Понякога ми се струва, че това да си във връзка е равностойно на тангото. Почваш плахо, само с няколко стъпки. Пристъпваш. После...после следва една борба за надмощие. Понякога приклякаш, само и само за да се изправиш миг по-късно, опънат като струна на китара. Горд. Самодостатъчен. Инатлив. Неотстъпващ от своето поле и позиция. Това е началото на кулминацията. Ярост. Все по-усилващи се перкусии. Още по-голяма страст. Финал. Пускане на следващата песен. „Ще танцуваме ли или се измори и искаш малко да приседнем?”
Понякога връзките са като танго. А е толкова по-хубаво чисто и просто да вплетете ръцете и една в друга и да затанцувате блус. Или чисто и просто да приседнете на скамейката. Какво като не танцувате? Нали пак слушате музика?
Някои приказки започват с "момче среща момиче".
Не и моята.
Нито аз съм принцеса, нито пък той има трима братя и търси златна ябълка.
Няма феи.
Няма планини и през девет планини в десета.
Нашата приказка е друга.
Различна. Наша.
Нашата приказка няма определено начало, но повече се надявам да не стигне до своя край.
Защото нашата приказка всъщност не е приказка.
Тя е история без отправни точки А и Б.
Без продължения, трилогии и фабули.
Хубаво е човек да си има приказка.
А ако намери и с кого да я сподели си е направо...приказно!
"Трябва ми мъж, за да си взема дакел" - умопомрачителен извод за това какво е нужно, за да си вземеш домашен любимец, когато лайфстайлът ти е от типа "нощна пеперуда"
"Мастурбирайки, свършвам с много хора" - без коментар. Излишен е.
"Някои хора са със слаби нерви. Аз съм само със слаби обувки" - прозрение след пореден опит да се закрепи хлопаща обувка на пиян крак.
"На мен трябва да ми е мокро" - отново....безкоментарно.
"Животът е твърде кратък, за да танцуваш с грозна мацка" - понякога и мъжете раждат бисери.
"Толкова ми се спи, че няма значение с коя" - за коментар, моля, прочетете горния.
"От толкова любов не ми остава време да тръгна на работа" - пожелавам го на всеки!
"От бивши не мога да си хвана ново гадже!" - НЕ го пожелавам на всеки.
"Аз имам толкова импулси, че глава ме боли" - пролет ли бе, да я опишеш...
"Спрете снега, искам да изляза!" - големият сняг, 2012-а.
"На мен ми е лошо. Пипни ми пулса. Където пипнеш - все пулс!" - Нов прочит на вечната строфа "лекарствен продукт без лекарско предписание, преди употреба прочетете листовката".
"То не всяко чучурче пуска" - ето така се говори за чай...среднощно.
"Днес говориш само с генитали" - когато вулгаризмите станат повече от поносимото количество.
"Нищо, бе, хора...ъъъъ....тоест....момичета" - сега, хора ли сме, момичета ли сме?! Обърках се!
"Всичко е ток и жица. Дишам, издишам, дера" - понякога и аз раждам бисери, които не мога да обясня с думи прости.
"Когато е нещо по-голямо от чаша, трябва да го вдигнеш още повече" - хмммм, идейно....
"Няма как да си близък с някого, ако не споделяш една тоалетна с него" - шапки долу!
" - Истината е, че сме много загубени!
- Аз не съм загубена, аз съм влюбенна.
- Е, то е същото.
- Обичам да съм загубена по този начин." - коментарът е излишен.
*очаквайте скоро и смс-ната версия от "Drink to get drunk" поредицата
Тя беше онова момиче, което е винаги навън. Тя беше онази, която като в летаргичен сън проспиваше седмицата, само и само по най-неусетния начин да стигне до петък вечер. Тя беше шарена, различна, свежа. Тя беше танцуваща енергия. Тя беше... сега е друга.
Не я бях виждала от седмици, да не кажа месеци. Засякохме се случайно един вторник следобяд. „Нетипично”, помислих си. „Колко логично”, щях да си кажа само след един час, прекаран с нея.
- Пенсионирах се - усмихвайки се доволно, ми съобщи тя – Вече не искам нощни гастроли, за които да си спомням само от снимки. Щастлива съм. А знаеш ли по какво разбрах, че съм щастлива?
- По вътрешното усещане?! – прибързано отговорих и зачаках одобрителна реакция.
- Ни най-малко. По това, че почнах да се напивам от минимални количества – предоволно ми заяви. – Виждаш ли, когато съм нещастна, търся утеха в нощта и всичко, което предлага. Вече не е така. Нямам нужда от фалшиво опиянение. Разбрах го преди седмица, когато буквално се напих от две чаши бяло вино. Отвикнала съм. А и да си призная честно, ситуацията, в която езикът ти се размеква като масло, вече не ми е изкушаваща. Ама никак.
Заявявайки това, остави лъжичката, с която старателно бъркаше кафето. Беше 5 следобяд и старата тя отдавна щеше да си е поръчала бира. Поне. Но не, вместо това срещу моята скромна чаша Куба Либре победоносно се подвизаваше кафе с мляко и дъх на канела.
- Влюбено ми е. И още по-важното е, че ми е щастливо влюбено. Направо обичащо. Затова и вече не излизам както преди. Нямам нужда от странична еуфория – усмихнато ме погледна тя, а аз все повече се опитвах да открия части от миналата й версия. Неуспешно. – Знаеш ли какво е щастието за мен?
- Какво? – попитах, знаейки, че и без въпрос щеше да ми отговори.
- Щастието са двете ви неизпити чаши. Тези, които си сипвате с него, когато се видите, но почти не докосвате. Не че сте въздържатели. Нищо подобно. Чисто и просто ви е достатъчно да сте заедно. Дори и без престорено еуфорични наздравици. Щастието е, когато легнете един до друг, затворили очи и въпреки това знаете наизуст всяка извивка от тялото на отсрещния. Щастието е алкохолно опиянение...без алкохола.
Не можех да я позная. Миналата година по това време тази жена обръщаше града надолу с краката и нагоре с бутилките. Тя беше нощна птица от най-висш пилотаж. А ето, че дванайсет месеца по-късно от нея почти нямаше помен.
- Продължавам да излизам. Просто не живея за петък вечер. Всъщност точно тогава си почивам. Защото ми е хубаво... и щастливо. Пък било и то минус някое събитие. Партита винаги ще има така или иначе. Но щастие... виж това е по-трудно достижимо. Затова, обещай ми, че ако срещнеш някой, който те прави усмихната, без дори да съзнаваш, да го задържиш. Дори и за сметка на нощния живот.
Обещах, разбира се. А дванайсет месеца след това, неусетно и без да се замисля, го и изпълних. Какво да правя – държа на думата си.
Като слънцето, когато се скрие за 10 минути зад някое дърво и кожата ти настръхва. Знаеш, че пак ще се появи. Въпрос на време е. Но въпреки това разтриваш длани, за да се стоплиш и да дочакаш сянката бавно да се отмести.
Като морето, което е винаги там, докато ти си тук. Знаеш, че ще го видиш. Знаеш, че пак е същото. Че прави своите приливи и отливи. Че пясъкът пак ще полепва по лицето и устните. Знаеш, но пак липсва и затова отброяваш дните, оставащи ти до следващата среща.
Като петък вечер, която бленуваш още от неделята. Правиш планове за нея. Издигаш я в някакъв култ. Очакваш я. После я преживяваш на глътки. Бавно. С всяко вдишване.
Днес ми липсваш малко повече от вчера. Дано утре те видя, защото ако и тогава ми липсваш малко повече, вече няма да имам сравнения за усещането. А и не искам да сравнявам. Просто искам да не липсваш. Малко повече.
Съществува една странна порода хора. Цинични. Но не от хуморно-циничните. Не, не. Те са минорно-цинични. Дъждовно-цинични. Цинични.
Обкръжават се с циничните си приятели, с които изпиват циничното си вино, говорейки циничните си думи под съпровода на цинични песни и допушват цинично последните си цигари. Тази порода хора не обича да обича. Тя е забравила какво е това да се усмихнеш. Някога, отдавна, някой е прекършил усмивката им и ги е потопил в депресивни състояния. Някога...Отдавна....
Точно в тези последните две думи се крие и разковничето на циничните. Твърдят, че искат да бъдат спасени, да бъдат отново усмихнати. Но не се и замислят, че докато се обкръжават с цинизъм и мрак, докато рисуват себе си само в черно и бяло, докато бягат от щастието като дявол от тамян, това чисто и просто няма как да се случи. До такава степен са се слели с депресията, свикнали са с нея като невидима дреха, че не умеят, не искат, не проумяват как сами на себе си не позволяват да се завърнат към цветното. Може би от страх. Може би чисто и просто по инерция.
Циничните привидно са едни от най-забавните хора. Докато не прекараш поне мъничко време с тях. Тогава, неусетно и почти необратимо цинизмът им полепва по кожата ти. Просмуква се в порите ти. Вплита се в гласа ти и го прави грапав. От теб единствено си зависи дали ще ти е уютно или ще предпочетеш да се усмихнеш отново.
Аз ли? Съжалявам, простете, извинете, пардон, но предпочитам да ми е шарено. Пък нека съм псевдо циник.
