Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

четвъртък, 7 май 2015 г.

happy little pill




Да си муза е отговорност. Да увличаш до степен на премрежени погледи и лутащи се мисли като в Луис-Каролови лабиринтри. Да успееш да накараш отсрещният да поиска да потъне в теб. И да го направиш с лекота, без дори леко трепване на някое мускулче.

Музите са странни същества. Никога не идват очаквано и предвидимо. Разтварят в себе си дотогава познатия ти социум и разбиват клишетата. Само с една дума. Понякога и без нея дори. 

Музите са неканените гости в сънищата ти. Те те посрещат инцидентно и трудно искаш да се откъснеш от тях. Защото изпитваш нужда за още. Вдъхновение. Желание да твориш. Да надскочиш и най-труднодостъпните си лимити. 

Музите те провокират за месеци дори и само с 2 часа, прекарани в компанията им. С тях баналният разговор за времето е очарователен. С тях изпитата напитка утолява жаждата ти с дни. С тях нощта ти е по-светла, а мисълта - по-бистра, хрупкава дори. 

С музите трябва да се отнасяш нежно, едва доловимо да ги докосваш. Защото и най-лекият натиск би могъл да ги накара да изчезнат точно толкова изневиделица, колкото са се и появили. Те са онези странни познати-непознати, които нямаш понятие как са те открили, но си благодарен, че са наоколо. Леко, ефирно, нашепващо почти. 

И търсиш още. От тях. От себе си с тях. От вътрешните си монолози след мимолетна среща. Нямаш търпение да се добереш до листа хартия, да твориш и доволно да запалиш цигара след това. А в главата само една мисъл: "хубаво е, че те има. И благодаря!" 


0 comments:

Публикуване на коментар