Когато си пийнем, сме гениални. Когато си пийнем, сме нИрИални. Когато си пийнем, ние сме непобедими. Когато си пийнем, сме почти немислими. Когато си пийнем, сме ходещи ноти. Когато си пийнем, мозъкът ни на максимум работи. Когато си пийнем, светът се разгражда. Когато си пийнем, ето какво главата ни ражда:
„Педя човек лакът брада го свързвам с човек с голям член” (каката и поредната й хрумка)
„И глистът има душа”(без коментар)
„Какъв е проблемът, с който се ебаваме, да се ебавам и аз?” (Плам в най-чиста хуманна форма)
„Ако бях мъж, щях досега всичките да съм ви минала” (Йосифова изразява любовта си безпрекословно)
„Дай ми да духам, плюс това ще е голям” (Каза Ла Дона и взе пореден балон, преди да се появим с „уголемените” им версии на рожден ден)
„Той моят е някакъв такъв, крив и половината ми се изпразни на седалката” (малката балеринкаописва водния си пистолет преди мократа война от края на лятото, която си спретнахме в Борисовата)
„Как ще го гълташ? Нали духаш?”(не помня кой разви тази теория за сапунените мехури, страха ми от това да не глътна веро и как точно да избегна този инцидент)
„- Аз искам да знам! Кой е Алехандро и кой Роберто? - Е как кой, Фернандо! „ (кръгът Мисъл анализира Гага-дината и нейният „Алехандро”)
„Много уважавам заведения, в който тоалетната им хартия е Milde” (Каменова се изявява като клозетен критик, след посещение на двете нули)
„Аз съм нудист без ташак” (безценно, алтър его-во )
„Трябва да говоря по-бавно, защото не мога да се изказвам” (как да предотвратим ситуации от типа на „завързан език”. Безценен урок от Ла Дона)
„Вечерта животът е винаги по-хубав от сутринта” (колективно умозаключение след поредна среща в One More Bar)
„В първия момент не успях да го позная, аз съм свикнала да го виждам полугол”(коментар, след като мишолина е видяла морски гларус в есенна градска обстановка)
„Наистина нещата са много сложни, като сме големи. Искам да сме в гимназията!” (безименно прозрение в алкохолна вечер, гарнирана с никотинов дим)
„Пуснах си косми, защото не искам да изневерявам” (г-е-н-и-а-л-н-о-!)
„Самата мисъл за изневяра е наполовината извървян път към нея” (отново: г-е-н-и-а-л-н-о-!)
„Спокойно, беше ми в устата, не го гълтах” (аз, успокоявайки Цвета, която инцидентно ме бутна в момент, когато чашата е до устните ми)
„Ти само се чукаш, а не пиеш!” (каза гневно Ла Дона след поредна наздравица и отпи от чашата си)
„Хората гледат със захлас, а аз гледам с гръб” (реплика при поредната шантава доза Future Shorts)
„Утрото е по-мъдро от сутринта” (прозрения на Плам, част поредна. Локация: Созопол)
„Като говоря, не приказвам!”(решително заявление от страна на Цвета)
„Имам кретенорадар” (прозрения на Плам, част поредна. Локация: Park Life Festival, терминал 2)
„Достатъчно е, че сме болни души, за да лекуваме чужди болни такива” (прозрение поредно от каката на всички каки)
на тези, които са ме докосвали на тези, които не са успяли на тези, които са ме провокирали на тези, които ги е било страх на тези, които са ме усмихнали на тези, които са ме разплакали на тези, които са ме мислили на тези, които са ме анализирали на тези, които са ме разтърсили на тези, които са ме оттегчили на тези, които са ме изплашили на тези, които съм изплашила на тези, които продължават да правят всичко това и на тези, които ще започнат...
Краят на годината води до равносметки. Краят на годината идва, без да си усетил как и кога. Краят на годината осъмва в леглото ти. Краят на годината те предизвиква да изпълниш неизпълненото. Краят на годината се задава зад гърба ти (обърни се!). Краят на годината ненасилствено те кара да си правиш списъци. Краят на годината е почти до теб. Краят на годината предразполага към клишета. Краят на годината е почти в ръцете ти. Това беше година под мотото „Голямото чистене”. Изчистих си хаоса. Почти. Премахнах всичко ненужно или овехтяло. Бавно, категорично и систематизирано. Всеки паразит, дразнител или форма на бактерия бе прилежно прибрана във вакумираща торбичка и пратена по своя си път. Така в края на годината аз съм чиста. Чиста, празна и готова. Готова да се нарисувам наново. Изхвърлих старите дрехи, старите мисли и старите емоции. Оставих себе си да дишам на воля. Създадох празно пространство. Там ще настаня всичко ново, което ме очаква. Има една мисъл – за да получиш нещо, трябва да му предоставиш място. Затова и в периода на „Голямото чистене” направих именно това – създадох пространство. Като току що подреден шкаф за обувки, от който наскоро си изхвърлил всички любими, но вече безнадеждно съсипани екземпляри. В края на годината на „Голямото чистене” се озовавам с по-малко обувки, повече празно пространство и една едва доловима тръпка някъде там, в ляво на гръдния кош. Каква точно е тя, ми предстои да разбера. А дотогава ще се наслаждавам на свободата и простора. Ще разперя ръце и ще се усмихвам, отброявайки часовете. Защото знам, че след голямото чистене винаги идва и нещо друго. Голямо. А какво точно, ми предстои да разбера.
Ако не бях казала това, което... Ако не бях направила онова, защото... Ако не бях там, където... Ако не бях тръгнала тогава, когато.. Ако не бях погледнала този, когото... Ако не бях помислила това, понеже...
Преди два дена се разделих с единственото същество от мъжки род, което никога не ме е разочаровало. Бяхме 15 години заедно. Май това е най-дългата ми връзка с някого, която някога съм имала. И въпреки че са минали само два дена, вече ми липсва. Ужасно. Безнадеждно. До такава болка, че едва се издържа на моменти.
Липсва ми да ме буди с весели звуци. Липсва ми да танцува с мен, когато ми се танцува. Липсва ми, да ми се подиграва, когато говоря по телефон и жестикулирам прекалено. Липсва ми дори да ме ядосва, когато уж безпричинно показва ината си или пък започва да крещи. Липсва ми да се смее с мен. Липсва ми да провиква името ми по най-умилителния начин всеки път, когато излизам от стаята. Липсва ми да ме поздравява, щом се прибера. Липсва ми невъобразимо много точно сега, когато вече втори ден плача, а няма кой да ми каже „мило” и да ме погледне с поглед, който разбира. Който знае, че съм тъжна и не пита защо, чисто и просто е до мен, независимо от причината.
Преди два дена се разделих с единственото същество от мъжки пол, което никога при никакви обстоятелства не ме е разочаровало. С него израснах. С него от дете бавно и полека се превърнах в жена. С него претърпях промени. С него се влюбвах и разлюбвах. С него печелех и губех. С него се раздлелях с близки. А сега се разделих и с него. За последен път го държах в ръцете си и го почувствах като първия път, в който го видях. Крехък. Мъничък. Треперещ от страх. Усещащ, че го обожавам с всяка фибра на душичката си. Издъхна в скута ми, без да моли за помощ. Просто ме погледна, пое за последен път глътка въздух и си отиде. Остана само обвивката му в скута ми. Малка, мека, нежна. Споменах ли, че става въпрос за папагала ми?!
Това, че ме четеш, ме прави специална. Това, че ме четеш, ме прави интересна. На себе си. Старая се повече от преди, да не правя грешки. Независимо дали тук говорим за граматика или за смисъл. Препрочитам всичко по десетина пъти. А имаше време, когато аз и автопилотното писане вървяхме ръка за ръка. Но сега не мога. Сега не искам. Сега искам да ме харесаш. Чрез думи. В редове. Сред запетайки и тирета. Защото знам, че ме четеш. Знам, независимо дали ми го казваш или не. И това, че ме четеш, ме кара да се променям. Да се развивам. Да ме четеш пак.
Това, че ме четеш ме прави специална. В моите очи поне. Това, че ме четеш, ме прави интересна. За себе си. Понеже вече сама мене си изненадвам какво ме провокираш да пиша. А то е ново, неопитано, ненаписано, друго. То е мен, но не съвсем. То е ти. И ти до някаква степен си аз.
Това, че ме четеш значи всичко. Това, че ме четеш, ме кара сама себе си да прочета. Мисля, че се влюбвам. В себе си. Или в теб. Май времето ще покаже.
Трябва да успея на време. Трябва да се усмихвам. Трябва да не се прегърбвам. Трябва да ми е прилежно.
Задъхана, се опитвам да съм всичко това. Плюс милиони други "трябва". Трябва да разбирам. Трябва да съм естествена. Трябва да не питам. Трябва ли да питам?
Очакванията ме затискат от всички страни. Ама поспрете се, моля ви! Наредете се на опашка и си изчакайте реда. Трябва да има ред!!!
Трябва да измисля как да не мисля много. Трябва да съм муза, намерила музата. Трябва да излизам. Трябва да се връщам. Трябва да поспра. Трябва да намеря време. Време за себе си. Минути, в който не "трябва".
Прилежно отпивам от кафето. Трябва да пия кофеин. Иначе ще рухна, а-не-трябва-! Трябва да съм енергична. Трябва да презареждам батерии, чужди батерии. Трябва да съм различна. Трябва да съм себе си.
Трябва, а не искам. Трябва да искам. Трябва. Трябва. Трябва... А кога ще си почина малко?