Като слънцето, когато се скрие за 10 минути зад някое дърво и кожата ти настръхва. Знаеш, че пак ще се появи. Въпрос на време е. Но въпреки това разтриваш длани, за да се стоплиш и да дочакаш сянката бавно да се отмести.
Като морето, което е винаги там, докато ти си тук. Знаеш, че ще го видиш. Знаеш, че пак е същото. Че прави своите приливи и отливи. Че пясъкът пак ще полепва по лицето и устните. Знаеш, но пак липсва и затова отброяваш дните, оставащи ти до следващата среща.
Като петък вечер, която бленуваш още от неделята. Правиш планове за нея. Издигаш я в някакъв култ. Очакваш я. После я преживяваш на глътки. Бавно. С всяко вдишване.
Днес ми липсваш малко повече от вчера. Дано утре те видя, защото ако и тогава ми липсваш малко повече, вече няма да имам сравнения за усещането. А и не искам да сравнявам. Просто искам да не липсваш. Малко повече.
0 comments:
Публикуване на коментар