blame game

„Наскоро ми се случи нещо. Нещо, което преобърна представите ми. Нещо, което ме накара в последните няколко дена, да спра да ям. Нещо, което предизвика в мен голяма алкохолна жажда. Нещо, което ме усмихва и натъжава едновременно. Нещо, което диша и вирее наблизо. Нещо, което не ми излиза от акъла. Хареса ме мъж. Ама много хубав, разкошен, прекрасен, висок, татуиран, но не прекалено, усмихнат, учтив, свеж, добър, мил, очарователен, плах, леко брадат, земен, говорещ Щ, Ш и Ч по онзи начин, разбиращ от музика, галантен, обаждащ ми се само, когато има какво да ми каже, разсмиващ, почти перфектен мъж. Казвам почти перфектен, понеже при мен нали винаги трябва да има ирония, та и сега не е различно. Този гореспоменатият е малко... зает. Ха! Класика в жанра и ирония на максимум”, каза тя и със скоростта на светлината унищожи поредната чаша совиньон блан и запали една от тънките си цигари. През дима я погледнах. Смалена от глада, който сама си беше причинила. С едва виждаща се, перфектна очна линия. Усмивка и онзи, странния, плахо-минорния пламък в очите.

Нима ни е нужен само един-единствен мъж, за да ни докара до това нереално, умилително-тъжно-разкошно състояние? Нямаме ли друго за какво да се тръшкаме, че почваме да драматизираме всичко, което идва от представителите с повече тестостерон в системата си? Колко цигари трябва да изпуши тя и колко чаши да унищожи, докато й мине? А трябва ли въобще да й минава, се чудя.

„Знаеш ли кое е най-великолепното и същевременно отвратителното в него?”, пита, хълцайки и ме поглежда с най-големите черни очи, които някога съм виждала. „Той не ме целува! По устата. Иначе навсякъде другаде да, но там – никога. Нито веднъж. А му личи, мамка му! Щото...ъъъъ... за какво ще ми звъни вечер и ще ми ги говори тия? А? Той-е-приниципен! А това нали знаеш какво е? Изчезващ вид. Следователно той-е-още-по-прекрасен! Мамка му!”, изсумтя и преполови следващата чаша. Цигарите отдавна спрях да ги броя. Вече беше привършила своята кутия и с доста бързи темпове приключваше и с моите никотинови приятели. Милинките ми...

Прибирайки се към нас няколко часа по-късно, си слушах поредната доза мелодии, свалени сутринта на iPod-a. Мдам, вече съм маркетингова жертва, подаваща се на опаковката. Пука ми, звукът е разкошен! Та, докато вървях, а от слушалките се разливаше божественият глас на John Legend, който ми тананикаше „Let’s play the blame game “I love you more”, ми стана някак странно. Замислих се, че напоследък до такава степен търсим всячески драмата, че сме способни нещо хубаво да го оцветим в черно. Или поне сиво. Простичък и нагледен пример беше тя. Харесал я е мъж. Разкошен според нея мъж. Еми, какво му е лошото? Да, малко е зает. Е, и? Това значи ли, че двама души нямат правото да си флиртуват? Или пък, ако наистина имат желание, от време на време да се чуват? Лично аз не виждам нищо негативно в това, ако им е приятно, да си говорят, да се виждат, че дори и да се прегърнат за здравей-чао. А останалото... то или идва, или никога не се случва. Само че с драми, вътрешни и неизказани, понякога сами си прецакваме нещата. В зародиш. Или чисто и просто си спестяваме няколко приятни момента, които е можело да споделим с някой интересен.

Така че изводът от днешната среднощна сесия е следната: Флиртът не е опасна игра, от която трябва да бягаме яко дим. Флиртът е онова разкошно усещане, което ни зарежда, усмихва и кара да си вирнем брадичката по-високо. Относно това дали той ще прерасне в нещо друго или ще отшуми, няма как да разберем, колкото и да не ядем, изпиваме де що вино има и изпушваме на приятелите си цигарите,. Така че енджой дъ флирт и после ми разказвайте истории. Не за друго, но така ги обичам!

PS: Песента няма абсолютно нищо общо с горното, но ми е любима в момента. Пък и балерините най-после се завръщат, така че ще си я пускам, където, когато и както си искам. Пък.

Tweet