love is in the web

Наскоро ми попадна една мисъл, която ми грабна окото. Love is in the web. Като онази песен, но не съвсем. А истина ли е? Или може би само фикция? Измислят ли си хората, за да прикрият факта, че се отчуждават и не стана ли темата за интернета и неговата способност да отдалечава хората едно тотално и изтъркано като подметка на бални обувки клише?

Оглеждам приятелите си. Различни.Някои дори са пълни противоположности един на друг. И въпреки това всеки един от тях – без значение дали говорим за мъже или жени, е имал поне една връзка, започнала от гоненица между пиксели и екранни усмивки. Отдалечаване? Отчуждение? Да, ама не.

В днешно време всеки бърза на някъде. Тича и спира, само за да хапне нещо, да подреди мислите си за минута-две, да изпуши половин цигара (цялата е само за късметлиите, останалите нямат време) и пак бяга. По задачи. По работа. Заради стрес. Като типични последователи на оруелската „1984” натискаме копчето, индикиращо ни къде сме. За да бъдем открити. От другите, стоящи в нет-а. И това не е отчуждение. Това е улеснение. Понеже бягаме. И трябва да ни стигнат. Понеже тичаме и нямаме време за спиране. Понеже напоследък от толкова много задъхване осъзнаваме, че се храним предимно с любов и каши. Но кашите са гадни, а любовта не тича. Тя ни чака в пикселите и емотиконите. Ако е истинска, я пренасяме в нашето измерение отвъд екрана. Ако ли пък не – натискаме копчето „delete” и refresh-ваме страницата.

Моята каша отдавна изстина. Вкусът й стана стипчив, а и консистенцията й не ми е приятна вече. Затова и предпочетох другата съставка в менюто. Открих я в онова, web-а. Преобразих го в реален 3D образ и вече месеци наред му се радвам. Не мисля, че се отчуждавам. Напротив. Преоткривам онова, което така или иначе ми е направило впечателние под формата на редове, кодове и препратени ми линк-ове.

Преди радиото ми пееше „love is in the air”, но това ми е някак ретро. Love is in the web и в това няма нищо, ама наистина нищо отблъскващо.

Enter. Message Saved.

Tweet