blue is the warmest color

Събувайки токчетата, тя си отдъхна. Отдавна не бе танцувала толкова много. До тотално изтощение и на последното, мъничко мускулче на левия крак. Или беше десният?

Огледа се около себе си. Празна стая. Отново. Изгревът бе само на няколко минути разстояние, но не мислеше, че има достатъчно сили, събрани в себе си, за да го дочака. Синьо. Навсякъде. Синият час преди зазоряване. Това бе любимото й време. В него всичко изглеждаше като поезия. Все едно някой тайно беше налял акварелна боичка във въздуха и сега всичко бе със син оттенък.

Разкопча роклята и бавно я махна от себе си. Лепкаво. Дъхаво. Нежно. Падаща материя по тялото, докато стигне заветния под. А тя – тя остана гола в синьо-акварелната си стая. Боса. Доволна. Усмихната. Изтощена. Прибра косата си на задължителната хлабава опашка и оправи онзи кичур, който никога не искаше да остане смирен под натиска на ластика.

Колко време бе минало в танци тази вечер? Три часа? Или може би бяха пет? Отдавна спря да ги брои. Важното бе да не мисли. Да не мисли за себе си, за него, за всичко. Отпи от задължителната до леглото чаша хладка вода и се отправи към банята за рутинния душ преди лягане. Водата магически отми всичко. Отми ръце, които са я прегръщали. Отми устни, които жадно са се всмуквали в шията й. Отми мелодии, които изтанцува бясно, почти агресивно, до полу-припадък. Водата отми последните остатъци от нощта, които бяха полепнали по кожата й като мембрана.

Влезе в стаята чиста. Като съвестта й и като онова усещане точно преди заспиване – леко, почти ефирно. Запали цигара и застана на прозореца за последни минути на будно състояние. Не съжаляваше за нищо. А и нямаше за какво. Тя просто изтанцува нощта. А после потанцува малко блус. С него. Колко време бе минало, наистина не помнеше. Така и не се научи да гледа часовника си и да отчита минутите. Премествайки отново онзи, непокорният кичур, се отправи към леглото. Затвори очи и за секунди заспа.

А навън, навън някак си неусетно акварелът се бе стопил и прелял в изгрев. До следващата нощ, в която щеше да изтанцува всичко. И после с облекчение да махне токчетата и роклята, облята единствено от синя светлина и последна цигара. 

Tweet

operate

Все по-често се сблъскам с хора, отказали се от чувствата в полза на сигурното. На усещането, че си недостижим. Че си по-силен от раните, които някой може да ти причини. Че си бронзов и ударът по кожата ти ще доведе само до искри, които плътта дори няма да усети.

Сякаш това да чувстваш е новият бич и всячески се опитваме да го преборим. Слагаме си прегради, зад които се успокояваме, че сме на сигурно и мирно. Заключваме мислите си в кутийки според случая и дори дума не даваме да се каже, че някой може да посмее да ни разбърка подреденото. В мига, в който се уловим, че поддаваме назад и показваме истинската си същност, панически опипваме наблизо за маската, която да сложим.

Слушаме музика, за да се разнообразим и забравяме да вникнем в текста. Четем книги, за да убием времето и търсим циничното, дори когато то отсъства. Гледаме блудкави филми, в които не смеем да се опитаме да открием смисъл. Като уплашени деца бягаме далеч от нежността, защото тя може да ни улови в примката си и отново да придобием плътни човешки очертания.

Присмехулно сочим последните „заразени” от обич и се крием зад собствения си цигарен дим. Превантивно се ваксинираме срещу чувства и не ни интересува колко е дебела иглата, важното е да сме хладни. Избираме си ежедневен камуфлаж и удобно се настаняваме в него, без да осъзнаваме, че дори и той понякога се нуждае от химическо почистване.

Живеем в ерата на ампутираните сърца и превързаните емоционални корди. Редица безчувствени души, от които е останала само обвивката и нищо повече. Море от ходещи, мислещи, нераними индивиди, които потъват в собствената си липса и страх от нараняване. Изтръгваме сензитивната си система и я заменяме с хумор, премерена реч и в редки случаи – самоирония за разкош.

Сякаш така сме непобедими и никой никога няма да успее да ни докосне. Градим кули, в които живеем поединично от ужас, че някой друг ще ни смачка чаршафите, ще ароматизира със собственото си ухание стаята и може би, само може би ще ни хареса.  

Превърнали сме се в кардиолози, знаещи идеално как да направят перфектния разрез там в ляво от гръдния кош. Като хирурзи с дългогодишна практика зад гърба си изтръгваме собствената си чувствителност без анестезия и кървави следи. Не мислим за трансплантация, понеже ужасът от нараняване е по-силен от празнината вътре. Като малки деца, които ги е страх от тъмното, но не искат да си признаят, за да не изглеждат нелепо в очите на другите.

 А аз ли? Аз предпочитам да слушам музиката и да вниквам в текста. Подайте ми скалпела, моля. Имам нужда от трансплантация. Пък нека бъда заразена.

А ти?

Tweet

spoken

***

8 вечерта. Някъде из малките улички на София, в които времето е спряло, а във въздуха все още може да се усети аромат на диня и лято.

- Ужасно си странна. Винаги хлътваш в думи! – почти назидателно отсъди и поръча втора бира. Августовското слънце се прокрадваше за последни минути и жегата бе отстъпила място на лекия вятър и желанието за нещо ледено в чаша.

- Не мисля, че си прав – протестираше, гледайки виновно към чашата си със странна смесица от просеко и нещо билково. Ужасно бе вкусно! – Просто обичам интересните разговори, това е.

- Обичаш усещането някой да те предизвика. Но не чисто емоционално или пък сексуално – за пореден път я опроверга, докато с усмивка благодареше на сервитьорката за бързата реакция. – Понякога си мисля, че ти си най-странната жена, с която съм общувал. Не си от онези типични кифли, които се впечатляват от подаръчета и глупави, клиширани романтики. Ти предпочиташ думи.

- Не мисля, че съм само аз. Пък и думите показват много…

- Не показват, а те предизвикват. Признай си, ти чисто и просто обичаш да те предизвикат. Един вид да ти еректира мозъкът от интересен разговор – как можеше да му се разсърди човек, като така умело успяваше да нацели точното сравнение, за да я опише?! Все пак именно затова и му споделяше всичко.

- Може би си прав – ако имаше наоколо бял флаг, щеше да го развее точно в този момент. Но поради липсата му, се пресегна към поредната запалена цигара. Обичаше да пуши. Не беше от тези, които пушат, защото са нервни. Напротив. При напрегнати ситуации не палеше. За нея цигарата бе перфектният завършек, когато е доволна. Или чисто и просто й е хубаво. – Истината е, че един интересен разговор ми е далеч по-приятен от букет цветя или пък някакъв друг изтъркан жест. Явно ми липсва романтиката в кръвната система.

- Никаква романтика не ти липсва, глупаче. Дори ти е в излишък – почти с глас се изсмя на коментара й. – Не виждаш ли? Ти си от старата генерация романтици. Онези, които искат писма, напрежение, дори леко вербално дразнение. Стриптийз за мисълта един вид.

- Наздраве за еректиралите мозъци и стриптийза, предлагам! – вдигна чашата си, смеейки се толкова силно, че няколко души се обърнаха в пълно недоумение какво се случва.

***

11:30 вечерта. Вятърът се бе усилил и леко играеше с роклята й, докато се прибираше вкъщи. Замисли се. Наистина ли й бе нужно някой да раздразни мисълта й, за да й стане интересен. Понякога й се искаше да е като повечето жени, които познава. Те бяха доволни чисто и просто на цвете, на нещо елементарно, което всеки може да види и в най-нискобюджетната романтична комедия. На нея обаче й бе нужно друго. Дъвка за ума. Афродизиак в писмена форма. Или устна, зависи от ситуацията.

Докато вървеше все по-бързо, понеже вятърът все някак успяваше да се впие в кожата й, телефонът й звънна. Познатият звук на смс-а прекъсна тихия й монолог и привлече вниманието й.

„Очаквам с нетърпение написаното от теб“

Само това, нищо друго. Но то й бе повече от достатъчно, за да се усмихне. И да си запали нова цигара.
Умът й бавно започна да набъбва. 

Tweet

free falling

- Защо не пишеш вече?

Бях се уморила да ме питат един и същи въпрос и като в някакъв транс отговарях за стотен път добре заучената фраза.

- Понякога оправданието за дълга пауза е липсата на муза - започвам бавно, но уверено все едно рецитирам детско стихотворение, загнездило се завинаги в мислените ми лабиринти. – В конкретния случай обаче музата е в наличност и то в огромни количества. Чисто и просто егоистично я пазех. Ей така, за себе си.

Настъпва добре познатата тишина, стигаща ми да отпия от питието и да запаля цигара, докато разпитът отново настъпи.

- Но ти умееш да пишеш. Трябва да започнеш отново. Пък.. и обичам да те чета.

Усмихвам се. Едва доловимо, за да не бъде прието като самодоволство или излишна форма на гордост.

- Може би просто съм залитнала встрани и затова мълчаливо наблюдавам - продължавам, вече излизайки извън добре познатия репертоар. – Сигурно отново ще започна, просто ми трябва време.

- Залитането е, като да стоиш на някой мост. В главата ти е само един въпрос – да скочиш ли или да останеш на сигурната повърхност. При онова уютното и познатото.

- Страх ме е от височини. Привличат ме и затова се пазя от тях.

- Е, това е лесно поправимо. Пробвай нещо да те задържи горе. Може да е песен. Човек. Аромат. Цвят.

- Сложно е, като имаш избор. Теб какво те задържа?

- Нищо. Бил съм там твърде много пъти. Падах над хиляда. Само веднъж се спрях за малко, но се оказа грешка на сетивата и пак продължих със скока.

- Това ме натъжава. Особено за грешката на сетивата. Пък и няма ли край скокът? Все пак не може да е вечен или пък греша?

Грешах. Няколко часа, след като странния метафорично-неметафоричен разпит приключи, все още не ми излизаше от главата идеята, че ние всички понякога стоим между две състояния. Падане. Кръстопът. Топло и студено. Черно и цвят. Думи и тишина. Игра на контрасти, в която ние определяме в коя крайност да залитнем. Дали пък двугодишната ми пауза не се дължеше на така любимата ми фраза за егоистично криене на музата във вакуумирано пликче, така че само аз да й се радвам, а чисто и просто ме бе страх от високото? Може би повече не ми се залиташе.

И точно там, тогава, в този момент пръстите като в някакъв транс сами намират листа и започват. Без посока. Без логика. Но с финал.

А той какъв е? Ще поживеем, ще полетим надолу, пък ще видим.

Аз отново скочих. 

Tweet

gone

Откакто я няма, нищо не е същото. Не мога дори да се прибера спокойно вкъщи, без веднага да не усетя липсата й. Търся я навсякъде, дори и по затънтените ъгълчета на апартамента, но не я откривам. Чувствам се като попарен и няма кой да ми каже, че всичко в края на краищата ще се нареди.

Откакто я няма гърлото ми е като пресъхнало. Чувствам как по гласовите ми струни полепва прах, стипчив и гъст и дере ли дере. Треперя. Изпадам в абстиненция. Отвратително, гадно и гнусно усещане на болка и пустота, събрано в едно. А бе, кофти работа!

Откакто я няма не мога да се будя лесно. Въргалям се в завивките на собствения си дискомфорт и не намирам причина да отворя очи. Поглеждам с насмешка алармата и протягам трепереща ръка, за да я спра. Вегетирам в собственото си легло, докато чаршафите заприличат на бежови корени, омотани на топка под краката ми.

Откакто я няма храната не е същата. Утрото не е същото. Домът ми не е същият. Всичко не е същото! Затова, мили хора, знам, че минаха едва три дни, но моля ви, помогнете ми! Не мога вече и секунда без нея. Моля ви, оправете ми кафе машината. Просто без чаша горещо кафе вече всичко губи смисъл!

Tweet

home

Наскоро прочетох, че София бил един от западащите градове за живене. Също така наскоро ми попадна чудния текст на непознат младеж за това, че София трябва да се изпие на един дъх, да се запознаеш с нея, да откриеш различните й черти, докато не усетиш, че някак най-естествено, логично и плавно си се влюбил в нея.

Повлияна от горните два контрапункта, реших да добавя още щрихи към софийското влюбване. Пък каквото сабя (или клавиатура) покаже:

да си седял на платното на "Раковски" в неделя пет сутринта; да откриеш твоето място, в което дори и влизайки сам, винаги срещаш познато лице; да си пил чай с ром в Арт-а; да си пил чисто и просто ром в Ескобар; да си купуваш подправки от арабите на "Женския пазар"; да си се въртял повече от един път на кръговото на паметника Левски, защото е п-о-з-в-о-л-е-н-о; да те е поливала поне веднъж посред нощ пръскачката на ботаническата градина; да помниш ТабаКо и колко яко беше Мохитото там; да си мятал стотинки в шадравана на Славейков, преди да го закрият; да мислиш, че "Раковски" е софийският Бродуей, заради множеството театри; да не помниш как си се озовал в онова такси от Младост към вкъщи; да помниш "дъжда" от тополени пухчета по "Левски"; да си горил със запалка въпросните пухчета след 12 през нощта; мента пейка парти; да си карал водно колело на Панчарево и на езерото Ариана; да помниш "Витошка" и "Графа", преди откриването на първия мол и колко яко беше да си откриеш някое "съкровище" в магазинчетата по тях; да си ходил на ретро в "Ескейп"; да си висял с часове на пейка в градинката зад двореца; да си усещал онази прекрасна миризма на липа, след пролетен дъжд; да си купувал книга от продавачите пред Библиотека; да си ял джанки от съседния двор; да си се влюбвал в някого в София; да си поискал поне веднъж да се махнеш оттук, но въпреки това винаги да се връщаш, защото това е твоето вкъщи ♥

Пък нека ми говорят, че не била прекрасна!

Tweet

all at sea

Пише ми се за нови неща. Различни неща. Летни неща. 

Пише ми се за цветове, аромати и плодове, чиито имена не мога да произнеса. Пише ми се за сол по кожата и морска пяна, която се разпада при допир с дланта. Пише ми се за бронз, орананж и прасковено. 

Пише ми се за музиката в мен и за вятърът в очите ми. Пише ми се за новооткрити мелодии и такива, които завинаги се преплитат в мозъчните коридори. 

Пише ми се за гатанки. За детски смях, розови панделки и игри от времето, в което сме ходели на училище. 

Пише ми се. Но все нямам време. Пише ми се за нещо различно от временямането. 

Пише ми се.... и май написах. Макар и накратко като полъх на праскова от съседен балкон.

Честито ви бронзово лято! Аз отивам да стопявам морска пяна и да отключа вятъра от очите. Пък било и то непишещо.

Tweet