Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

сряда, 3 ноември 2010 г.

virtual insanity




Описвам си живота. Правя си виртуално харакири... на чувствата. И на мечтите. Показвам сканирани емоции в уголемен размер. Не за друго, но да ги видите по-добре. А виждате ли ги? Може ли да кажете къде е фрактурата и как да я излекувам? А имам ли нужда въобще от лечение?

Наскоро ме натегнаха едни такива мисли. Докато шофирах. Да, вече шофирам. При това пълноценно и ежедневно. Така че следващия път, като пресичате улицата , се огледайте по-внимателно. Понеже аз дебна. Та, шофирайки, захапала поредната цигара и надула до дупка кака Alanis, в главата ми отекнаха думите на една от най-близките ми.

„Разкриваш се в пиксели. Аз не бих могла. Прекалено съм чувствителна, когато ме критикуват. На твое място не бих могла да понеса негативните коментари”.

А аз дали ги понасям? Наистина бе права. Под една или друга форма вече година и половина изливам емоции на килограми и ги подреждам хронологично. Понякога за разкош добавям и музика. Та да ми е мелодична поредната натюр морт сесия на чувствата. А после идва времето на „великия съд”, когато анонимно, куцо, сакато и познато си изказва мнението за това правилно ли чувствам или не, некадърна ли съм или да, каква е степента на моята кифленост и доколко трябва да се гръмна (for second level press one, for full killing press zero).

„На твое място не бих могла да понеса негативните коментари”, отново се прокрадна в главата ми, точно докато Alanis безпощадно ми пее „it’s like meeting the man of my dreams..and then meeting his beautiful wife”. Ами и аз честно казано невинаги успявам да не им обръщам внимание. И не би следвало. Понеже всяка дума, написана тук – моя или чужда, ми прави впечатление. Понякога се уча. Друг път обаче се инатя, защитавайки това, в което вярвам.

И продължавам. Да описвам живота. Завоалирано и/или като евтино порно разголено. Без да мисля, че това ме прави по-велика и важна. Защото стриптийзът на емоционално ниво не е еквивалент на гениалност. То е по-скоро нещо лично. Защото е истинско. Чисто и просто, защото обичам да пиша. За да се чета. Като егоцентрик, застанал пред витрина не за да гледа новата стока, а да види отражението си. Като доктор, сканирал сам себе си. В уголемен размер, разбира се. За да се види по-добре и нагледно фрактурата. Ако въобще има такава.







2 comments:

lazarica каза...

Мило дете,
седя, воайорствам над думите ти и странно защо виждам прозирашата ти душа, която като на ластик ми е ту близка, ту далечна.Мислих си, че те познавам, че съм те наранявала с негативни коментари, но знам колко далеч стигаш в мислите си точно заради една такава моя наглост.Това си е твоето поле- играй по него както ти дойде от вътре...Защото няма нищо по- хубаво от това да следваш времето вътре в теб.

Анонимен каза...

Това, че си позволи да опишеш е един пост коментарите на тези ми ти анонимници е още един повод,да кажеш че малко или мн те интересува какво са написали.Няма лошо в това да те интересува,на всеки му е приятно да чете отзиви за нещата, които е написал,и не дотолкова когато те са негативни, но искам,като един изявен простак да ти кажа:'Не си го слагай!'.Защото най-лесно е да критикуваш,ама нааааай-лесно,особено когато сам/а не можеш да измислиш дори и 1/2 от нещата които излизат написани от теб.Приемай ги нормално,като всеки пореден коментар,както преценихме-важно е че си четена,не какво се коментира,а и ако сложим на кантар позитивните и негативните,я си помисли коя половина ще надделее.Да пишеш,и то по-често е нещо което можеш и трябва да правиш,за да радваш хората,които те следят и ти се радват!:)
ДК

Публикуване на коментар