Когато някой те разочарова, не ти остава нищо друго, освен да преглътнеш горчилката. Да стиснеш здраво зъби и да изчакаш бурята да отшуми. Запалваш клечка кибрит, гледаш я как гори, броиш до десет и продължаваш.
Когато някой те разочарова, нещо бавно, но сигурно в теб се пречупва. Навлажняваш пръста си, опитваш се да го сглобиш. В крайна сметка обаче не оставаш доволен от резултата. Защото когато някой те разочарова, всъщност разочароваш сам себе си. Заради неправилна преценка. Заради твърде много компромиси. Заради нечовешко търпение и слепота спрямо малките неща, които индикират, че бурята идва.
Когато някой те разочарова, ти остава само едно – да преброиш до десет и да станеш. И без това вече е студено, кибритът отдавна изгоря.
Преди дни в стаята си открих стари чужди думи. Старателно написани на лист. На хартия с химикал. По възможно най-ретро начина някой някога ми бе подарил света. Неговия си свят. И ми стана мило. И топло. И уютно. И ми стана тъжно. И носталгично. И студено. Запитах редовете как е възможно в даден момент да подаряваме „Обичам те” така лесно и да вярваме в него, а после да продължим, оставяйки го за спомен върху разпокъсани листи. Нима минава? Или ние надминаваме собствените си думи? Докога подаряваме? Има ли крайна квота, която ако я изпълним, ни остава с празни от „Обичам те” ръце или всичко е въпрос на презареждане на думите? Всеки път ли е истинско или това е реално затъмнение на чистия ум? Очите ми шареха надолу по редовете. Красиви изречения, които някога са значели всичко, че и над всичкото. Мисли, които сгряват, които прегръщат, които усмихват. Прокарах пръсти по сините букви и мислено се връщах в добре забравени дни. Бързо, шеметно, стремглаво препусках от момент на момент и изкристализирах поразбъркани детайли. Два часа и стотици думи по-късно старателно прибрах всичко. За да го открия следващия път и отново да изненадам себе си с факта, че някога за някого съм била света. Неговия си свят. И отново да се запитам без отговор – как понякога подаряваме „Обичам те”, а после продължаваме все едно никога не е значело нещо.
Паузите не са ми силната страна. Дори и в писането е така. Просто понякога забравямдагидобавя. И не е нарочно. Става инцидентно. Явно, за да (си) покажа, че в паузирането не ме бива.
Тръгна ли веднъж, инерцията ме повлича. И няма спиране. И не искам стоп. Ритъмът ме завърта,отскубва ме и ме оставя жива. Спирането не е опция. Не е цел. Не е дестинация. То е промеждутък между галопите. Спускам се по нанадолнището и само секунди след това шеметно политам нагоре. Защото мога. Защото обичам. Защото паузите не са ми силната страна. Дори и в писането е така. Просто понякога забравямдагидобавя.
Но дори и безпаузно тези, които трябва, ме разбират. А останалите – натиснете fast forward и ме чакайте на следващата обиколка. Идвам.
Има една група хора, които за по-лесно и разбираемо наричам „хора наркотици”. Това са тези, които ни разбъркват подреденото и уютното. Като ураган преминават през нас и оставят след себе си разпилени реплики и разтечена спирала под очите. Непредвидими са. Нелогични. Неочаквани.
Идват в най-неподходящия момент и казват точно тези думи, които са достатъчни, за да ни извадят от равновесие. Не винаги е неприятно. Даже напротив. Именно от приятното идва проблемът. Защото искаш още. И още малко. Дозата не ти е достатъчна, а предозираш ли с тях, попадаш в омагьосан кръг на питанки, приливи и отливи. Те съумяват да извадят най-откаченото в теб. Отварят нови хоризонти. С тях си непобедим. С тях ти самият си по-добра, по-завършена форма на самия себе си. Карат те да се луташ в транс и да търсиш. Понеже ти вече си зарибен. И връщане назад отдавна няма.
А хората наркотици си отиват точно толкова бързо, колкото са се и появили. И почваш да търсиш. Нова субстанция, която да замени усещането. Друга форма на удоволствие и провокация, която да те върне обратно към приятното и замъглено състояние. В един момент обаче търсенето почва да омръзва. Затова и спираш. Точно, когато до краен предел си изчистил и последната вена в организма, те се завръщат отново. За да те погълнат за пореден път. И единствено от теб зависи дали ще се отскубнеш или отново ще станеш зависим.
А ти какво избра? Остана ли чист или отново затъна? Понеже има една особена група, която за по-лесно и разбираемо наричам „хора наркотици". Добре, че не се срещат често. Не за друго, но в противен случай всички отдавна щяхме да сме наркомани в собствената си чиста и непорочна кожа. А това би било повече от фатално. И именно затова май всички в един или друг момент предозираме. От скука. От любопитство. От желанието да надскочим себе си. От мисълта, че хората наркотици все някога ще се променят и ще станат зависими от нас. А това, последното, мили мои, си е чист пример за самозалъгване. Понеже да зарибиш дрогата е оксиморон. И то такъв, който дори и във фантастиките липсва като обрат.
Ако не те бях срещнала, щях ли да съм същата? Щях ли да се усмихвам по този начин, да имам това чувство за хумор, да изтръпвам на тези песни? Ако не те бях срещнала, щях ли да се позная? Щях ли да се харесвам повече....или може би по-малко? А въобще щях ли да изпитвам нещо?
Знаеш ли, не ми се мисли какво би се случило, ако не те бях срещнала. Затова си пускам музиката, усмихвам се леко приведена наляво и чакам....да те срещна отново.
„Докога ще си играем на котка и мишка? Целуни ме. Остави ме и аз да те вкуся и да се приключва с гоненицата”, мислеше си тя, докато той за пореден път даваше объркани сигнали.
И двамата не бяха свободни. И двамата го знаеха. Играеха това танго на невинно докосване, постоянно търсене на контакт и преплитане на погледи твърде дълго време.
„Няма ли най-накрая да направиш нещо? Няма ли, подобно на Оскар Уайлд, най-после да се отдадеш на изкушението?!”, безброй пъти го беше питала.
Само на ум обаче. На глас не смееше да му го каже. Притесняваше се, че ако го направи, играта ще свърши. Истината бе, че играта й харесваше. Зареждаше я с емоция и някаква странна тръпка. Тази, която я караше поне един път на ден да се сети за него. Дали той се сещаше за нея? Отпи от мохитото си, запали цигара и се отпусна. Бе толкова близо, а толкова далеч.
Клише. Клиширани отношения, с които захранваше егото си. И нуждата си от тръпка. Докога?
„Няма значение”, помисли си. „Това е маловажно. По-належащо ми е да разбера кога най-после ще спрем играта на котка и мишка и ще се пренесем на следващото ниво”.
А има ли значение? Нужна ли е по-горна дестинация? Да не би, изневерявайки, да фантазира? А фантазирайки, изневерява ли? Реши, че е време да си ходи. Нищо не бе направила, а се чувстваше виновно. Точно оставяше чашата с последната глътка, която сякаш щеше да й приседне, когато по гърба я полазиха тръпки. Ръката му бавно хвана нейната, погали я нежно по косата и я целуна. По бузата.
„Докога ще си играем на котка и мишка? Целуни ме. Остави ме и аз да те вкуся и да се приключва с гоненицата!!!”, изкрещя мислено, а на глас изрече. „Хайде, аз тръгвам, че стана късно”.
Наскоро ми попадна една мисъл, която ми грабна окото. Love is in the web. Като онази песен, но не съвсем. А истина ли е? Или може би само фикция? Измислят ли си хората, за да прикрият факта, че се отчуждават и не стана ли темата за интернета и неговата способност да отдалечава хората едно тотално и изтъркано като подметка на бални обувки клише?
Оглеждам приятелите си. Различни.Някои дори са пълни противоположности един на друг. И въпреки това всеки един от тях – без значение дали говорим за мъже или жени, е имал поне една връзка, започнала от гоненица между пиксели и екранни усмивки. Отдалечаване? Отчуждение? Да, ама не.
В днешно време всеки бърза на някъде. Тича и спира, само за да хапне нещо, да подреди мислите си за минута-две, да изпуши половин цигара (цялата е само за късметлиите, останалите нямат време) и пак бяга. По задачи. По работа. Заради стрес. Като типични последователи на оруелската „1984” натискаме копчето, индикиращо ни къде сме. За да бъдем открити. От другите, стоящи в нет-а. И това не е отчуждение. Това е улеснение. Понеже бягаме. И трябва да ни стигнат. Понеже тичаме и нямаме време за спиране. Понеже напоследък от толкова много задъхване осъзнаваме, че се храним предимно с любов и каши. Но кашите са гадни, а любовта не тича. Тя ни чака в пикселите и емотиконите. Ако е истинска, я пренасяме в нашето измерение отвъд екрана. Ако ли пък не – натискаме копчето „delete” и refresh-ваме страницата.
Моята каша отдавна изстина. Вкусът й стана стипчив, а и консистенцията й не ми е приятна вече. Затова и предпочетох другата съставка в менюто. Открих я в онова, web-а. Преобразих го в реален 3D образ и вече месеци наред му се радвам. Не мисля, че се отчуждавам. Напротив. Преоткривам онова, което така или иначе ми е направило впечателние под формата на редове, кодове и препратени ми линк-ове.
Преди радиото ми пееше „love is in the air”, но това ми е някак ретро. Love is in the web и в това няма нищо, ама наистина нищо отблъскващо.
