pink

Има вечери, в които жаждата за розе е далеч по-силна от всичко. От глада. От офисната умора. От желанието за душ. От неконтролируемото гласче някъде из мозъчните ти лабиринти, което ти нашепва „Пести бе, мамка ти, пести, че сметките идват, а ти пак искаш да се напиеш като смок!“. От всичко!

Има вечери, в които обаче, не можеш да се контролираш. Пие ти се, а в главата ти -1 3 1 3 1 3- сещаш се - и 2 не виждаш. Та тичам си аз от офиса към бара, онзи, там, новият, дето все искам да отида, но досега не намирах повод, предвкусвам си първата глътка розе и ми е веселооооо. Разкош! Влизам, естествено позакъсняла както обикновено с рутинните 15 минути, мятам чантата на стола до себе си и търся да избера кое точно оправдание да използвам.

- Оф, съжалявам за закъснението, но пак тия глупави задръствания. Затова и днес без колата…ама така още по-зле. Понеже все някакви познати изкачат, всеки те спира – не оставям време дори да ми отговори и продължавам с оправданията. – А бе, страшна работа. Та, сори, за закъснението. А, нямам нужда от меню – вяло казвам на сервитьорката. – Една чаша розе. И лед.

- Май до няколко дни ще се разделим – прекъсва ме от словесната диария тя и едва тогава, поглеждайки я, виждам, че плаче.

- Ама чакай сега, как така? Ъъъ, та вие нали мебели купувахте преди седмица, някакви планове, морета? Какви са тия неща сега? – почвам отново да бръщолевя, без да усетя, че вече съм преполовила чашата си на един дъх и соча на сервитьорката да носи втората направо. Нощта май ще е дълга. И никак няма да е весела. Трябваше да поръчам бутилка. Мамка му!

- Имахме жесток разговор. Казвам ти, жесток. Четири часа.

- А бе, вие хора, какво толкова си казвате за тия часове, бе? – изцепвам най-малоумно и решавам да запуша устата си с вино. Помага. Само, където леко се разфокусирам и решавам да похапна нещо. Лекичко.

- Каза ми, цитирам , „не знам дали те обичам или е просто навик“.

Аз-съм-в-шок!

- Каза ми още, че не виждал бъдеще с мен. Ама не така, моментно състояние да му е някакво, а по принцип. Въобще.

Аз-си-изпивам-първата-половина-на-втората-чаша!

- Каза ми също така, че не се прибирал вечер вкъщи с усмивка.

Аз-съм-ужасена-че-вътре-не-се-пуши-и-все-повече-се-напивам!

- Предложи ми да се изнесе.

ЦИГАРА! ИСКАМ ЦИГАРА!

- Ъ-хъ, добре де… - прочиствам си пресипналото от течно грозде гърло – това е адски неочаквано всичкото. По нищо не личеше, че така се чувства. Ти усещаше ли го? Как така от нищото? Наистина ми е тотална изненада.

Бръщолевя си аз, а освен изненада, ми е такова алкохолно опиянение, че думи вече почват да ми липсват.

- Ами, всъщност не е толкова странно. Ние и друг път сме имали подобни разговори.

- Как така? Никога не си ми казвала – хрупам някаква тъпа брускета и се опитвам да се съвзема. Ама, че това ми беше еталонът за двойка на десетилетието, мамка му! Как така ще се разделят?!

- Всичко се е случвало и преди. Просто не съм ти казвала досега, понеже все някак си нещата после се оправяха.

- И преди?! - вече плюя трохи по масата в опит да изкрещя. Не е красиво. Май да си поръчам трето розе, ще е далеч по-лицеприятно.

- Да и преди. Нещата после обаче се оправяха. Просто на следващия ден темата не се повдигаше и готово – съвсем спокойно ми разказва, докато аз се пуля срещу нея и мисля как да убия малоумния нещастник, който е решил да се разделят. Също така си мисля дали няма да е твърде много, ако поръчам четвърта чаша. То това не се издържа на трезво, честно! – Сега обаче е различно. Цял ден не сме се чували. Нито дори тъп смс. Нищо!

- Оф, аз….ъъъ…. аз наистина не знам какво да ти кажа….. – не лъжа, истина е.

- Спокойно. Големи хора сме. Но е много обидно човекът до теб да ти каже, че не те обича и не вижда бъдеще с теб – проплаква тя и аз, без дори да се замисля я прегръщам. Знам, че това ще я разридае още повече, но не мога да се сдържа. Мамка му!

- Всичко някак си ще се нареди, ще видиш – говоря, без дори сама на себе си да си вярвам. А когато съм пияна, съм бая доверчива! – Нали в крайна сметка все още живеете заедно? Може и да е било някакво моментно състояние.

Продължих цяла вечер да бълвам тъпа реплика след още по-тъпа такава. Напих се и изтрезнях в рамките на два часа – личен рекорд за напреднали, ей! След като ме остави пред нас, се качих и изпуших половин кутия цигари. Накрая заспах като пън на дивана.

На сутринта освен махмурлук имах и смс.

„Заминаваме за Рим. Стискай палци, май нещата пак ще се оправят!“

Е-с-т-е-с-т-в-е-н-о, че ще се оправят, мисля си. Все пак нали и преди се е случвало. Само че кой може да понесе нееднократно такива думи за себе си? Аз лично не мога. Дори и собствения си отвратителен махмурлук ми е трудно да приема, пък камо ли това. Лъкатушейки се, се отправих към банята в отчаян опит да се преведа в нормален вид. Успях.

Три месеца по-късно пак имахме среща в онова, свежото барче, дето писаха и в няколко списания за него. А бе…..сещате се, нали?! Оф, както и да е, не е важно.

Закъсняла съм. Мятам чанта, докато сядам – царица съм на това! Оправдавам се. Дълго.

- Ние май до няколко дни ще се разделим – ми казва.

АААаааааааа, не!

- Една бутилка розе, моля – викам отчаяно. – С лед! Много лед! Вечерта ще е дълга.

Tweet