Наскоро прочетох някъде сентенцията, че няма коса, която да не цъфти. Колкото и да ми се иска да не го призная, е така. Факт. Биология. Наречете го, както си искате, но е така.
Само че се замислих, след като подстригваме грижливо ненужното. След като умело премахваме крайчетата, които се заплитат и ни карат да изпитваме болка. След като безпроблемно откъсваме тази дефектирала част от себе си, защо много често не правим същото и с другите ненужни, изтощени неща в живота ни? Колко пъти се залъгваме с привидно приглаждане на отношения, които отдавна са изгубили своята жизненост? Малко лак тук, една-две фибички -там и готово! Съвършена гладкост! Привидна гладкост. А под нея - хрупкаво като слама и без помен от онзи блясък, който ни е карал да се усмихваме жизнено срещу огледалото.
Замислете се, всеки от нас е доизносвал вече остарели, изтъркани чувства. Всеки от нас го е било страх да се раздели с отдавна безжизнени взаимоотношения. От навик може би. Или от суета. Да, точно така суета. Да не бъдем сами. Да не изглеждаме нелепо след първото изкъпване. Да не би силуетът ни да се промени. Затова и се вкопчвате като възелчетата в заплетените си кичури за човека срещу себе си, без да се замисляте, че така взаимно се задушавате. До пълно изчезване на всякаква еластичност.
Затова следващия път, когато ви се заплете косата, замислете се дали и нещо друго около вас няма нужда от подстрижка. Кой знае, може промяната да ви хареса. А и може да не съществува коса, която не цъфти, но пък със сигурност късата прическа пести от сълзи, причинени от шампоана. И от замъгляване на погледа в резултат на поредния необуздан кичур.
Сред непознати улици за първи път се срещам със себе си. Разговарям с часове. Не бързам. Приятно ми е вътрешно да се разпитвам за всичко. Да споря дори.
Сред непознати места хващам себе си за ръка. Повеждам се на някъде без посока. Без компас, карта и предварително предвидени провизии. Смело крача и усмихвам неориентирано. Но спокойно.
Сред непознати градове си разказвам истории. Какво изпитвам, какво е било и какво ще настъпи след това. Сама себе си изненадвам и се провокирам. Харесва ми и не искам разказът да свърши.
Сред непознати кътчета каня себе си на среща. Отпивам бавно от чашата, за да избегна полепването на млечна пяна по устните. Флиртувам с мен сред цигарен дим и аромат на канела. Гъделичкам егото си и фриволно отмятам кичур назад.
В непознатото ставам за себе си по-позната. И се гмурвам надълбоко в дълбините на собствените си вътрешни коридори. До пълно изгубване. И категорично откриване на една крачка разстояние.
Всички търсим любов. Под една или друга форма. Търсим, намираме и искаме още. Пълним шепи с малки, изплъзващи се между пръстите порции. Привидно прикриваме блуждаещите си очи зад очила, камуфлаж и очна линия. Бродим уверено в неясна посока в опит да скрием собствената си нужда някой да ни покаже пътя. Всички търсим любов. Понякога не го признаваме дори и на самите себе си. И тогава става най-страшно. До такава степен успяваме да заблудим сетивата си в собствената си самодостатъчност, че спираме да разчитаме сигналите за жажда и глад за чувства. Залъгваме се с фрази като "нагон" и "страст", не разбирайки истинския смисъл на собствения си копнеж.
Понеже всички търсим любов. Тъжното обаче е, че, намирайки я, понякога я убиваме в зародиш. Поради недоглеждане. И недояждане. И прекалено дълго гладуване в опит да сме с перфектната талия, перфектната кардиограма и перфектната самодостатъчност.
Гледам ви и записвам. Реплики. Случки. Мисли. Погледи
дори.
Записвам моменти, които не помните. Спомени, които се изплъзват през
полепналите ви с пясък пръсти. Усмивки, които пропускате да забележите.
Гледки, които не виждате през кехлибарните си от слънцето очи.
Записвам движения, походки, смехове. Мислено следя всяко ваше потрепване
и се моля да не ме забележите. В миманса скрита удобно, открадвам
вашите дни. Аз съм крадец на мигове и чуждо изказани изречения. Запълвам
колекцията си с вас и на тихо и уютно й се радвам.
Разглеждам я, галя
строфите ви и препрочитам вашите пасажи. Като воайор, чието удоволствие
се крие в тръпката да не бъде засечен.
Гледам ви и ви записвам вече толкова лета. През другите месеци на порции
препредавам усещанията ви и започвам обратното броене до следващото
лято. А то вече започна и е време удобно да се настаня на добре
запазеното си и тайно място.
Вятърът явно се е влюбил в мен и не спира да се опитва да ми вдигне полата. Правя се на недостъпна и отклонявам всичките му опити за привличане на внимание.
Високомерно настъпвам локвите и не отчитам присъствието му.
Само че, тя, полата, май леко хлътва по него и кикотещо и флиртуващо се надига.
