Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

сряда, 27 май 2015 г.

like lust



Вятърът явно се е влюбил в мен 
и не спира да се опитва да ми вдигне полата. 
Правя се на недостъпна 
и отклонявам всичките му опити за привличане на внимание.
Високомерно настъпвам локвите и не отчитам присъствието му. 
Само че, тя, полата, май леко хлътва по него
 и кикотещо и флиртуващо се надига. 
Явно са прави хората, че май месец е любовен...



четвъртък, 21 май 2015 г.

habits



- Това си е направо клиширана тема със смс-ите и отговарянето – възмущавам се, докато пресичаме „Раковски”. Обичам нощна София. Красива е. И ме успокоява.
- Не е клише. Реалност е – оспорва ме, докато не спира да върти поредния кичур коса между пръстите. Навик й е. И него го обичам. Май чисто и просто ми е обичливо. И майско.
- Който е измислил тези комуникации, е садист, разбираш ли? И то с много кофти, извратено чувство за хумор.
- Защо пък така си мислиш?
- Ами, много просто. Преди хората са имали само един телефон. Един-единствен. Домашен. И той или звъни, или мълчи. Нищо повече или по-малко – описателно ръкомахам с ръце, за да докажа по-нагледно тезата си. – Сега обаче е различно. Като за начало пишеш, не звъниш. И чакаш написаното да бъде със статус „доставено”. Ок, доставено е. Сега вече идва новото чакане, онова, почти непосилното. Той-трябва-да-го-види – жестикулирам, сякаш съм диригент на оркестъра на БНР. За повече достоверност и яснота.
- На теб ти е лесно. Ти нищо не чакаш, просто можеш да звъннеш. Мен питаш ли ме?! Да пиша ли, да не пиша ли. Ок, имам отговор, ама дай да изчакаме 5 минутки, че да не изглежда нелепо....
- Ето! – провиквам се и почти стряскам една преминаваща покрай нас женица – Сега има и тактики! Не можеш да бъдеш спонтанен. Не е „правилно” – впрягам вече пръстите във въздушни кавички за повече драматизъм.
- Не е правилно, но така „трябва” – иронично ме имитира и ми досмешава.
- И какво е това трябва? Ако искаш да видиш някого, да го чуеш, кой и защо е решил, че не бива да си спонтанен? Това наистина не го разбирам. Превърнали сме се в анализиращи всяка дума, строфа, кавичка, препинателен знак индивиди. То къде отиде истинското, питам?
- Няма го, миличка – абсолютно категорично ми отговаря – Знаеш ли, замисляла съм се над тези неща безброй пъти. Ще го направя поне още толкова плюс-минус безкрайност. Според мен, колкото по-малко мислиш, толкова по-добре. Ама така, по принцип да не мислиш. В главата ти да има само една корда, където, ако ти я срежат, да ти паднат ушите – представих си го. – Ако си от този тип, празноглавите, всичко ти е наред. Отиваш си в кварталното кръчме, взимаш си Гошко.  Ти, разбира се, си Лилиту, и всичко е шест плюс. Нямаш угризения, анализи, драма. Живееш си половинчатия животец без излишни размисли и страсти. Обаче ако поне малко сивото ти вещество трепти на някаква честота, тогава става страшно.
- Ок, тогава излиза, че да си глуповато-празноглав е най-голямата привилегия.
- Донякъде, да. – спряла е да върти кичура и прибира цялата коса на странно кокче над главата. Отива й. Май наистина ми е обичливо. И майско – Просто не изпитваш потребност от нещо друго, от предизвикателство. Задоволяваш се с най-малкото и това те прави щастлив.
- Добре, де, а къде отива стремежът към лично усъвършенстване? – питам, докато отново пресичаме „Раковски”. Правим зигзагообразни тигели и се чувствам повече от прекрасно. Пък нищо, че вятърът все повече подухва палаво роклята ми.
- Отсъства. – категорично отсича и премята чантата си от едната в другата ръка. – Това с анализирането на апликации, коментари и запетайки го няма. Това са щастливи хора, не разбираш ли? Ние сме нещастните. Тези, които се отдават на самоконтрола и на излишното пресмятане на думи и реплики. Тези, които в крайна сметка не могат да приемат това, което става тук и сега, а мислят във фрази от типа на „ами ако”, „а можеше да”, „дали пък да не...”...
Мълча. Паля цигара и се опитвам да приведа косата си в ред. Вятърът не помага.
Може би е права. Може би отдаваме прекалена значимост на всяка изказана или полуизказана дума. Може би прекалено дълго и вторачено се вглеждаме в детайлите. Може би щеше да е далеч по-удобно и лесно да се носим по повърхността и да оставим, каквото има да се случи, да се случи. Само че така не е интересно. Така не е истинско. Така няма тръпка.
И отново пресичам "Раковски". За шести или може би стотен път. И се усмихвам. Защото обичам зигзагообразни тигели.
Всъщност май чисто и просто ми е обичливо.

И майско.  

четвъртък, 7 май 2015 г.

happy little pill




Да си муза е отговорност. Да увличаш до степен на премрежени погледи и лутащи се мисли като в Луис-Каролови лабиринтри. Да успееш да накараш отсрещният да поиска да потъне в теб. И да го направиш с лекота, без дори леко трепване на някое мускулче.

Музите са странни същества. Никога не идват очаквано и предвидимо. Разтварят в себе си дотогава познатия ти социум и разбиват клишетата. Само с една дума. Понякога и без нея дори. 

Музите са неканените гости в сънищата ти. Те те посрещат инцидентно и трудно искаш да се откъснеш от тях. Защото изпитваш нужда за още. Вдъхновение. Желание да твориш. Да надскочиш и най-труднодостъпните си лимити. 

Музите те провокират за месеци дори и само с 2 часа, прекарани в компанията им. С тях баналният разговор за времето е очарователен. С тях изпитата напитка утолява жаждата ти с дни. С тях нощта ти е по-светла, а мисълта - по-бистра, хрупкава дори. 

С музите трябва да се отнасяш нежно, едва доловимо да ги докосваш. Защото и най-лекият натиск би могъл да ги накара да изчезнат точно толкова изневиделица, колкото са се и появили. Те са онези странни познати-непознати, които нямаш понятие как са те открили, но си благодарен, че са наоколо. Леко, ефирно, нашепващо почти. 

И търсиш още. От тях. От себе си с тях. От вътрешните си монолози след мимолетна среща. Нямаш търпение да се добереш до листа хартия, да твориш и доволно да запалиш цигара след това. А в главата само една мисъл: "хубаво е, че те има. И благодаря!"