Вятърът явно се е влюбил в мен и не спира да се опитва да ми вдигне полата. Правя се на недостъпна и отклонявам всичките му опити за привличане на внимание.
Високомерно настъпвам локвите и не отчитам присъствието му.
Само че, тя, полата, май леко хлътва по него и кикотещо и флиртуващо се надига.
- Това си е направо клиширана
тема със смс-ите и отговарянето – възмущавам се, докато пресичаме „Раковски”.
Обичам нощна София. Красива е. И ме успокоява.
- Не е клише. Реалност е –
оспорва ме, докато не спира да върти поредния кичур коса между пръстите. Навик
й е. И него го обичам. Май чисто и просто ми е обичливо. И майско.
- Който е измислил тези
комуникации, е садист, разбираш ли? И то с много кофти, извратено чувство за
хумор.
- Защо пък така си мислиш?
- Ами, много просто. Преди хората
са имали само един телефон. Един-единствен. Домашен. И той или звъни, или
мълчи. Нищо повече или по-малко – описателно ръкомахам с ръце, за да докажа
по-нагледно тезата си. – Сега обаче е различно. Като за начало пишеш, не
звъниш. И чакаш написаното да бъде със статус „доставено”. Ок, доставено е.
Сега вече идва новото чакане, онова, почти непосилното. Той-трябва-да-го-види –
жестикулирам, сякаш съм диригент на оркестъра на БНР. За повече достоверност и
яснота.
- На теб ти е лесно. Ти нищо не
чакаш, просто можеш да звъннеш. Мен питаш ли ме?! Да пиша ли, да не пиша ли.
Ок, имам отговор, ама дай да изчакаме 5 минутки, че да не изглежда нелепо....
- Ето! – провиквам се и почти
стряскам една преминаваща покрай нас женица – Сега има и тактики! Не можеш да
бъдеш спонтанен. Не е „правилно” – впрягам вече пръстите във въздушни кавички
за повече драматизъм.
- Не е правилно, но така „трябва”
– иронично ме имитира и ми досмешава.
- И какво е това трябва? Ако
искаш да видиш някого, да го чуеш, кой и защо е решил, че не бива да си
спонтанен? Това наистина не го разбирам. Превърнали сме се в анализиращи всяка
дума, строфа, кавичка, препинателен знак индивиди. То къде отиде истинското,
питам?
- Няма го, миличка – абсолютно категорично
ми отговаря – Знаеш ли, замисляла съм се над тези неща безброй пъти. Ще го
направя поне още толкова плюс-минус безкрайност. Според мен, колкото по-малко
мислиш, толкова по-добре. Ама така, по принцип да не мислиш. В главата ти да
има само една корда, където, ако ти я срежат, да ти паднат ушите – представих си
го. – Ако си от този тип, празноглавите, всичко ти е наред. Отиваш си в кварталното
кръчме, взимаш си Гошко. Ти, разбира се,
си Лилиту, и всичко е шест плюс. Нямаш угризения, анализи, драма. Живееш си
половинчатия животец без излишни размисли и страсти. Обаче ако поне малко
сивото ти вещество трепти на някаква честота, тогава става страшно.
- Ок, тогава излиза, че да си
глуповато-празноглав е най-голямата привилегия.
- Донякъде, да. – спряла е да
върти кичура и прибира цялата коса на странно кокче над главата. Отива й. Май
наистина ми е обичливо. И майско – Просто не изпитваш потребност от нещо друго,
от предизвикателство. Задоволяваш се с най-малкото и това те прави щастлив.
- Добре, де, а къде отива
стремежът към лично усъвършенстване? – питам, докато отново пресичаме „Раковски”.
Правим зигзагообразни тигели и се чувствам повече от прекрасно. Пък нищо, че
вятърът все повече подухва палаво роклята ми.
- Отсъства. – категорично отсича
и премята чантата си от едната в другата ръка. – Това с анализирането на
апликации, коментари и запетайки го няма. Това са щастливи хора, не разбираш ли?
Ние сме нещастните. Тези, които се отдават на самоконтрола и на излишното
пресмятане на думи и реплики. Тези, които в крайна сметка не могат да приемат
това, което става тук и сега, а мислят във фрази от типа на „ами ако”, „а
можеше да”, „дали пък да не...”...
Мълча. Паля цигара и се опитвам
да приведа косата си в ред. Вятърът не помага.
Може би е права. Може би отдаваме
прекалена значимост на всяка изказана или полуизказана дума. Може би прекалено
дълго и вторачено се вглеждаме в детайлите. Може би щеше да е далеч по-удобно и
лесно да се носим по повърхността и да оставим, каквото има да се случи, да се
случи. Само че така не е интересно. Така не е истинско. Така няма тръпка.
И отново пресичам "Раковски". За
шести или може би стотен път. И се усмихвам. Защото обичам зигзагообразни
тигели.
Да си муза е отговорност. Да увличаш до степен на премрежени погледи и лутащи се мисли като в Луис-Каролови лабиринтри. Да успееш да накараш отсрещният да поиска да потъне в теб. И да го направиш с лекота, без дори леко трепване на някое мускулче.
Музите са странни същества. Никога не идват очаквано и предвидимо. Разтварят в себе си дотогава познатия ти социум и разбиват клишетата. Само с една дума. Понякога и без нея дори.
Музите са неканените гости в сънищата ти. Те те посрещат инцидентно и трудно искаш да се откъснеш от тях. Защото изпитваш нужда за още. Вдъхновение. Желание да твориш. Да надскочиш и най-труднодостъпните си лимити.
Музите те провокират за месеци дори и само с 2 часа, прекарани в компанията им. С тях баналният разговор за времето е очарователен. С тях изпитата напитка утолява жаждата ти с дни. С тях нощта ти е по-светла, а мисълта - по-бистра, хрупкава дори.
С музите трябва да се отнасяш нежно, едва доловимо да ги докосваш. Защото и най-лекият натиск би могъл да ги накара да изчезнат точно толкова изневиделица, колкото са се и появили. Те са онези странни познати-непознати, които нямаш понятие как са те открили, но си благодарен, че са наоколо. Леко, ефирно, нашепващо почти.
И търсиш още. От тях. От себе си с тях. От вътрешните си монолози след мимолетна среща. Нямаш търпение да се добереш до листа хартия, да твориш и доволно да запалиш цигара след това. А в главата само една мисъл: "хубаво е, че те има. И благодаря!"
Не харесвам да те сънувам. Твърде
си перфектен. Понякога ми идва да махна с ръка брокатеното ти съвършенство от
раменете ти и да те оставя истински. С дефекти. Без привидно гладка повърхност.
Чист.
Не харесвам да те сънувам, защото
е твърде реалистично. Като се събудя, са ми нужни поне десетина минути, докато
осъзная и приема, че не си наоколо. Дотогава те търся с поглед и съм в странно,
сънено очакване, че след малко ще отвориш вратата.
Не харесвам да те сънувам, защото
в сънищата винаги казваш това, което искам да чуя. Сякаш ми четеш мислите.
Осъзнавам, че на моменти придобивам огромни очаквания към теб и искрено се
изненадвам, щом не реагираш като в сънищата.
Не харесвам да те сънувам, заради
усещането след това. Свита на геврече в ъгъла на леглото, те мисля и ми
липсваш. Затварям понякога очи с надеждата да удължа съня. Невинаги се получава
и това на моменти искрено, почти болезнено ме нетъжава.
Понеже не харесвам да те сънувам,
защото все някога се будя. Затова и спирам с писането. Не за друго, но да те
посънувам още мъничко.
Свали ме от пиедестала, на който си ме сложил. Не знаеш ли, че ме е страх от височини?! Не обичам вятъра да разрошва косите ми. Проблемът на разрошената по природа коса е, че твърде дълго време отнема, за да я сложиш в ред. Височината и вятърът убиват часовете ми труд. На кожата ми също не й понася. Зачервява се и щипе.
Предпочитам да поседна удобно до теб на земята, да полегна дори и да се вгледам в небето. Не е ли така далеч по-удобно? Не е ли така стократно по-истинско?
Моля те, свали ме от пиедестала, на който си ме сложил. Забравих си парашута в другата чанта и сега ме е страх да помръдна. Не обичам да съм статуя и да не смея да вдишам дори и глътка въздух, понеже мога да загубя равновесие.
Вместо това подай ми ръка и повърви с мен. Или не, нека сме статуйно-статични, но заедно. Не харесвам идеята за високо и ниско. По-приятно е заедно, напред.
Свали ме от пиедестала, на който си ме сложил. Не знаеш ли, че ме е страх от височини?! Ако пък не, качи се при мен. Тогава горе няма да ми е самотно. И може би, само може би няма да ме е толкова страх от височини.
София, обичам те такава, мокра. С тежък дъх на озон. Обичам те лепкава, леко мръсна и влажна. С полепнали капки по най-тайните ти кътчета.
София, обичам те нежна, пролетна, моя. Обичам усещането да се сгуша в неоткритите ти улици и да те усетя истинска. С всяко вдишване. С всяко издишване дори.
София, обичам те тъжна. И изпълнена с надежда, с очакване. Обичам малките ти недостатъци и тъмни кръгове под очите и уличните лампи. Обичам локвите ти и „пеещите” ти плочки, които при добро настроение наистина създават мелодии.
Обичам празните ти дъждовни улици и неправилните ти квадратни метри. Обичам те с всяка фибра, с всяко докосване, с всяко разцъфнало липово цветче.
София, обичам те въпреки, обичам те преди, обичам те и после.
Знаеш ли защо
обичам да пътувам? Защото, пътувайки,
мога да бъда всяка. Мога да избягам и да
не мисля за сега, за тук, за настоящето.
Мога да се влея в новото и да докосна
това, което ме зарежда. Което ме опиянява.
Което, в крайна сметка, ме прави жива.
Не харесвам
статичното. Никога не съм. Имах наносекунден
момент на замъгляване, в който се бях
убедила, че „укротяването на опърничавата”
е процес, в който мога да се включа.
Грешах. Това не е състояние за нито една
дори микроскопична фибра от мен самата.
Не зарежда жизнените ми функции и не ме
кара да дишам. Истински. Пълноценно.
Знаеш ли защо
обичам да пътувам? Защото само така
успявам да затворя страниците и да
отворя широко очи. Като фотоапарати,
които снимат експресни снимки. Но не за
някой друг, кадрите само аз ги виждам.
И ми харесва. Понякога взимам някой със
себе си за помощник-фотограф. Повечето
пъти обаче, дори и в компания, съм сама.
Защото пътуването е личен процес. Точка
А и точка Б са само величини, сложени
там за ориентир, не за константна посока.
Знаеш ли защо
обичам да пътувам? Защото само в движение
не усещам умора. Няма студ. Няма скука.
Няма меланхолия. Нищо негативно! Само
усещането, че нещо прекрасно предстои.
Или може би се случва в точно този,
единствен, неповторим момент? Важното
е да е различно. Да е предизвикващо. Да
разбърка въображението и да не ме остави
на статичността и привидното усещане
за спокойствие и сигурност.
Знаеш ли защо
обичам да пътувам? Ако искаш напълно,
изцяло да разбереш, просто приготви
куфарите. Даже, не, вземи само
най-необходимото и ме последвай.
.jpg)
.jpg)
