listen

Днес се натъкнах на поредният пост на любимата ми госпожица Микофф, която без дори да иска, е облякла в думи и препинателни знаци мислите ми. Или поне част от тях. Та, това, което момичето така систематично и пригледно беше събрала в има-няма една страница А4 формат, ме накара доста сериозно да се замисля.

Дали пък наистина не бягаме от това, което изпитваме? Дали наистина не ни е страх, да си признаем какво точно бушува в нас... и защо? Може би всички сме страхливци малко или много. Може би всички в една или друга степен сме големи, треперещи шубета, които просто отказваме да приемем, че понякога е по-добре да си кажем каквото мислим, отколкото после да съжаляваме за пропусантите моменти.

Наскоро една позната много залиташе по, както тя се изрази, ”най-добрият и близък приятел”. То беше едно тръшкане, ох-кане, ах-кане, сумтене, пищене, две-три сълзи, проплакани в задимено заведение. Страшна работа! Е, та девойката я беше страх да направи първата крачка. Младежът, от своя страна, хем се държеше по онзи, както ние момичетата се изразяваме, по-специалния начин, хем нищо не правеше. Така, след няколко почти-да-се-целунат моменти се стигна до това, че младежът се огледал за по-смела девойка. Такава, дето не го „почти-целунала-ама-не-съвсем”, ами си действала каката. Намерил я. И сега са си заедно. А моята позната? Пак същото - тръшкане, ох-кане, ах-кане, сумтене, пищене, пет-шест сълзи, проплакани в поредното задимено заведение.

Друга приятелска история, събрана в няколко реда ще представя. Отново за шубета, дето ги е адски страх да направят първата крачка. Момичето Х има странни приливно-отливни взимания-давания с младежа У. Х много харесва У. Не й е на акъла, не й е на интересите, на нищо. И точно затова „ми действа, бе! Действа ми и това си е!!!”. Та действа й У, провокира я, ала –бала, теро-реро. Какво от това? Очевидно тя си пада по него. Затова и скача в 3 сутринта да му чуе гласеца. Очевадно и той е на някакво такова чудене-питане. Затова и звъни. Все пак, нека си го кажем направо – всички знаем как действа тъй нареченото „bootie call”. Проба, грешка. Не перманентно звънене, нали така? Та обратно към историята. Гонят се ли гонят тия ми ти двамцата. Тя се дърпа, после омеква, след това той... е, без омекването при него, де. Уотевър! Та, идеята ми, за която извинете, че е хаотична, но уискито е силно, Ред Бул-ът ме разтреперва, а мисълта ми се лее по-бързо от клавиатурно набраните редове, е че и двамата не са си безразлични. Личи им. В разговорите. В жестовете. В онези неща, които всеки един от тях помни за отсрещния. И в крайна сметка какво правят? А? Нищичко. Не променят и с дори 1% (еха, включих и математика в писането си!!!! Евалата, Тюламор!) това, което им се случва по между им. И защо, питам аз. Защо? Защо ли? Понеже ги е Ш-У-Б-Е!

Добре дошли в ерата на страха! Привет от времето, в което всеки втори го е адски шубе да си каже какво точно иска и се надява тайно или не чак толкова скришно отсрещният да се сети сам. Само че такова нещо като четене на мислите няма. Няма, бе! Няма го и в онази книга за изчезващите видове.

Та, заради какво аджеба го написах всичко това ли? За да си излея яда към всеки, който ми се жалва как иска нещо, ама не му стиска. Еми да ти стиска, драга/драги мой. Сега даже ще си прасна първото клишенце за този пост: животът обича смелите! Факт, постулат или утвърдена истина. Избери си точно сравнение, все същото. Онова, което исках вече повече от един лист в Word да кажа е следното: ако искаш някого – кажи си му. А недей да ми ох-каш и ах-каш, криейки се зад собствената си маска. Защото, повярвай ми, там има и не чак толкова плахи хора. И макар да не са най-добрият ти заместител, те ще те избутат. И после ще си се ядосваш сама/сам, защо не си предприел нещо о време, ама всё равно.

Айде, до нови писания, че ми се стопли чашата.

Tweet

Bang Bang Bang

Докато около мен се леят литри емоция и драма, толкова умело смесени, че и майстор барман с над 10 години стаж би завидял за фината смесица, някак неусетно съм се сдобила с новоподарени любими мелодии.
Понеже съм добричка днес и ми е (както обикновено) слънчево, ще споделя поне малка, съкровена част от тях:

1.

Лазарица, представа си нямаш точно колко пъти вече я слушам, а главата ми сама се движи в едно с ритъма. Отлична за събуждане, когато още ти е леко сънено, а умаш нужда от раздвижване както на тялото, така и на сетивата....пък защо не и на устните за първата утринна усмивка.

2.

Това е песен, която ме вади вече трети месец от дупки, крахове, депресивни минутни състояния и всякакви мрачни небивалици. Гласът на девойката така сладко ми "стърже" в главата, а текстът за още по-разкошно музикоусещане е точно това, от което имам нужда, когато дори и за една-единствена наносекунда си въобразя, че ми е тъжно. Силве, благодаря ти!

3.

С тази мелодия си имах бая перипетии. Най-вече те бяха свързани с откриването й, понеже като я чуех или все не бях близо до устройството, от което се разливаше покрай мен, или ме беше срам да попитам Мартен коя, за бога, е песента. След множество чудения, главоблъсканици, срам, загубени басове, изпити шотове Блъди Мери с екстра табаско, танци пред таксиметрови седянки, най-после я открих! И ти я подарявам. Да, точно на теб, четящо същество срещу екрана. Не за друго, но това е от онези летни мелодии, които независимо къде си, какво правиш, какво ти се случва, те отправя (дори и само мислено) към морето и всички благинки, които голямата солена вода предлага. Енджой!

Така неусетно се върнах към любимите ми моменти, в които решавам да не пиша толкова много за емоционалните перипетии на близки, познати, пък и на мен самата. Чисто и просто реших да представя на разглезеното ти ухо поредното музикално блюдо от три части.

Бон апетит и до нови слушалки.

Tweet

peaches and cream

MARCY PLAYGROUND "Sex And Candy"

Почвам да пиша, пък накъдето ме отвее мисълта. Някак абсурдно ми е днес...и мисловно. Тоест - нетипично.
За последните дни толкова неща се случиха, изживяха, изказаха, премълчаха, изпитаха, измислиха, забравиха... Задъхвам се, само като си помисля. По онзи, твърде приятния начин. И не, не преживявам някаква емоционална метаморфоза, повлияна от феромони, хормони, алкохолни изпарения, топлинни удари. Не съм на прага на промени и катарзиси. Отдъхни и отпусни напрежението!
Просто гледам и слушам, и записвам. Отчитам цитати и полуизказани, полузамълчани думи, които полепват върху ми. Със затворени очи преглеждам кадриран материал на преживяни от близки емоции и лично мои моменти. Като нямо кино, но с масивни специални ефекти. При това - без да са ти нужни 3D очила. Запалвам цигара, поемам дъблоко дима и притварям клепачи. А от колоните се лее сладникава мелодия, оставяща лепкави следи по мен и цигарата. Пудра захар в петолиния и ноти.
Приключвам да пиша, а мисълта на никъде не ме отвя. Може би ми е твърде абсурдно днес. И мисловно. Тоест - нетипично.
Затова и политам, оставяйки недовършените си намерения сами да ме открият и да се изяснят. Или чисто и просто да се изгубят докрай сред музикалната глюкоза, разнасяща се около мен.

Вдишвам.

Затварям.

Слушам.

Отчитам.

Политам.

Tweet

the mating game

Габриела понякога ходи по срещи. Обича мъжкото внимание. „Все пак съм женче, харесва ми да ме глезят и да ме дундуркат” . Дойде ли пролет, нещо в нея безвъзврaтно прищраква и почва да полита феромонно. Ходи по срещи в парка, в малки уютни кафенета, в кина, в барове, да танцува.

Габриела си е изградила правила за срещите. Никога не им отдава прекалено голямо значение предварително. „Няма смисъл да трепериш като лист. Нещата или се случват, или не”. Затова и отбягва прекалена близост. Особено в началото. Само разговори, една-две прегръдки и евентуална целувка за довиждане. Това е.

Габриела напоследък пак тръгна по срещи. Всякакви срещи. Някой протичат добре, други прекратява преждевременно с помощта на любимото й чудо на технологията – телефона. „Имам си заветна максима: ако не ми харесва, извинявам се, че спешно се налага да потеглям и готово”.

Габриела се среща с различни типажи. Няма определен стил и точно това май е стилът й. Високи, спортни, елегантни, сериозни, забавни, дървета на дансинга, волни сладкопойни птички, откачалки, добри души, социални, социопати, плахи, разговорливи. „Когато имаш разнообразие в срещите си, ти е по-интересно. Пък и как иначе да ти създавам историите, кажи ми?!”

Габриела в последно време е леко объркана. От някои срещи, разбира се. Отпива от розето и запалва цигара. „Това винаги помага. Може да не ти стане по-ясно, но поне определено ти е по...никотиново-винено”. За нея е нормално, когато срещите нямат продължение. Често самата тя прави точно така, при това нарочно.

Габриела се среща с объркването, когато в някой рядък случай се сблъска със свой еквивалент. Такъв, който пролетно ходи по срещи. Всякакви срещи. В парка, в малки уютни кафенета, в кина, в барове, да танцува. Такъв, който е с различни типажи. Няма определен стил и точно това май е стилът му. „Тогава се спирам за малко и започвам да се питам дали пък това не значи нещо повече. Естествено, като повечето ми питания, колкото и редки да са те, осъзнавам, че изреченията с въпросителен знак накрая не са ми най-верните другари. Точно тогава и започвам наново да летя”.

А пролетта почти приключва. И феромонното габриелено политане все още не е към края си. Само розето е константа. Все по-хладко и розово, допълващо перфектно никотиновия вкус.

Габриела понякога ходи на срещи. С различни типажи. Докато срещне онзи, който ще я спре в полета й. Дори и след като напише мислено поредния въпросителен знак.

Tweet

nightlite

Колкото повече ме прегръщаш,

толкова повече бягам.

Отдръпнеш ли се за момент,

искам да те настигна.

Омръзна ми да танцуваме танго.

Тази вечер ме покани на блус.

Tweet

menta sessions

Наскоро един познат ми разказа куп истории. Бая неща са му се случили на този човек, честно. Някой са абсурдни, други - умилителни, за трети си мислиш, че чисто и просто си бълнува човекът. Така де, фантазии всякакви, нали?
Та говорим си с въпросния младеж за случки разни. Пием мента. Облизвам доволно последните капки, полепнали по ръба на чашата ми. Много ги обичам тези, последните. Най-вкусни са. И зелени.

Бълбук!

В един момент обаче младежът спира с разказа си, поглежда почти на кръв към крехката ми персона и отсича:

"Това, ако го напишеш в блога си, си мъртва! Да си знаеш!"

Ъъъъъъ.....Моля?! Всякакви неща съм слушала, виждала, чела, подочула оттук и оттам, ама това със заплахите най ме е изумявало. Освен това, нека си го кажа направо: това е блог. Т.е. има и доза истина, но повечето е фикция....или обратното. Зависи си от гледната точка и моментното състояние на пишещата (сиреч Аз) и разказвача (сиреч Ти).
Идеята е, че не пиша ей така, каквото чуя. Питам, да ви се не види! Винаги п.и.т.а.м! Да не говорим, че ако бях тръгнала да поставям черно на бяло (или в случая - черно на екранно) всичко, дето ми е минавало покрай ушите, щях досега да съм хванала тентовагинит на пръстите от писане. Сто на сто.
Та така, вече съм официално заплашена със смърт заради бъдещо писане. Така че, драги господа и дами, младежи и девойки, хора и животни, това е пост, в който Ви се извинявам, че няма да можете да прочетете за: секс с непознати, ревност, перманентни пиянски целувки, бебета, разводи, безумни обаждания през нощта, изневери, пътувания, лутания, дебнене и някъде там - чиcта, фина, рафинирана почти доза обич.
Ха! Ето, нищичко не казах и пак си го написах. Ако не ме чуете до два-три дена, моля, звънете в полицията. Сигурно ще съм мъртва, заради ментовите разкази. И онези, последните капки по ръба на чашата, които толкова обичам.

Бълбук.

Tweet

day one

- Защо ми се обади и излезе с мен?
-Защото не те познавам и ми е интересно.

-А, като ме опознаеш, ще ми се обадиш ли пак?

-Не знам, аз и себе си не познавам.

Пак прописах хайку по никое време, пфу!

Tweet