото едва доловимо иззвънтя в първа наздравица. – Редуваме думи и остроумици. Дори не е непрестанно. На приливно-отливни моменти е.
- Това ми е известно. Но как така се влюбваш в илюзия? Та вие колко точно пъти сте се виждали, честно? – питам и почвам мислено да ги броя паралелно с нея.
- Не повече от десет....май – с премрежен от мисъл поглед ми отвръща. – Да, не повече от десет са. Но това не ми пречи да се влюбвам.
- Глупости! – протестирам, докато паля цигара. Винаги паля цигара след първата половина на виното. Навик. – Няма как да се влюбиш в думи, без реално да си имала физически контакт. Или чисто и просто съм твърде цинична и не мога докрай да схвана романтичната ти нотка, съжалявам.
- Ти май наистина не разбираш. Той ми е интересен – спокойно започва. – Много при това. Провокира ме. Кара ме сама на себе си да бъда по-забавна. И това хем ме радва, хем ме плаши. 

-Защо пък плаши? Нали така се харесваш повече? – питам и знам, че отговорът ще последва на секундата.
- Защото не знам дали е истинско или наистина започва да ме привлича илюзията за него. Влюбвам се в образа, който досъздавам самата аз. Като наркотичен транс е малко. И винаги искам още. Още думи. Още дуели. Още... – бързо оправя онзи кичур, който все пада от лявата страна на лицето й и се заглежда на някъде през прозореца. „Раковски” е толкова красив вечерно време, особено когато пада сняг. На фона на жълтите улични лампи снежинките приличат на летящи златни прашинки и придават приказен оттенък на иначе спокойната вторник вечер. – Странно ми е, защото не знам какво се случва. Не знам измислица ли е, истинско ли е. Искам да го видя, да го опозная, да го слушам. Искам да гледам реакциите му, не само да чета редове. Същевременно ме е страх.
-Хайде, пак се почна с този страх! – присмехулно отвръщам, докато на масата симпатично се настанява нова порция гризини. – Защо не се оставиш чисто и просто на течението?
- Защото не знам накъде ще ме отнесе. Понякога си мисля, че това с него е някакво начесване на езици и преплитане на его. Друг път обаче се улавям, че репликите му ми правят по-силно впечатление. Карат ме да изтръпна. По приятния начин, разбира се. И точно тогава се и прокрадва тази ми ти мисъл, че май се влюбвам. Проблемът е, че не мога да го спра. А още по-страшното е, че май и не искам.
- Ами отдай му се в такъв случай. Най-много да изживееш нещо хубаво – доволна от мъдрия си отговор отвръщам и доливам в двете чаши остатъка от течното грозде.
- За това са нужни двама. А аз не знам дали съм сама във влюбването или не. Затова и ти казвам, мисля, че се влюбвам в илюзията за него. И ме е страх да не се окажа наранената. Този път от реалния му образ.
След това двете дълго стояхме мълчаливо и допивахме неизказаните си реплики. Навън снегът падаше меко и оставяше града далеч по-чист и тих. Златното спокойствие бе нарушено от звука на телефона. На лицето й се изписа едва доловима усмивка, която само много малък брой от хора успяваме да разкодираме.
- Той е. Пак се започва – ведро подхвърля, докато преглъща последните капки. – Поръчай втора бутилка, ей сега се връщам.
Докато я чаках да си допише поредния словестен дуел, се замислих, че често сме склонни да хлътваме в представата за някого. Като художници допълваме картината според настроението си и губим реалната представа за отсрещния. Ами ако и той, подобно на нас, прави същото? Тогава излиза, че живеем в илюзорни паралелни светове, в които нищо не е това, което е. Като физическа версия на Тери-Пратчетова книга. Като безброй много Алиси, които измислят своя Шапкар. Като последните капки вино, които така и не успяваш да преглътнеш. Като снежинки, които едва доловимо се докосват, за да се разделят наново.





четвъртък, 12 февруари 2015 г.

monument




А щях да те рисувам. Щях да те направя в цветовете на дъгата. Сега си оставаш черно-бял като скица, захвърлена преждевременно. Като чернова, която някой оставя настрани недовършена.
Щях да запълня контурите ти. Щях да те оцветя. Щях да влея цялата си енергия и старание във всяко едно твое ъгълче. Щях да прокарам намацаните си с темперни бои пръсти по кожата ти и да те докосна цветно. Щях да те извая като картина, като статуя дори. Щях да те запечатам и никога повече да не избледняваш.
Щях да те сътворя, да те завърша, да те съживя. Щях да вложа цялото си същество във всеки един твои милиметър.
Щях да те опиша като проза, като стих, като нота. Щях да накарам всички да те възпеят и да ти се възхищават. Да те направя личния си шедьовър, след който повече да не търся нови музи. Щях да те направя съвършен. Да те претворя в нещо дори още по-красиво, което никой, никога не си е мислил, че може да съществува.

А щях да те рисувам. Щях да те направя с цветовете на дъгата. Сега си просто черно-бяла скица, захвърлена на слънце.


петък, 30 януари 2015 г.

drink to get drunk vol. 3



Когато си пийнем, сме малко отнесени.
Когато си пийнем, сме и толкова весели. 
Когато си пийнем, обичаме да спорим.
Когато си пийнем, ето какво говорим:


 - Коктейлът е за душата, шотът е за тялото.

- Ти си винаги една такава... пеперудена! Харесва ми.
- Ъъъъ, чакай малко! Насекомо ли ме наричаш?!

-  Има влажни региони - ако не ми вярваш, виж в Google!
- И къде се намират те?
- Под един хълм.
- Кой? Венерения ли?

- Весело посрещане на старата година!

- Боже, говорим си за секс и вибратори. Порасваме, бе!
- След още десет години сигурно и за лубриканти ще си говорим.
- Ааа, не! Аз съм казала, че ще бъда мокра баба. 100 години влага!

- Ние сме нитратите на това общество.

- Влюбен съм!
- О, стига! Ти всяка седмица си влюбен.
- Не, тази седмица е истинска!

- От морал глава боли. 

- Не се смей! Романтики, любов - съществуват тези неща!
- Знам, знам. То и сифилисът съществува...

- По-добре да те боли дупето, отколкото главата. То минава, а главата - никога!

- Е, то и ние за някого сме бившите.
- Ние не сме бивши. Ние сме нечии вечни!

- Аз на трезво не изневерявам.

- С бельо ли си?
- Да.
- Жалко. 

- Принципна курва съм. Никога не изневерявам.

- Ти спирт пиеш ли?
- Не, защото още не му знам мезето.
- Пробвай с бинт.

- Много ми е интересно какъв си бил в миналия си живот.
- Курва. 

- Искаш ли да те хвърлим в морето? Нали казваше, че искаш нощно къпане.
- Ама аз искам голо нощно къпане!
- Добре, ще те съблечем.

- Аз съм Бриджит Джоунс Вече си имам и дневник!

- Наздраве!
- Ох, това е ужасно! Трябва да го изплюя.
- Плюй ти, аз гълтам!

- Кога ще бъдем щастливи?
- Никога. Погледни ни!

- Какво ти трябва, за да си щастлив?
- Душевен мир. Не световен - душевен!

- Май те харесвам повече от свинска пържола. Това е адският комплимент! Сериозно. 

- Любовта е цинично нещо.
- Не е вярно. Любовта е друсане без наркотици.  


сряда, 7 януари 2015 г.

think of you




Гледам нови филми и се чудя дали си ги открил вече.
Прелиствам непрочетени страници и мислено гадая дали си подчертал същите пасажи.
Прекосявам улици, питайки се дали и ти минаваш от там. Примерно, днес? Или може би вчера?
Изкуствено създавам измислени истории, в които участваш. Едва доловимо поставям изречения в устните ти, за да ги изговориш с гласа си. Усмихвам се, като го направиш. Приятно е.
Отпивам от чаши и не спирам да се питам, дали някога и ти си ги докосвал. Може би се целуваме, без дори да го знаем. Целувка, но в дни разстояние. Като танц, който двама измислят отделно, без да съзнават, че отсрещният е липсващото парченце.
С други думи – мисля те.

И пускам следващата песен.