Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

понеделник, 27 февруари 2012 г.

be the change




Съществува една странна порода хора. Цинични. Но не от хуморно-циничните. Не, не. Те са минорно-цинични. Дъждовно-цинични. Цинични.


Обкръжават се с циничните си приятели, с които изпиват циничното си вино, говорейки циничните си думи под съпровода на цинични песни и допушват цинично последните си цигари. Тази порода хора не обича да обича. Тя е забравила какво е това да се усмихнеш. Някога, отдавна, някой е прекършил усмивката им и ги е потопил в депресивни състояния. Някога...Отдавна....

Точно в тези последните две думи се крие и разковничето на циничните. Твърдят, че искат да бъдат спасени, да бъдат отново усмихнати. Но не се и замислят, че докато се обкръжават с цинизъм и мрак, докато рисуват себе си само в черно и бяло, докато бягат от щастието като дявол от тамян, това чисто и просто няма как да се случи. До такава степен са се слели с депресията, свикнали са с нея като невидима дреха, че не умеят, не искат, не проумяват как сами на себе си не позволяват да се завърнат към цветното. Може би от страх. Може би чисто и просто по инерция.

Циничните привидно са едни от най-забавните хора. Докато не прекараш поне мъничко време с тях. Тогава, неусетно и почти необратимо цинизмът им полепва по кожата ти. Просмуква се в порите ти. Вплита се в гласа ти и го прави грапав. От теб единствено си зависи дали ще ти е уютно или ще предпочетеш да се усмихнеш отново.

Аз ли? Съжалявам, простете, извинете, пардон, но предпочитам да ми е шарено. Пък нека съм псевдо циник.


4 comments:

Анонимен каза...

Това обаче кога го виждаш? Когато не си от тях по някаква причина започваш да ги виждаш, а иначе не ти пречат. Те сами трябва да си го изживеят до момента, до който не им писне от състоянието им, пляснат си 2 изтрезвителни шамара и осъзнаят, че това ги дърпа назад. Това е като първите дни след раздяла с някой, когото още обичаш - просто трябва да си го изживееш и с времето да се отърсиш. Не ги вини :) и за тях идва слънчево време - пролетта чука на прозореца и се спуска по капчуците, remember?

Plam каза...

Не вина никого. Но понякога, само понякога мъничко им се ядосвам. Не ме разбирай погрешно, анонимни приятелю по писмо, И аз съм била от другата страна на паравана. Обичам депресиите, те ме вдъхновяват. Хубавото настроение ме кара само да пиша глуповати рими със захарна глазура.Обаче....обаче в един момент се замислих, че сама на себе си вредя, пък било и то с креативна отплата. Затова и вместо да си остана уютно там с нацупената си гримаса и лошото си настроение, си плеснах онези 2 изтрезвителни шамара и реших да си залепя усмивка на лицето. Тя пък с времето стна а и истинска. :)

Новини каза...

Страхотна публикация. Продължавай в същия дух!

Plam каза...

Благодаря!

Публикуване на коментар