Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

петък, 20 януари 2012 г.

the ghost inside


Да се бориш с призраци е може би едно от най-безсмислените неща, които можеш да направиш. Материята им е прекалено ефирна, за да бъдат сразени. Пък и кому е нужно? В крайна сметка какъв е основният признак на един призрак? Че е минало. Затворена страница. Отминал период. М-и-н-а-л-о.
Тогава обаче защо постоянно се занимаваме именно с това – да преборим призраците? Има ги навсякъде. В приятелството. В работния процес. В интимността с някого. В семейството. Бродят в мислените ни канали и ни разбъркват подреденото. Или това, което предстои да бъде сгънато и спретнато.

Седейки удобно в задимено бистро на „Шейново”, чието име няма да споменавам, защото ми е прекалено ценно и тайно, се заслушах в разговора, провокиран от втората чаша вино.
-Понякога миналото трябва да бъде оставено, разбираш ли? Така или иначе нищо хубаво не произлиза от това да се ровиш в моменти, които няма да бъдат върнати. Най-много само да си помрачиш сегашното настроение - каза тя и потърси кибрита на масата. Странно как понякога в чантата си откривам над пет запалки, от които, разбира се, винаги ползвам една-единствена и точно определена, а ето че сега нямах нито една. Мистерията на запалката в действие. Не че това е важното в случая. Важен бе разговорът. И кибритът, който сякаш се пълнеше от само себе си. – Странно нещо са мъжете и жените. За мъжа всичко е точно и ясно. Без намеци, задни мисли и много анализи. Виж една жена....това е страшна работа! Ще се рови, ще превърта всяка дума и запетайка. Ще анализира до припадък и пълно изтощение. А наистина не е нужно. Понякога чисто и просто трябва да се оставим на течението.

И точно тогава от вратата нахлу студен вятър. Придружен, естествено, от позакъснялата четвърта гостенка на малката ни маса в дъното. Без дори да хвърля поглед на менюто, посочи към моята чаша.
- Още едно вино. И кибрит, моля – каза тя, незабелязвайки кутийката на масата. – Момичета, казвам ви, не знам къде отиват тези запалки. Уж купувам постоянно, а все ги губя! Странно. Та, за какво говорите?
-За призраци. Ама не от онези, които дават по филмите. За призраци на отминали отношения и моменти.
- Опитвам се да не ги забелязвам, ако трябва да съм искрена. Не за друго, но те така или иначе присъстват. В работата ми, където шефът е свикнал някои неща да се случват по точно определен начин, само защото човекът преди мен ги е вършил така. В семейството, където майка ми постоянно ми напомня, че сестра ми, видиш ли, никога на моята възраст не е била толкова разхвърляна като мен. И във връзките. Там май е най-забележимо. Понякога се питам, сегашният ми приятел така ли я е наричал онази преди мен. Но се старая да не мисля много. Само вреди. – след като избълва бързия си монолог, на който Ницше, Камю и Кант биха завидяли за остроумността и проникновението, грабна чашата и отпи едва забележима глътка. Май на никоя от нас не й се пиеше чак толкова. Синдрома на следновогодишния махмурлук в пълната му сила.
- Да, де, но какво правим тогава с всички онези хора, които волно или неволно ни напомнят за призраците? Споменават ги, без да се усетят. Търсят ги с поглед. Дори и само с присъствието си ни припомнят за тях? – попитах толкова тихо, че едва и аз самата успях да се чуя. В бистрото отдавна беше усилен лек, приятен, зимен джаз, от който ти става толкова топло, все едно си изпил три чаши горещ ментов чай с мед.
- Виж сега, не казвам, че миналото го няма. Или пък че трябва да се правиш все едно никога не е съществувало. – издиша думите си през две поредни дръпки на цигарата. – Не това е идеята. Но замисли се, и ти имаш минало. Багаж един вид. Всеки си носи товара. Идеята е да намерим онзи, които ще ни помогне с тежкото. И ще ни накара да забравим за него поне мъничко. Другото....другото е въпрос на време. И търпение.

Три часа, тонове джаз и две кутии кибрит по-късно отключих входната врата на апартамента. Сваляйки палтото по навик проверих какво има в джобовете. Открих я – онази запалка, която винаги ползвам, незамисимо, че имам и други под ръка. Беше там през цялото време. Като призраците, които ни преследват. И които понякога чисто и просто трябва да забравим. Не за друго, но защото те така или иначе присъстват, от нас си зависи дали ще полудеем с тяхното абсолютно невъзможно изтребване или ще потърсим друга, по-полезна ни алтернатива. Била тя кибрит, чаша вино или лек джаз в задимено бистро на „Шейново”.

петък, 13 януари 2012 г.

pieces



Напоследък пиша разпокъсано. Емоциите прескачат нагоре надолу и редовете се смаляват. Параграфите са само от по едно изречение и въпреки това са повече от достатъчни. Като парченца от трудновъзпроизведима мозайка, която е едновременно и завършена, и безкрайна. Затова и вместо да се опитвам да удължа всяко едно редче, преминало през ума ми, чисто и просто реших да ги сглобя. Пък каквото се получи.


Парченце първо - пеперуденото
Пеперудено ми е. И пърхащо. Клепачите се отварят и затварят за секунди, а пред очите една и съща картина. Наяве и насън дишам теб като въздух. Наяве и насън изговарям теб като глас. Усещам допира ти, дори когато те няма. Не помръдвам и за секунда, щом си наблизо. Пеперудено ми е. И пърхащо.
Сърцето ми се усмихва по начин, който ме е страх да назова. За да не спра усмивката му в зародиш. За да не прекратя преждевременно прилива на еуфория.
Сърцето ми пее по начин, който отдавна не бях чувала. Измисля мелодии, които ме успокояват. Карат ме и аз да се усмихна. По същия този начин, който все още ме е страх да назова.
Хубаво ми е.
Пък нека ме е страх. И нека не спира да ми е пеперудено и пърхащо. 



Парченце второ – неклишираното
Имам нужда някой да ме хване и да ме разтърси от самата мен. Да ме изтрие от мислите ми, за да спра да се вглеждам така дълбоко във всяка стъпка, която правя. Трябва ми коректор за вътрешни монолози. Да поправи контурите, да премахне излишно помпозните словосъчетания и да въведе ред в хаоса. Имам нужда от гумичка.
Моля, който я намери, да ми я даде. Ще му се отплатя с премерена реч, по-малко драма и повече смисъл. Без клишета.


Парченце трето – променливото
Ерата на голямото чистене. Времето на раздели, събирания, промени и метаморфози. И всичко се видоизменя само с едно примигване на клепачите. В такива моменти ми се иска да мога да снимам с очите си. Само ако знаехте колко хубави кадри отиват ей така, пропиляни с едно мигване на окото. И не можеш да ги върнеш. А струва ли си всъщност?
Защото в Ерата на голямото чистене има едно наистина прекрасно нещо – всичко за секунди става ново. От теб единствено зависи дали ще му се зарадваш или ще се изплашиш от непознатото. Така че отвори обятия, сетива и фибри и прегърни промяната.
А пишещата тук ли? Тя чисто и просто ще наблюдава. И записва.


Парченце четвърто – апокалипсисното
Да бъдеш с мен, означава да изживееш Апокалипсис. Всеки ден поне по един. Укротяването на опърничавата не е Шекспирова пиеса. Това е документално четиво за напреднали. А ти достатъчно ли си напреднал за редовете му?
Понеже да бъдеш с мен е равностойно на буря. И то от онези, непредвидимите. В един момент ти е слънчево и топло, а в следващия идва вихрушката. Спокойното време ме плаши. То е статично и не разбирам смисъла му. Трябва ми кумлинация, заря, вятър.
Да бъдеш с мен, означава да си приготвиш куфар с нужните принадлежности. Шнорхел, зимно яке, дъждобран и фенерче за тъмното. Слънчевите очила също не изхвърляй. Защото да бъдеш с мен означава Апокалипсис. А след бурята нали знаеш какво следва? Слънце и жега.
Просто поостани за малко и се приготви за неочакваното. Пък нека после съм укротена опърничава.


Парченце пето – музикалното
Случвало ли ти се е? Да се разхождаш. сам. С музика. И целият свят, всичко около теб да танцува в едно с ритъма. Като мюзикъл.
Случвало ли ти се е? Да виждаш лица, непознати черти и въпреки това да знаеш точно в кой момент крайчетата на устните ще помръднат в плаха усмивка. Сякаш чуват думите на песента, която е в теб. В най-точния, съвършения момент вятърът разрошва косите ти. Красиво и ефирно като на забавен каданс.
Случвало ли ти се е? Листата на дърветата да падат с всеки чут такт, с всяко барабанене на перкусиите. Полетът на птиците да е в пълно единство със струнните партитури. Сякаш и те знаят какво слушаш. Сякаш ти си режисьорът им.
Случвало ли ти се е? Да вървиш и очите ти да поглеждат от ляво на дясно точно секунда преди припева. Защото така го усещаш. А точно там, срещу погледът ти и новоизбраната му посока да зърнеш нещо, което да е в пълен синхрон с думите, с мелодията, с емоцията.
Случвало ли ти се е? И как се справяш, когато песента свърши?


Парченце последно - сънуващото
Възможно ли е да сънуваш човек, който така или иначе е до теб. Достатъчно е да се събудиш и да отвориш очи. Но не, ти предпочиташ да го сънуваш. Защото там, в сънищата ти, всичко е идеално. Той е идеален. И най-важното – ти си идеален. Съвършенство в най-висша форма.
Обичам да те сънувам. Нищо, че си само на едно отваряне на очите разстояние.
Лека нощ.


 

сряда, 4 януари 2012 г.

words



Думи, които отекват.
Думи, които кънтят.
Думи, в които омеквам.
Думи, които валят.
Думи, които изказвам.
Думи, сред които кръжа.
Думи, които докрай спазвам.
Думи, с които руша.
Думи, които погубват.
Думи, от които боли.
Думи, които се сбогуват.
Думи, в които си ти.
Думи, които не мога.
Думи, които не са.
Думи от обич и тревога.
Май е време малко да помълча.