София, обичам те такава, мокра. С тежък дъх на озон. Обичам те лепкава, леко мръсна и влажна. С полепнали капки по най-тайните ти кътчета.
София, обичам те нежна, пролетна, моя. Обичам усещането да се сгуша в неоткритите ти улици и да те усетя истинска. С всяко вдишване. С всяко издишване дори.
София, обичам те тъжна. И изпълнена с надежда, с очакване. Обичам малките ти недостатъци и тъмни кръгове под очите и уличните лампи. Обичам локвите ти и „пеещите” ти плочки, които при добро настроение наистина създават мелодии.
Обичам празните ти дъждовни улици и неправилните ти квадратни метри. Обичам те с всяка фибра, с всяко докосване, с всяко разцъфнало липово цветче.
София, обичам те въпреки, обичам те преди, обичам те и после.
Знаеш ли защо
обичам да пътувам? Защото, пътувайки,
мога да бъда всяка. Мога да избягам и да
не мисля за сега, за тук, за настоящето.
Мога да се влея в новото и да докосна
това, което ме зарежда. Което ме опиянява.
Което, в крайна сметка, ме прави жива.
Не харесвам
статичното. Никога не съм. Имах наносекунден
момент на замъгляване, в който се бях
убедила, че „укротяването на опърничавата”
е процес, в който мога да се включа.
Грешах. Това не е състояние за нито една
дори микроскопична фибра от мен самата.
Не зарежда жизнените ми функции и не ме
кара да дишам. Истински. Пълноценно.
Знаеш ли защо
обичам да пътувам? Защото само така
успявам да затворя страниците и да
отворя широко очи. Като фотоапарати,
които снимат експресни снимки. Но не за
някой друг, кадрите само аз ги виждам.
И ми харесва. Понякога взимам някой със
себе си за помощник-фотограф. Повечето
пъти обаче, дори и в компания, съм сама.
Защото пътуването е личен процес. Точка
А и точка Б са само величини, сложени
там за ориентир, не за константна посока.
Знаеш ли защо
обичам да пътувам? Защото само в движение
не усещам умора. Няма студ. Няма скука.
Няма меланхолия. Нищо негативно! Само
усещането, че нещо прекрасно предстои.
Или може би се случва в точно този,
единствен, неповторим момент? Важното
е да е различно. Да е предизвикващо. Да
разбърка въображението и да не ме остави
на статичността и привидното усещане
за спокойствие и сигурност.
Знаеш ли защо
обичам да пътувам? Ако искаш напълно,
изцяло да разбереш, просто приготви
куфарите. Даже, не, вземи само
най-необходимото и ме последвай.
Душата ми е в колба с тапа на върха. За
да не избяга. Отдавна е там и притискам
с две ръце силно отвора. Превантивно
изливам нова партида течен восък отгоре
и запечатвам малките пукнатинки.
Местя колбата от стая в стая и от скрин
в скрин. За да не я откриеш. Не разбирам,
че това непрестанно движение я износваше.
Захабява я. Малки стъклени стружки
оставят следи навсякъде и изтъняват
стените й.
А вътре душата ми лъкатуши, преобръща
се, умолява ме да я пусна за малко да
подиша. Не я чувам. Или умело се правя
на разсеяна. Понеже тя трябва да е там,
на сигурно и удобно. На една ръка
разстояне. На едно несчупено стъкло от
мен. И от теб.
Бездушевно те гледам и мислено се питам
кога ли ще усетиш, че мен всъщност ме
няма. Че съм заключила най-ценното си
далеч от ръцете ти, далеч от допира ти,
от теб самия. Отново мислено ти благодаря,
че досега не си ме разкрил и бързам за
вкъщи, за да проверя дали тя е на мястото
си. Отварям поредната ракла и я виждам.
Изплашена до смърт от тъмното и жадуваща
свеж въздух. Искаща да потича малко, да
обича много, да живее свободно. Трепери
на интервали и ме гледа умолително. Не
ме разчувства.
Понеже всъщност душата ми е в колба с
тапа на върха. За да не избяга. С теб.
-
Не разбирам за какво говориш? - отвърнах
озадачено, докато първата бутилка вино
кротко застана на масата.
-
Ние не се виждаме често, знаеш – започна
тя, докато стъклото едва доловимо
иззвънтя в първа наздравица. – Редуваме
думи и остроумици. Дори не е непрестанно.
На приливно-отливни моменти е.
-
Това ми е известно. Но как така се влюбваш
в илюзия? Та вие колко точно пъти сте се
виждали, честно? – питам и почвам мислено
да ги броя паралелно с нея.
-
Не повече от десет....май – с премрежен
от мисъл поглед ми отвръща. – Да, не
повече от десет са. Но това не ми пречи
да се влюбвам.
-
Глупости! – протестирам, докато паля
цигара. Винаги паля цигара след първата
половина на виното. Навик. – Няма как
да се влюбиш в думи, без реално да си
имала физически контакт. Или чисто и
просто съм твърде цинична и не мога
докрай да схвана романтичната ти нотка,
съжалявам.
-
Ти май наистина не разбираш. Той ми е
интересен – спокойно започва. – Много
при това. Провокира ме. Кара ме сама на
себе си да бъда по-забавна. И това хем
ме радва, хем ме плаши. -Защо пък плаши?
Нали така се харесваш повече? – питам
и знам, че отговорът ще последва на
секундата.
-
Защото не знам дали е истинско или
наистина започва да ме привлича илюзията
за него. Влюбвам се в образа, който
досъздавам самата аз. Като наркотичен
транс е малко. И винаги искам още. Още
думи. Още дуели. Още... – бързо оправя
онзи кичур, който все пада от лявата
страна на лицето й и се заглежда на
някъде през прозореца. „Раковски” е
толкова красив вечерно време, особено
когато пада сняг. На фона на жълтите
улични лампи снежинките приличат на
летящи златни прашинки и придават
приказен оттенък на иначе спокойната
вторник вечер. – Странно ми е, защото
не знам какво се случва. Не знам измислица
ли е, истинско ли е. Искам да го видя, да
го опозная, да го слушам. Искам да гледам
реакциите му, не само да чета редове.
Същевременно ме е страх.
-Хайде,
пак се почна с този страх! – присмехулно
отвръщам, докато на масата симпатично
се настанява нова порция гризини. –
Защо не се оставиш чисто и просто на
течението?
-
Защото не знам накъде ще ме отнесе.
Понякога си мисля, че това с него е
някакво начесване на езици и преплитане
на его. Друг път обаче се улавям, че
репликите му ми правят по-силно
впечатление. Карат ме да изтръпна. По
приятния начин, разбира се. И точно
тогава се и прокрадва тази ми ти мисъл,
че май се влюбвам. Проблемът е, че не
мога да го спра. А още по-страшното е, че
май и не искам.
-
Ами отдай му се в такъв случай. Най-много
да изживееш нещо хубаво – доволна от
мъдрия си отговор отвръщам и доливам в
двете чаши остатъка от течното грозде.
-
За това са нужни двама. А аз не знам дали
съм сама във влюбването или не. Затова
и ти казвам, мисля, че се влюбвам в
илюзията за него. И ме е страх да не се
окажа наранената. Този път от реалния
му образ.
След
това двете дълго стояхме мълчаливо и
допивахме неизказаните си реплики.
Навън снегът падаше меко и оставяше
града далеч по-чист и тих. Златното
спокойствие бе нарушено от звука на
телефона. На лицето й се изписа едва
доловима усмивка, която само много малък
брой от хора успяваме да разкодираме.
-
Той е. Пак се започва – ведро подхвърля,
докато преглъща последните капки. –
Поръчай втора бутилка, ей сега се връщам.
Докато
я чаках да си допише поредния словестен
дуел, се замислих, че често сме склонни
да хлътваме в представата за някого.
Като художници допълваме картината
според настроението си и губим реалната
представа за отсрещния. Ами ако и той,
подобно на нас, прави същото? Тогава
излиза, че живеем в илюзорни паралелни
светове, в които нищо не е това, което
е. Като физическа версия на Тери-Пратчетова
книга. Като безброй много Алиси, които
измислят своя Шапкар. Като последните
капки вино, които така и не успяваш да
преглътнеш. Като снежинки, които едва
доловимо се докосват, за да се разделят
наново.
А
щях да те рисувам. Щях да те направя в
цветовете на дъгата. Сега си оставаш
черно-бял като скица, захвърлена
преждевременно. Като чернова, която
някой оставя настрани недовършена.
Щях
да запълня контурите ти. Щях да те оцветя.
Щях да влея цялата си енергия и старание
във всяко едно твое ъгълче. Щях да
прокарам намацаните си с темперни бои
пръсти по кожата ти и да те докосна
цветно. Щях да те извая като картина,
като статуя дори. Щях да те запечатам и
никога повече да не избледняваш.
Щях
да те сътворя, да те завърша, да те съживя.
Щях да вложа цялото си същество във
всеки един твои милиметър.
Щях
да те опиша като проза, като стих, като
нота. Щях да накарам всички да те възпеят
и да ти се възхищават. Да те направя
личния си шедьовър, след който повече
да не търся нови музи. Щях да те направя
съвършен. Да те претворя в нещо дори още
по-красиво, което никой, никога не си е
мислил, че може да съществува.
А
щях да те рисувам. Щях да те направя с
цветовете на дъгата. Сега си просто
черно-бяла скица, захвърлена на слънце.
Гледам нови филми и
се чудя дали си ги открил вече.
Прелиствам
непрочетени страници и мислено гадая дали си подчертал същите пасажи.
Прекосявам улици,
питайки се дали и ти минаваш от там. Примерно, днес? Или може би вчера?
Изкуствено създавам
измислени истории, в които участваш. Едва доловимо поставям изречения в устните
ти, за да ги изговориш с гласа си. Усмихвам се, като го направиш. Приятно е.
Отпивам от чаши и не
спирам да се питам, дали някога и ти си ги докосвал. Може би се целуваме, без
дори да го знаем. Целувка, но в дни разстояние. Като танц, който двама измислят
отделно, без да съзнават, че отсрещният е липсващото парченце.
.jpg)
