happily (n)ever after

Тя е средностатистическо момиче. От добрия, учтивия вид. Онзи, който е почти на изчезване. Тя е винаги насреща. Ще прескочи всичките си принципи, само и само да ти помогне. Тя е мила, приветлива, сладка. Никога няма да те изложи и ще те изслуша, когато имаш нужда. Тя е доброто момиче, което винаги се забърква в пакости. Или по-скоро другите я забъркват.

Тя седи срещу мен. Отпива от Блъди Мерито си и изказва на глас това, което ми се върти в главата.

„Аз съм като талисманче за сериозни връзки. Ако някой иска да се обвърже, единственото нужно е да излезе с мен. Понякога трябва само една среща. Друг път се изисква малко повече. Примерно месец или два” – усмихвайки се, пали цигара, а аз поръчвам второ Блъди Мери. „Знаеш ли, че вече няколко от бившите ми са обвързани?! Не, поправка – те са женени. С деца. Аз съм като онази последна нужна крачка, преди да се оженят. Нещо като филма „Good Luck Chuck”. Е, аз съм Чък. Защото не само, че са женени, но срещнаха половинките си веднага след мен. Някои още на следващата седмица, след като се разделихме. Мисля скоро да напиша обява: „Омръзнало Ви е да сте сам? Искате добра съпруга, топла манджа вкъщи и майка на децата Ви? Търсите брак? Излезте с мен и ще намерите всичко това. 100% гаранция.” – шегуваше се, но не й беше смешно. Нервно потропваше с крак и си играеше с маслинките в чашата. „Не ме разбирай погрешно, радвам се за тях. За всеки един по отделно. Но не мога да не се запитам, кога ще спра да съм късмет за обвързване и ще срещна моя такъв? Сякаш има нещо объркано в мен. Излизат с мен, опознават ме и бягат яко дим. И за по-голяма сигурност, взимат, че се женят!”

А в нея нямаше нищо сбъркано. Почти. Тя е едно типично, средностатистическо момиче. От учтивия, добрия вид. Толкова мила и грижовна, че всеки знае – на нея може да се разчита. Проблемът е, че като е винаги насреща, тя сама убива тръпката. В зародиш. Така влиза в графата „приятели”. Което пък ме наведе на въпроса „Как да намерим баланса между това да сме мили и хрисими, като едновременно не елиминираме нюанса на изненадата и съответно – интереса?”

Засега отговорът, мили мои, остава неизвестен.

Tweet

rehab

Ти си вреден за здравето. Ти си грип, от който ме втриса. Става ми студено на крайниците, а коремът ми се свива на топка. Прималява ми. Прилошава ми. Като се появиш, ми се завива свят. Кихам.
Ти си наистина опасен, вреден за здравето. Няма медикамент, с който да се предпазя от теб. Опитах всичко, но резултатът е нулев. Ти си неизлечима зараза. Просмукваш се в мен и ме правиш по-слаба. Унищожаваш ми имунната система, която съм градила старателно. Разболяваш ме. Кашлям.
Ти си вреден за здравето – и физическото, и психическото. След теб си говоря сама. На глас. Дори си отговарям на собствените въпроси, ръкомахайки. Халюцинирам с отворени очи. Вдигам висока температура. Припадам мислено. Давя се.
Ти си най-опасната болест, с която съм се сблъсквала. Само ти можеш да ме излекуваш. Проблемът обаче е, че може би не искам. Предпочитам да кихам, подскачайки на едно място; да кашлям силно; да се давя перманентно през отделни времеви интервали. Дори почна да ми е приятно да припадам от теб. Пък нека си вреден за здравето.

Tweet

talk

Когато мой близък човек ми поиска съвет, винаги казвам това, което наистина мисля. Дори и с риск, да го/я нараня. Просто съм такава. На мнение съм, че ако си истински приятел, ще кажеш реалния отговор, а не напудрената версия за непораснали деца.

Друг е моментът, че често хората не търсят съвет, за да получат такъв. Не. Те просто искат да чуят вече взетото си решение гласно. От чужди устни. С други думи. Затова и когато си даваме мнението, често отсрещната страна чисто и просто не се вслушва в него. То преминава покрай тях като едва доловим шепот и остава назад, много назад в мозъчните им лабиринти. Понеже човек е такъв – упорит, та чак инатлив. Защото човекът по презумция е индивидуалист. Иска нещо и му трябва само една дума, която да е в синхрон с неговия светоглед и готово. Прави го. Без да се вслушва във всички останали „Недей”, „Спри”, „Постой”, „Помълчи”. Неосъзнавайки, че после пак ще иска съвети и в повечето случаи, пак няма да се вслушва в тях.


Виждам го на практика. Постоянно. Изнизват ми се минути и множество ненаписани редове под формата на монолози, в които изказвам поисканата ми теза и тя си оставя висящ в пространството ненужен пасаж. Понякога дори се замислям струва ли си въобще да се опитвам да кажа истинското си мнение. Защото инатът и нечуването си личат. Зверски. Те са в празния поглед. В предъвкването на една и съща тема по сто пъти. Сякаш повтарянето на определен лайтмотив ще промени позициите ми и съответно - съвета ми. Но не става, мили ми, инатливи, обични люде. Нито моето мнение ще се смени, нито Вашето. Така че струва ли си да си хабим ценните минутки в словестна диария, която честичко не води до никъде освен до отдходната тръба на ината?!Ами, да, струва си. Понеже това са приятелите. Те изслушват, дори когато не им е интересно. Съветват, дори и да знаят, че няма да се хареса това, което казват. Те са там и когато се случи предсказания резултат. C’est la vie.


Разбира се, като ми искат съвет, аз си казвам моето. И няма да спра да го правя. Понякога съм дори леко груба. Знам го. Но това съм си аз. Такива са ми думите и не мисля да ги сменям. Както и не се самозалъгвам, че отсрещната страна винаги сляпо ще се довери на това, което кажа. Просто сме учтиви. Играем по правилата на „въпроси и отговори”. Те питат, а аз отговарям. Пък каквото ще да става.

Да живее индивидуализмът!

Tweet

humanised

Лаптопът ми пострада от топлинен удар, а аз - от сърдечен. Май с него си приличаме повече, отколкото предполагах. Нещо като онази мисъл за еднаквостта между домашните любимци и техните стопани. Без излишната козина и надрасканата дамаска на мебелите.

И как иначе. Ние спим, ядем, плачем, пишем, мислим, пушим, мечтаем заедно. Колкото и странно да звучи, връзката ми с лаптопа ще се окаже най-дълготрайната ми за последните две години. Той е винаги насреща. Знае всичките ми тайни до последната сричка. Въпреки това нито за секунда не се изкушава да ги разпространи, без преди това да ме е попитал. Лаптопът ми заспива малко преди мен и се буди по същото време, когато и аз. Докато пия кафето си, винаги ме поздравява с песни, които обичам. Не ревнува. Когато го потърся, е винаги насреща. Зареден, очакващ, изслушващ.

Лаптопът ми пострада от топлинен удар, а аз - от сърдечен. Сърцето ми се сви. Донякъде заради него. Но донякъде и заради мисълта, че не съм единствената, неусетно заменила близостта с техника, усмивката с двуеточие и скоба, любовта със сърца от пиксели и разговорите с еднакво написани и подравнени редове.

Tweet

dream a little dream

Докато те няма, те сънувам.

Контурите ти се разхождат в мислите ми.

С въображаеми пастели те оцветявам.

Рисувам те по свой вкус в ярки цветове.

Моделирам те и излизам извън очертанията ти.

Правя те истински.

Докато те няма, те сънувам.

Появи се, моля те, за да видиш портрета си.

Tweet

celebration

Здрасти, искаш ли да се запознаем? Аз съм един от най-захарните блогове. Днес имам рожден ден и ставам на 2-годинки. Малко съм хаотичен, затова и името ми е такова. Има си и обяснение за всичко това. Мама ме създаде, без да има идея какво ще излезе от мен. Един ден взе, че й доскуча и почна да пише. След няколко седмици прописа отново. Това бяха първите ми виртуални проплаквания.

Отначало само мама ме слушаше и четеше. Лека полека почнах да раста. Оттам пораснаха и ушите, които ме чуваха. Вече не плачех. Научих се да говоря. Отначало малко, по пет-шест реда. Бели разпокъсани стихове. Но веднъж научих ли нужните, точните думи, нямах спирка. Мисълта ми се рееше във всички посоки и във все повече редове. Измислих си герои. За да не ми е скучно. Някои останаха безименни, скрити зад „нея” и „него”. Други кръстих по свое осмотрение и предпочитание.

Като навърших първата си годинка, мама ми подари страница във фейсбук и туитър. Реши, че съм достатъчно зрял, за да се впусна в още виртуални дебри. Продлъжих да се лутам между музика и мисли. Говорех повече, мълчах все по-малко. Смених си визията. Паднаха млечните ми контури. Дори започнаха да ме публикуват и цитират. Приятно е. Не смятам, че съм докрай завършен. Но съм дяволски близо!

Аз съм един от най-захарните блогове. Днес имам рожден ден и празнувам. Празнувам и не мисля да се спирам. Научих се да говоря, да пея, да отговарям на коментари, съобщения, зададени или премълчани въпроси. И искрено се забавлявам. Като две-годишно дете, играещо си в пясъчника с по-големите. А подаръкът за рождения ми ден тропа на вратата. Какъв е точно, засега не казвам. Като порасна още малко, тогава ще ти разкажа. Сега имам далеч по-важни задачи. Като, например, това да празнувам.

Честит ми рожден ден!

Tweet

i want more

Ако искате да ме убиете или поне да ме видите онемяла, ме попитайте какво искам. Това е въпросът, на който наистина не мога да отговоря. Не че не желая да дам отговор. Чисто и просто той е променлива величина с много крайни дестинации.
Искам толкова много неща! Искам вечно да е май и юни и да ходя само с рокли и поли, които феерично да се веят. Искам да има начин от небето да вали дъжд с дъх на канела и ванилия и като ме намокри, да се чувствам като току що изпечен виенски щрудел. Искам около мен да няма намръщени хора, а всички да са с усмивки като на Чеширския котарак. Знам, последното може да е леко смущаващо, плашещо чак, но е за предпочитане пред бръчки по челото и мрънкащи тоналности. Искам да имам специален нож, с чиято помощ да мога да режа мъглата. Да мога да я моделирам в различни форми и да я подарявам в кутийка на всеки. Искам да измисля диета само от желирани бонбони, която действа и да натрия носа на доктор Емилова, мъчеща горките хорица с три-четири резена ябълка на ден (това е нечовешко!). Искам да сънувам само и единствено музика. Случвало ми се е вече и няма наистина нищо по-приятно от това насън да летиш сред ноти и петолиния. Искам цигарите да се окажат полезни за здравето. Така ще си пуша на воля, без да ми се карат, че си вредя. Искам да се разбера. Понякога имам чувството, че говоря сама на себе си на несъществуващ език. Друг път пък си мълча. Сама на себе си. Просто защото не ми се говори. Искам да мога да ти прочета мислите. На тебе, на него, на тях. Казвам „прочета”, вместо „чуя”, защото ако Ви чувах мислите, щеше да стане такъв хаос, че да получа главобол. Искам да поспра с търсенето. Същевременно обаче ми се иска то никога да не спира. Застояването на едно място ме плаши, а страхът не ми е любимата емоция. Искам да зная какво ще стане след година, след месец, дори след малко. Изненадите са прекрасно нещо, но само ако са приятни. Затова и бих рискувала тяхното унищожение в името на това да съм подготвена за негативните ситуации. Всъщност, искам да имам коректор за негативизъм и да мога да го изтрия почти всичкия. Да остане само хубавото и една-две капки тъга. Оставям ги, защото ако всичко е розово, няма да му се радваме чак толкова много. Искам....искам да мога да искам, но и да искам по-малко....
Всъщност ето, сама себе си затрудних с гореспоменатия въпрос. Затова, моля ви, не ме питайте какво искам. Понеже като почна,няма спиране. В такъв момент, съм благодарна на пола си. Ако бях мъж, щях да съм нетърпима. И искаща да съм жена.

Tweet