Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

петък, 17 август 2012 г.

time



Откога не си правил нещо, което обичаш? Откога не си си давал време единствено и само на теб? Откога не си спирал за малко, чисто и просто за да подишаш?
Като малка обожавах да гледам нагоре. Не, не бях от онези деца, които като в транс седят с поглед, който се взира в тавана. Обичах да гледам небето. Облаците. Синьото. С часове откривах причудливите облачни форми и в детските си мисли ги моделирах в нещо познато. Заек. Сърце. Пухкаво лице. Птица. Измислях им истории - защо са се появили там, какво ги тревожи, накъде отиват. Протягах ръце, за да ги докосна. Излежавах се под тях и ги следях с поглед. Гледах вятърът как ги отнася надалеч и променя контурите им. Не бързах. Имах цялото време на света. Облаците - също.
Сега е различно. Сега все бързам на някъде и почти не поглеждам нагоре. Нямам време за небе. Или както всеки "порастнал човек" поне така си мисля. Но възнамерявам да го променя. Защото вярвам, че минути за нещо приятно и отдавна забравено все се намират.
А ти? Откога не си правил нещо, което обичаш? Намери време, преоткрий своите облаци.

вторник, 24 юли 2012 г.

dance, dance, dance



Понякога ми се струва, че това да си във връзка е равностойно на тангото. Почваш плахо, само с няколко стъпки. Пристъпваш. После...после следва една борба за надмощие. Понякога приклякаш, само и само за да се изправиш миг по-късно, опънат като струна на китара. Горд. Самодостатъчен. Инатлив. Неотстъпващ от своето поле и позиция. Това е началото на кулминацията. Ярост. Все по-усилващи се перкусии. Още по-голяма страст. Финал. Пускане на следващата песен. „Ще танцуваме ли или се измори и искаш малко да приседнем?”

Понякога връзките са като танго. А е толкова по-хубаво чисто и просто да вплетете ръцете и една в друга и да затанцувате блус. Или чисто и просто да приседнете на скамейката. Какво като не танцувате? Нали пак слушате музика?

При това – заедно.

 

понеделник, 9 юли 2012 г.

fairytale





Някои приказки започват с "момче среща момиче".
Не и моята.
 Нито аз съм принцеса, нито пък той има трима братя и търси златна ябълка.
Няма феи.
Няма планини и през девет планини в десета.
Нашата приказка е друга.
Различна.
Наша.
Нашата приказка няма определено начало, но повече се надявам да не стигне до своя край.
Защото нашата приказка всъщност не е приказка.
Тя е история без отправни точки А и Б.
Без продължения, трилогии и фабули.

Хубаво е човек да си има приказка.
А ако намери и с кого да я сподели си е направо...приказно!


вторник, 29 май 2012 г.

drink to get drunk vol.2




Когато си пийнем, сме ведри и нежни,

Когато си пийнем, сме и мъничко смешни.

Когато си пийнем, другите не си ходят.

Когато си пийнем, ето какво устните говорят:


"Трябва ми мъж, за да си взема дакел"  - умопомрачителен извод за това какво е нужно, за да си вземеш домашен любимец, когато лайфстайлът ти е от типа "нощна пеперуда"

"Мастурбирайки, свършвам с много хора" - без коментар. Излишен е.

"Някои хора са със слаби нерви. Аз съм само със слаби обувки" - прозрение след пореден опит да се закрепи хлопаща обувка на пиян крак.

"На мен трябва да ми е мокро" - отново....безкоментарно.

"Животът е твърде кратък, за да танцуваш с грозна мацка" - понякога и мъжете раждат бисери.

"Толкова ми се спи, че няма значение с коя" - за коментар, моля, прочетете горния.

"От толкова любов не ми остава време да тръгна на работа" - пожелавам го на всеки!

"От бивши не мога да си хвана ново гадже!" - НЕ го пожелавам на всеки.

"Аз имам толкова импулси, че глава ме боли" - пролет ли бе, да я опишеш...

"Спрете снега, искам да изляза!" - големият сняг, 2012-а.

"На мен ми е лошо. Пипни ми пулса. Където пипнеш - все пулс!" - Нов прочит на вечната строфа "лекарствен продукт без лекарско предписание, преди употреба прочетете листовката".
 
"То не всяко чучурче пуска" - ето така се говори за чай...среднощно.
 
"Днес говориш само с генитали" - когато вулгаризмите станат повече от поносимото количество.
 
"Нищо, бе, хора...ъъъъ....тоест....момичета" - сега, хора ли сме, момичета ли сме?! Обърках се!
 
"Всичко е ток и жица. Дишам, издишам, дера" - понякога и аз раждам бисери, които не мога да обясня с думи прости.
 
"Когато е нещо по-голямо от чаша, трябва да го вдигнеш още повече" - хмммм, идейно....
 
"Няма как да си близък с някого, ако не споделяш една тоалетна с него" - шапки долу!
 
" - Истината е, че сме много загубени!
- Аз не съм загубена, аз съм влюбенна.
- Е, то е същото.
- Обичам да съм загубена по този начин." - коментарът е излишен.
 
 
*очаквайте скоро и смс-ната версия  от "Drink to get drunk" поредицата
 
 


понеделник, 9 април 2012 г.

sober




Тя беше онова момиче, което е винаги навън. Тя беше онази, която като в летаргичен сън проспиваше седмицата, само и само по най-неусетния начин да стигне до петък вечер. Тя беше шарена, различна, свежа. Тя беше танцуваща енергия. Тя беше... сега е друга.


Не я бях виждала от седмици, да не кажа месеци. Засякохме се случайно един вторник следобяд. „Нетипично”, помислих си. „Колко логично”, щях да си кажа само след един час, прекаран с нея.

- Пенсионирах се - усмихвайки се доволно, ми съобщи тя – Вече не искам нощни гастроли, за които да си спомням само от снимки. Щастлива съм. А знаеш ли по какво разбрах, че съм щастлива?

- По вътрешното усещане?! – прибързано отговорих и зачаках одобрителна реакция.

- Ни най-малко. По това, че почнах да се напивам от минимални количества – предоволно ми заяви. – Виждаш ли, когато съм нещастна, търся утеха в нощта и всичко, което предлага. Вече не е така. Нямам нужда от фалшиво опиянение. Разбрах го преди седмица, когато буквално се напих от две чаши бяло вино. Отвикнала съм. А и да си призная честно, ситуацията, в която езикът ти се размеква като масло, вече не ми е изкушаваща. Ама никак.

Заявявайки това, остави лъжичката, с която старателно бъркаше кафето. Беше 5 следобяд и старата тя отдавна щеше да си е поръчала бира. Поне. Но не, вместо това срещу моята скромна чаша Куба Либре победоносно се подвизаваше кафе с мляко и дъх на канела.

- Влюбено ми е. И още по-важното е, че ми е щастливо влюбено. Направо обичащо. Затова и вече не излизам както преди. Нямам нужда от странична еуфория – усмихнато ме погледна тя, а аз все повече се опитвах да открия части от миналата й версия. Неуспешно. – Знаеш ли какво е щастието за мен?

- Какво? – попитах, знаейки, че и без въпрос щеше да ми отговори.

- Щастието са двете ви неизпити чаши. Тези, които си сипвате с него, когато се видите, но почти не докосвате. Не че сте въздържатели. Нищо подобно. Чисто и просто ви е достатъчно да сте заедно. Дори и без престорено еуфорични наздравици. Щастието е, когато легнете един до друг, затворили очи и въпреки това знаете наизуст всяка извивка от тялото на отсрещния. Щастието е алкохолно опиянение...без алкохола.

Не можех да я позная. Миналата година по това време тази жена обръщаше града надолу с краката и нагоре с бутилките. Тя беше нощна птица от най-висш пилотаж. А ето, че дванайсет месеца по-късно от нея почти нямаше помен.

- Продължавам да излизам. Просто не живея за петък вечер. Всъщност точно тогава си почивам. Защото ми е хубаво... и щастливо. Пък било и то минус някое събитие. Партита винаги ще има така или иначе. Но щастие... виж това е по-трудно достижимо. Затова, обещай ми, че ако срещнеш някой, който те прави усмихната, без дори да съзнаваш, да го задържиш. Дори и за сметка на нощния живот.

Обещах, разбира се. А дванайсет месеца след това, неусетно и без да се замисля, го и изпълних. Какво да правя – държа на думата си.



четвъртък, 29 март 2012 г.

melt




Като малко парченце шоколад се разтапям за секунди.

Полепвам по пръстите ти и очаквам да ме вкусиш.

Като малко парченце шоколад провокирам сетивата ти.

Прелъстявам те с аромат, консистенция и точната доза сладост.



Докога ще си на диета?

Не знаеш ли, че шоколадът е източник на щастие.

вторник, 20 март 2012 г.

i hope this gets to you



Днес ми липсваш малко повече от вчера.


Като слънцето, когато се скрие за 10 минути зад някое дърво и кожата ти настръхва. Знаеш, че пак ще се появи. Въпрос на време е. Но въпреки това разтриваш длани, за да се стоплиш и да дочакаш сянката бавно да се отмести.

Като морето, което е винаги там, докато ти си тук. Знаеш, че ще го видиш. Знаеш, че пак е същото. Че прави своите приливи и отливи. Че пясъкът пак ще полепва по лицето и устните. Знаеш, но пак липсва и затова отброяваш дните, оставащи ти до следващата среща.

Като петък вечер, която бленуваш още от неделята. Правиш планове за нея. Издигаш я в някакъв култ. Очакваш я. После я преживяваш на глътки. Бавно. С всяко вдишване.

Днес ми липсваш малко повече от вчера. Дано утре те видя, защото ако и тогава ми липсваш малко повече, вече няма да имам сравнения за усещането. А и не искам да сравнявам. Просто искам да не липсваш. Малко повече.

понеделник, 27 февруари 2012 г.

be the change




Съществува една странна порода хора. Цинични. Но не от хуморно-циничните. Не, не. Те са минорно-цинични. Дъждовно-цинични. Цинични.


Обкръжават се с циничните си приятели, с които изпиват циничното си вино, говорейки циничните си думи под съпровода на цинични песни и допушват цинично последните си цигари. Тази порода хора не обича да обича. Тя е забравила какво е това да се усмихнеш. Някога, отдавна, някой е прекършил усмивката им и ги е потопил в депресивни състояния. Някога...Отдавна....

Точно в тези последните две думи се крие и разковничето на циничните. Твърдят, че искат да бъдат спасени, да бъдат отново усмихнати. Но не се и замислят, че докато се обкръжават с цинизъм и мрак, докато рисуват себе си само в черно и бяло, докато бягат от щастието като дявол от тамян, това чисто и просто няма как да се случи. До такава степен са се слели с депресията, свикнали са с нея като невидима дреха, че не умеят, не искат, не проумяват как сами на себе си не позволяват да се завърнат към цветното. Може би от страх. Може би чисто и просто по инерция.

Циничните привидно са едни от най-забавните хора. Докато не прекараш поне мъничко време с тях. Тогава, неусетно и почти необратимо цинизмът им полепва по кожата ти. Просмуква се в порите ти. Вплита се в гласа ти и го прави грапав. От теб единствено си зависи дали ще ти е уютно или ще предпочетеш да се усмихнеш отново.

Аз ли? Съжалявам, простете, извинете, пардон, но предпочитам да ми е шарено. Пък нека съм псевдо циник.


събота, 25 февруари 2012 г.

these words, these sounds, these powers




Една дума: Той.
Две думи: Той и аз.
Три думи: Той и аз заедно.
Четири думи: Той и аз заедно сега.

Спирам да броя думите.
Предпочитам да те изживея. И да не спирам, за да прочистя гърлото за по-ясна дикция.
Така или иначе ме разбираш. Дори и понякога да греша в броенето.



петък, 3 февруари 2012 г.

good morning


 
Усмихнато заминавам на пътешествие в себе си, за да те намеря теб там. Загнездил си се надълбоко и не искаш да си ходиш. Аз пък не желая да ти посоча изхода. Не за друго, а защото с теб тъжната муза отдавна изчезна и остана някъде там, в миналите коридори на все по-отдалечаващи се дъждове, инсомнии и задимени пепелници. Не мога да пиша нормално. Но и не искам. Предпочитам пред минорно вдъхновение да се гмурна навътре в себе си и да те погаля по лицето. Другото го оставям на чужди химикалки и бели празни листи.

Достатъчно писах. Време е мъничко усмихнато да си почина. Да приседна удобно, да заровя лице в дланите си, невярвайки, че това се случва и само секунди по-късно чисто и просто да те попитам:

- Чай или кафе?


петък, 20 януари 2012 г.

the ghost inside


Да се бориш с призраци е може би едно от най-безсмислените неща, които можеш да направиш. Материята им е прекалено ефирна, за да бъдат сразени. Пък и кому е нужно? В крайна сметка какъв е основният признак на един призрак? Че е минало. Затворена страница. Отминал период. М-и-н-а-л-о.
Тогава обаче защо постоянно се занимаваме именно с това – да преборим призраците? Има ги навсякъде. В приятелството. В работния процес. В интимността с някого. В семейството. Бродят в мислените ни канали и ни разбъркват подреденото. Или това, което предстои да бъде сгънато и спретнато.

Седейки удобно в задимено бистро на „Шейново”, чието име няма да споменавам, защото ми е прекалено ценно и тайно, се заслушах в разговора, провокиран от втората чаша вино.
-Понякога миналото трябва да бъде оставено, разбираш ли? Така или иначе нищо хубаво не произлиза от това да се ровиш в моменти, които няма да бъдат върнати. Най-много само да си помрачиш сегашното настроение - каза тя и потърси кибрита на масата. Странно как понякога в чантата си откривам над пет запалки, от които, разбира се, винаги ползвам една-единствена и точно определена, а ето че сега нямах нито една. Мистерията на запалката в действие. Не че това е важното в случая. Важен бе разговорът. И кибритът, който сякаш се пълнеше от само себе си. – Странно нещо са мъжете и жените. За мъжа всичко е точно и ясно. Без намеци, задни мисли и много анализи. Виж една жена....това е страшна работа! Ще се рови, ще превърта всяка дума и запетайка. Ще анализира до припадък и пълно изтощение. А наистина не е нужно. Понякога чисто и просто трябва да се оставим на течението.

И точно тогава от вратата нахлу студен вятър. Придружен, естествено, от позакъснялата четвърта гостенка на малката ни маса в дъното. Без дори да хвърля поглед на менюто, посочи към моята чаша.
- Още едно вино. И кибрит, моля – каза тя, незабелязвайки кутийката на масата. – Момичета, казвам ви, не знам къде отиват тези запалки. Уж купувам постоянно, а все ги губя! Странно. Та, за какво говорите?
-За призраци. Ама не от онези, които дават по филмите. За призраци на отминали отношения и моменти.
- Опитвам се да не ги забелязвам, ако трябва да съм искрена. Не за друго, но те така или иначе присъстват. В работата ми, където шефът е свикнал някои неща да се случват по точно определен начин, само защото човекът преди мен ги е вършил така. В семейството, където майка ми постоянно ми напомня, че сестра ми, видиш ли, никога на моята възраст не е била толкова разхвърляна като мен. И във връзките. Там май е най-забележимо. Понякога се питам, сегашният ми приятел така ли я е наричал онази преди мен. Но се старая да не мисля много. Само вреди. – след като избълва бързия си монолог, на който Ницше, Камю и Кант биха завидяли за остроумността и проникновението, грабна чашата и отпи едва забележима глътка. Май на никоя от нас не й се пиеше чак толкова. Синдрома на следновогодишния махмурлук в пълната му сила.
- Да, де, но какво правим тогава с всички онези хора, които волно или неволно ни напомнят за призраците? Споменават ги, без да се усетят. Търсят ги с поглед. Дори и само с присъствието си ни припомнят за тях? – попитах толкова тихо, че едва и аз самата успях да се чуя. В бистрото отдавна беше усилен лек, приятен, зимен джаз, от който ти става толкова топло, все едно си изпил три чаши горещ ментов чай с мед.
- Виж сега, не казвам, че миналото го няма. Или пък че трябва да се правиш все едно никога не е съществувало. – издиша думите си през две поредни дръпки на цигарата. – Не това е идеята. Но замисли се, и ти имаш минало. Багаж един вид. Всеки си носи товара. Идеята е да намерим онзи, които ще ни помогне с тежкото. И ще ни накара да забравим за него поне мъничко. Другото....другото е въпрос на време. И търпение.

Три часа, тонове джаз и две кутии кибрит по-късно отключих входната врата на апартамента. Сваляйки палтото по навик проверих какво има в джобовете. Открих я – онази запалка, която винаги ползвам, незамисимо, че имам и други под ръка. Беше там през цялото време. Като призраците, които ни преследват. И които понякога чисто и просто трябва да забравим. Не за друго, но защото те така или иначе присъстват, от нас си зависи дали ще полудеем с тяхното абсолютно невъзможно изтребване или ще потърсим друга, по-полезна ни алтернатива. Била тя кибрит, чаша вино или лек джаз в задимено бистро на „Шейново”.

петък, 13 януари 2012 г.

pieces



Напоследък пиша разпокъсано. Емоциите прескачат нагоре надолу и редовете се смаляват. Параграфите са само от по едно изречение и въпреки това са повече от достатъчни. Като парченца от трудновъзпроизведима мозайка, която е едновременно и завършена, и безкрайна. Затова и вместо да се опитвам да удължа всяко едно редче, преминало през ума ми, чисто и просто реших да ги сглобя. Пък каквото се получи.


Парченце първо - пеперуденото
Пеперудено ми е. И пърхащо. Клепачите се отварят и затварят за секунди, а пред очите една и съща картина. Наяве и насън дишам теб като въздух. Наяве и насън изговарям теб като глас. Усещам допира ти, дори когато те няма. Не помръдвам и за секунда, щом си наблизо. Пеперудено ми е. И пърхащо.
Сърцето ми се усмихва по начин, който ме е страх да назова. За да не спра усмивката му в зародиш. За да не прекратя преждевременно прилива на еуфория.
Сърцето ми пее по начин, който отдавна не бях чувала. Измисля мелодии, които ме успокояват. Карат ме и аз да се усмихна. По същия този начин, който все още ме е страх да назова.
Хубаво ми е.
Пък нека ме е страх. И нека не спира да ми е пеперудено и пърхащо. 



Парченце второ – неклишираното
Имам нужда някой да ме хване и да ме разтърси от самата мен. Да ме изтрие от мислите ми, за да спра да се вглеждам така дълбоко във всяка стъпка, която правя. Трябва ми коректор за вътрешни монолози. Да поправи контурите, да премахне излишно помпозните словосъчетания и да въведе ред в хаоса. Имам нужда от гумичка.
Моля, който я намери, да ми я даде. Ще му се отплатя с премерена реч, по-малко драма и повече смисъл. Без клишета.


Парченце трето – променливото
Ерата на голямото чистене. Времето на раздели, събирания, промени и метаморфози. И всичко се видоизменя само с едно примигване на клепачите. В такива моменти ми се иска да мога да снимам с очите си. Само ако знаехте колко хубави кадри отиват ей така, пропиляни с едно мигване на окото. И не можеш да ги върнеш. А струва ли си всъщност?
Защото в Ерата на голямото чистене има едно наистина прекрасно нещо – всичко за секунди става ново. От теб единствено зависи дали ще му се зарадваш или ще се изплашиш от непознатото. Така че отвори обятия, сетива и фибри и прегърни промяната.
А пишещата тук ли? Тя чисто и просто ще наблюдава. И записва.


Парченце четвърто – апокалипсисното
Да бъдеш с мен, означава да изживееш Апокалипсис. Всеки ден поне по един. Укротяването на опърничавата не е Шекспирова пиеса. Това е документално четиво за напреднали. А ти достатъчно ли си напреднал за редовете му?
Понеже да бъдеш с мен е равностойно на буря. И то от онези, непредвидимите. В един момент ти е слънчево и топло, а в следващия идва вихрушката. Спокойното време ме плаши. То е статично и не разбирам смисъла му. Трябва ми кумлинация, заря, вятър.
Да бъдеш с мен, означава да си приготвиш куфар с нужните принадлежности. Шнорхел, зимно яке, дъждобран и фенерче за тъмното. Слънчевите очила също не изхвърляй. Защото да бъдеш с мен означава Апокалипсис. А след бурята нали знаеш какво следва? Слънце и жега.
Просто поостани за малко и се приготви за неочакваното. Пък нека после съм укротена опърничава.


Парченце пето – музикалното
Случвало ли ти се е? Да се разхождаш. сам. С музика. И целият свят, всичко около теб да танцува в едно с ритъма. Като мюзикъл.
Случвало ли ти се е? Да виждаш лица, непознати черти и въпреки това да знаеш точно в кой момент крайчетата на устните ще помръднат в плаха усмивка. Сякаш чуват думите на песента, която е в теб. В най-точния, съвършения момент вятърът разрошва косите ти. Красиво и ефирно като на забавен каданс.
Случвало ли ти се е? Листата на дърветата да падат с всеки чут такт, с всяко барабанене на перкусиите. Полетът на птиците да е в пълно единство със струнните партитури. Сякаш и те знаят какво слушаш. Сякаш ти си режисьорът им.
Случвало ли ти се е? Да вървиш и очите ти да поглеждат от ляво на дясно точно секунда преди припева. Защото така го усещаш. А точно там, срещу погледът ти и новоизбраната му посока да зърнеш нещо, което да е в пълен синхрон с думите, с мелодията, с емоцията.
Случвало ли ти се е? И как се справяш, когато песента свърши?


Парченце последно - сънуващото
Възможно ли е да сънуваш човек, който така или иначе е до теб. Достатъчно е да се събудиш и да отвориш очи. Но не, ти предпочиташ да го сънуваш. Защото там, в сънищата ти, всичко е идеално. Той е идеален. И най-важното – ти си идеален. Съвършенство в най-висша форма.
Обичам да те сънувам. Нищо, че си само на едно отваряне на очите разстояние.
Лека нощ.


 

сряда, 4 януари 2012 г.

words



Думи, които отекват.
Думи, които кънтят.
Думи, в които омеквам.
Думи, които валят.
Думи, които изказвам.
Думи, сред които кръжа.
Думи, които докрай спазвам.
Думи, с които руша.
Думи, които погубват.
Думи, от които боли.
Думи, които се сбогуват.
Думи, в които си ти.
Думи, които не мога.
Думи, които не са.
Думи от обич и тревога.
Май е време малко да помълча.