habits

- Това си е направо клиширана тема със смс-ите и отговарянето – възмущавам се, докато пресичаме „Раковски”. Обичам нощна София. Красива е. И ме успокоява.

- Не е клише. Реалност е – оспорва ме, докато не спира да върти поредния кичур коса между пръстите. Навик й е. И него го обичам. Май чисто и просто ми е обичливо. И майско.

- Който е измислил тези комуникации, е садист, разбираш ли? И то с много кофти, извратено чувство за хумор.

- Защо пък така си мислиш?

- Ами, много просто. Преди хората са имали само един телефон. Един-единствен. Домашен. И той или звъни, или мълчи. Нищо повече или по-малко – описателно ръкомахам с ръце, за да докажа по-нагледно тезата си. – Сега обаче е различно. Като за начало пишеш, не звъниш. И чакаш написаното да бъде със статус „доставено”. Ок, доставено е. Сега вече идва новото чакане, онова, почти непосилното. Той-трябва-да-го-види – жестикулирам, сякаш съм диригент на оркестъра на БНР. За повече достоверност и яснота.

- На теб ти е лесно. Ти нищо не чакаш, просто можеш да звъннеш. Мен питаш ли ме?! Да пиша ли, да не пиша ли. Ок, имам отговор, ама дай да изчакаме 5 минутки, че да не изглежда нелепо....

- Ето! – провиквам се и почти стряскам една преминаваща покрай нас женица – Сега има и тактики! Не можеш да бъдеш спонтанен. Не е „правилно” – впрягам вече пръстите във въздушни кавички за повече драматизъм.

- Не е правилно, но така „трябва” – иронично ме имитира и ми досмешава.

- И какво е това трябва? Ако искаш да видиш някого, да го чуеш, кой и защо е решил, че не бива да си спонтанен? Това наистина не го разбирам. Превърнали сме се в анализиращи всяка дума, строфа, кавичка, препинателен знак индивиди. То къде отиде истинското, питам?

- Няма го, миличка – абсолютно категорично ми отговаря – Знаеш ли, замисляла съм се над тези неща безброй пъти. Ще го направя поне още толкова плюс-минус безкрайност. Според мен, колкото по-малко мислиш, толкова по-добре. Ама така, по принцип да не мислиш. В главата ти да има само една корда, където, ако ти я срежат, да ти паднат ушите – представих си го. – Ако си от този тип, празноглавите, всичко ти е наред. Отиваш си в кварталното кръчме, взимаш си Гошко.  Ти, разбира се, си Лилиту, и всичко е шест плюс. Нямаш угризения, анализи, драма. Живееш си половинчатия животец без излишни размисли и страсти. Обаче ако поне малко сивото ти вещество трепти на някаква честота, тогава става страшно.

- Ок, тогава излиза, че да си глуповато-празноглав е най-голямата привилегия.

- Донякъде, да. – спряла е да върти кичура и прибира цялата коса на странно кокче над главата. Отива й. Май наистина ми е обичливо. И майско – Просто не изпитваш потребност от нещо друго, от предизвикателство. Задоволяваш се с най-малкото и това те прави щастлив.

- Добре, де, а къде отива стремежът към лично усъвършенстване? – питам, докато отново пресичаме „Раковски”. Правим зигзагообразни тигели и се чувствам повече от прекрасно. Пък нищо, че вятърът все повече подухва палаво роклята ми.

- Отсъства. – категорично отсича и премята чантата си от едната в другата ръка. – Това с анализирането на апликации, коментари и запетайки го няма. Това са щастливи хора, не разбираш ли? Ние сме нещастните. Тези, които се отдават на самоконтрола и на излишното пресмятане на думи и реплики. Тези, които в крайна сметка не могат да приемат това, което става тук и сега, а мислят във фрази от типа на „ами ако”, „а можеше да”, „дали пък да не...”...

Мълча. Паля цигара и се опитвам да приведа косата си в ред. Вятърът не помага.

Може би е права. Може би отдаваме прекалена значимост на всяка изказана или полуизказана дума. Може би прекалено дълго и вторачено се вглеждаме в детайлите. Може би щеше да е далеч по-удобно и лесно да се носим по повърхността и да оставим, каквото има да се случи, да се случи. Само че така не е интересно. Така не е истинско. Така няма тръпка.

И отново пресичам "Раковски". За шести или може би стотен път. И се усмихвам. Защото обичам зигзагообразни тигели.

Всъщност май чисто и просто ми е обичливо.

И майско.  

Tweet