purple rain

Днес ще пиша среднощно. Преди малко минахме към два сутринта, така че стартът на таласъмната ми словоизлагация може да започне...сега!
Всичко почна снощи по същото време, когато с каката на всички каки си спретнахме една sms love story (част поредна).

Плам: Ти си най-силната от най-силните! Покажи душевен бицепс и трицепс. Утре те чакам сутринта в skype с чаша кафе за останалото.
каката на всички каки: Вярвай ми, направи го двойно.
Плам: Аз само така го пия – двойно. По много. Обаждат ми се. Пак. Кажи честно!
каката на всички каки: Няма как по друг начин, истина и само истина. КОЙ Е ТОЯ ФИЛМ, ИСКАМ ФИНАЛНИ НАДПИСИ!
Плам: Алоооо, режисьорчето, аз що не ти го фрасна в тъпата човка < --- е те това искам да го крещя с пълно гърло, ей

каката на всички каки: аз съм в агитката, бе ей. Тоя сценарий леко old fashion.
Плам: Направо като в нямото кино. Само дето, щото нали сме в кадър, и не можем да видим надписите, дето поясняват какво аджеба се случва

*съжалявам, но семантиката на диалога или поне пълната й версия, е разбираема само на отбрано общество от унищожители на ягодови дайкирита

След като изхарчихме поне една Corona под формата на множество партиди от по 160 символа, всяка от нас заспа доволно. До сутринта, когато се събуди по-объркана и разпиляна мислено от всякога (или поне от последния път.... който беше....уотевър, това е ненужна подробност). Естествено, сутринта за мен е разтегливо понятие и започва някъде в тази част от деня, която средностатистическите хора наричат обед. Само че тези ми ти хорица имат своята средностатистическа работа със средностатистическото си от пет до девет, обедна почивка, три-четири цигарени паузи и ходене до тоалетна, минимализирано до крайност. А аз имам лаптоп, който за разлика от мен се буди успешно в девет и половина, работа, която върша с кеф, чаша кафе, множество цигари, музика, надута до дупка и мисли, които ежедневно подреждам. Та, мисля си, че вече стана ясно (за някои), че не страдам по АСИ-та от мега цифра време. Просто давам съвети на близки, пострадали от тия ми ти кретеноиди с хемороиди (това ще си го патентовам, честно!).

Сега пък се замислих за друго: Хормонален порой по време на есен. Това е явление, твърде слабо проучено, а все по-осезаемо. Тази ми ти психо аномалия се забелязва веднага, щом температурите паднат под 16 градуса. Близка е до пролетната треска за разголено ново тяло и объркване на току що разбудил се от зимен сън мозък, но е далеч по-сложна. Защото през пролетта всички сме наясно, че трябва да очакваме неочакваното. Но никой никъде не ни предупреждава от пороя на хормони, който ни се изсипва след септември. Моля, само се замислете за хората около вас. Колко от тях се „загаджостват” – мега неприятната дума е това! – през есента. Отговорът е очеизваден: по-голямата.

Пороят обаче не приключва с гаджалъка. Напротив, тогава само започва да се излива. С големия черпак. Защото се появяват още... поройни облаци... необяснимо откъде и как. Няма вятър, уж ти е кристално чисто, а ето че изведнъж ти светва, че си в хормонална буря. От пролетен тип, но с есенен привкус. И се започва едно търсене, лутане, страшна работа. Появяват се още и още персонажи зажадняли за ново, недокоснато все още ароматно на лято тяло. А изход май не виждаш. Въпросът е, че може би и не искаш да откриеш такъв. Нещо като доста силна трева, която въпреки това те оставя приятно замаян и кикотещ се. Целодневно. И с цялото си същество се надяваш ефектът да се задържи повече. Когато обаче най-накрая те отпусне, осъзнаваш, че си преял с Kit-Kat, счупил си поне една ценна вещ и междувременно си нагрубил някой близък. При това с ехидна, друсана от тревата (или в нашия случай – хормоналния порой) усмивка.

Ха, честито ти!

Tweet