- Защо не пишеш
вече?
Бях се уморила да
ме питат един и същи въпрос и като в някакъв транс отговарях за стотен път
добре заучената фраза.
- Понякога
оправданието за дълга пауза е липсата на муза - започвам бавно, но
уверено все едно рецитирам детско стихотворение, загнездило се завинаги в
мислените ми лабиринти. – В конкретния случай обаче музата е в наличност и то в
огромни количества. Чисто и просто егоистично я пазех. Ей така, за себе си.
Настъпва добре
познатата тишина, стигаща ми да отпия от питието и да запаля цигара, докато
разпитът отново настъпи.
- Но ти умееш да
пишеш. Трябва да започнеш отново. Пък.. и обичам да те чета.
Усмихвам се. Едва
доловимо, за да не бъде прието като самодоволство или излишна форма на гордост.
- Може би просто
съм залитнала встрани и затова мълчаливо наблюдавам - продължавам, вече
излизайки извън добре познатия репертоар. – Сигурно отново ще започна, просто
ми трябва време.
- Залитането е,
като да стоиш на някой мост. В главата ти е само един въпрос – да скочиш ли или
да останеш на сигурната повърхност. При онова уютното и познатото.
- Страх ме е от
височини. Привличат ме и затова се пазя от тях.
- Е, това е лесно
поправимо. Пробвай нещо да те задържи горе. Може да е песен. Човек. Аромат.
Цвят.
- Сложно е, като
имаш избор. Теб какво те задържа?
- Нищо. Бил съм там
твърде много пъти. Падах над хиляда. Само веднъж се спрях за малко, но се оказа
грешка на сетивата и пак продължих със скока.
- Това ме натъжава.
Особено за грешката на сетивата. Пък и няма ли край скокът? Все пак не може да
е вечен или пък греша?
Грешах. Няколко
часа, след като странния метафорично-неметафоричен разпит приключи, все още не
ми излизаше от главата идеята, че ние всички понякога стоим между две
състояния. Падане. Кръстопът. Топло и студено. Черно и цвят. Думи и тишина.
Игра на контрасти, в която ние определяме в коя крайност да залитнем. Дали пък
двугодишната ми пауза не се дължеше на така любимата ми фраза за егоистично
криене на музата във вакуумирано пликче, така че само аз да й се радвам, а
чисто и просто ме бе страх от високото? Може би повече не ми се залиташе.
И точно там,
тогава, в този момент пръстите като в някакъв транс сами намират листа и
започват. Без посока. Без логика. Но с финал.
А той какъв е? Ще
поживеем, ще полетим надолу, пък ще видим.
Аз отново скочих.
0 comments:
Публикуване на коментар