Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

четвъртък, 21 август 2014 г.

free falling




- Защо не пишеш вече?
Бях се уморила да ме питат един и същи въпрос и като в някакъв транс отговарях за стотен път добре заучената фраза.
- Понякога оправданието за дълга пауза е липсата на муза - започвам бавно, но уверено все едно рецитирам детско стихотворение, загнездило се завинаги в мислените ми лабиринти. – В конкретния случай обаче музата е в наличност и то в огромни количества. Чисто и просто егоистично я пазех. Ей така, за себе си.
Настъпва добре познатата тишина, стигаща ми да отпия от питието и да запаля цигара, докато разпитът отново настъпи.
- Но ти умееш да пишеш. Трябва да започнеш отново. Пък.. и обичам да те чета.
Усмихвам се. Едва доловимо, за да не бъде прието като самодоволство или излишна форма на гордост.
- Може би просто съм залитнала встрани и затова мълчаливо наблюдавам - продължавам, вече излизайки извън добре познатия репертоар. – Сигурно отново ще започна, просто ми трябва време.
- Залитането е, като да стоиш на някой мост. В главата ти е само един въпрос – да скочиш ли или да останеш на сигурната повърхност. При онова уютното и познатото.
- Страх ме е от височини. Привличат ме и затова се пазя от тях.
- Е, това е лесно поправимо. Пробвай нещо да те задържи горе. Може да е песен. Човек. Аромат. Цвят.
- Сложно е, като имаш избор. Теб какво те задържа?
- Нищо. Бил съм там твърде много пъти. Падах над хиляда. Само веднъж се спрях за малко, но се оказа грешка на сетивата и пак продължих със скока.
- Това ме натъжава. Особено за грешката на сетивата. Пък и няма ли край скокът? Все пак не може да е вечен или пък греша?

Грешах. Няколко часа, след като странния метафорично-неметафоричен разпит приключи, все още не ми излизаше от главата идеята, че ние всички понякога стоим между две състояния. Падане. Кръстопът. Топло и студено. Черно и цвят. Думи и тишина. Игра на контрасти, в която ние определяме в коя крайност да залитнем. Дали пък двугодишната ми пауза не се дължеше на така любимата ми фраза за егоистично криене на музата във вакуумирано пликче, така че само аз да й се радвам, а чисто и просто ме бе страх от високото? Може би повече не ми се залиташе.
И точно там, тогава, в този момент пръстите като в някакъв транс сами намират листа и започват. Без посока. Без логика. Но с финал.
А той какъв е? Ще поживеем, ще полетим надолу, пък ще видим.

Аз отново скочих. 


0 comments:

Публикуване на коментар