operate

Все по-често се сблъскам с хора, отказали се от чувствата в полза на сигурното. На усещането, че си недостижим. Че си по-силен от раните, които някой може да ти причини. Че си бронзов и ударът по кожата ти ще доведе само до искри, които плътта дори няма да усети.

Сякаш това да чувстваш е новият бич и всячески се опитваме да го преборим. Слагаме си прегради, зад които се успокояваме, че сме на сигурно и мирно. Заключваме мислите си в кутийки според случая и дори дума не даваме да се каже, че някой може да посмее да ни разбърка подреденото. В мига, в който се уловим, че поддаваме назад и показваме истинската си същност, панически опипваме наблизо за маската, която да сложим.

Слушаме музика, за да се разнообразим и забравяме да вникнем в текста. Четем книги, за да убием времето и търсим циничното, дори когато то отсъства. Гледаме блудкави филми, в които не смеем да се опитаме да открием смисъл. Като уплашени деца бягаме далеч от нежността, защото тя може да ни улови в примката си и отново да придобием плътни човешки очертания.

Присмехулно сочим последните „заразени” от обич и се крием зад собствения си цигарен дим. Превантивно се ваксинираме срещу чувства и не ни интересува колко е дебела иглата, важното е да сме хладни. Избираме си ежедневен камуфлаж и удобно се настаняваме в него, без да осъзнаваме, че дори и той понякога се нуждае от химическо почистване.

Живеем в ерата на ампутираните сърца и превързаните емоционални корди. Редица безчувствени души, от които е останала само обвивката и нищо повече. Море от ходещи, мислещи, нераними индивиди, които потъват в собствената си липса и страх от нараняване. Изтръгваме сензитивната си система и я заменяме с хумор, премерена реч и в редки случаи – самоирония за разкош.

Сякаш така сме непобедими и никой никога няма да успее да ни докосне. Градим кули, в които живеем поединично от ужас, че някой друг ще ни смачка чаршафите, ще ароматизира със собственото си ухание стаята и може би, само може би ще ни хареса.  

Превърнали сме се в кардиолози, знаещи идеално как да направят перфектния разрез там в ляво от гръдния кош. Като хирурзи с дългогодишна практика зад гърба си изтръгваме собствената си чувствителност без анестезия и кървави следи. Не мислим за трансплантация, понеже ужасът от нараняване е по-силен от празнината вътре. Като малки деца, които ги е страх от тъмното, но не искат да си признаят, за да не изглеждат нелепо в очите на другите.

 А аз ли? Аз предпочитам да слушам музиката и да вниквам в текста. Подайте ми скалпела, моля. Имам нужда от трансплантация. Пък нека бъда заразена.

А ти?

Tweet