- Мисля,
че се влюбвам в илюзията за него.
-
Не разбирам за какво говориш? - отвърнах
озадачено, докато първата бутилка вино
кротко застана на масата.
-
Ние не се виждаме често, знаеш – започна
тя, докато стъклото едва доловимо
иззвънтя в първа наздравица. – Редуваме
думи и остроумици. Дори не е непрестанно.
На приливно-отливни моменти е.
-
Това ми е известно. Но как така се влюбваш
в илюзия? Та вие колко точно пъти сте се
виждали, честно? – питам и почвам мислено
да ги броя паралелно с нея.
-
Не повече от десет....май – с премрежен
от мисъл поглед ми отвръща. – Да, не
повече от десет са. Но това не ми пречи
да се влюбвам.
-
Глупости! – протестирам, докато паля
цигара. Винаги паля цигара след първата
половина на виното. Навик. – Няма как
да се влюбиш в думи, без реално да си
имала физически контакт. Или чисто и
просто съм твърде цинична и не мога
докрай да схвана романтичната ти нотка,
съжалявам.
-
Ти май наистина не разбираш. Той ми е
интересен – спокойно започва. – Много
при това. Провокира ме. Кара ме сама на
себе си да бъда по-забавна. И това хем
ме радва, хем ме плаши.
-Защо пък плаши? Нали така се харесваш повече? – питам и знам, че отговорът ще последва на секундата.
-Защо пък плаши? Нали така се харесваш повече? – питам и знам, че отговорът ще последва на секундата.
-
Защото не знам дали е истинско или
наистина започва да ме привлича илюзията
за него. Влюбвам се в образа, който
досъздавам самата аз. Като наркотичен
транс е малко. И винаги искам още. Още
думи. Още дуели. Още... – бързо оправя
онзи кичур, който все пада от лявата
страна на лицето й и се заглежда на
някъде през прозореца. „Раковски” е
толкова красив вечерно време, особено
когато пада сняг. На фона на жълтите
улични лампи снежинките приличат на
летящи златни прашинки и придават
приказен оттенък на иначе спокойната
вторник вечер. – Странно ми е, защото
не знам какво се случва. Не знам измислица
ли е, истинско ли е. Искам да го видя, да
го опозная, да го слушам. Искам да гледам
реакциите му, не само да чета редове.
Същевременно ме е страх.
-Хайде,
пак се почна с този страх! – присмехулно
отвръщам, докато на масата симпатично
се настанява нова порция гризини. –
Защо не се оставиш чисто и просто на
течението?
-
Защото не знам накъде ще ме отнесе.
Понякога си мисля, че това с него е
някакво начесване на езици и преплитане
на его. Друг път обаче се улавям, че
репликите му ми правят по-силно
впечатление. Карат ме да изтръпна. По
приятния начин, разбира се. И точно
тогава се и прокрадва тази ми ти мисъл,
че май се влюбвам. Проблемът е, че не
мога да го спра. А още по-страшното е, че
май и не искам.
-
Ами отдай му се в такъв случай. Най-много
да изживееш нещо хубаво – доволна от
мъдрия си отговор отвръщам и доливам в
двете чаши остатъка от течното грозде.
-
За това са нужни двама. А аз не знам дали
съм сама във влюбването или не. Затова
и ти казвам, мисля, че се влюбвам в
илюзията за него. И ме е страх да не се
окажа наранената. Този път от реалния
му образ.
След
това двете дълго стояхме мълчаливо и
допивахме неизказаните си реплики.
Навън снегът падаше меко и оставяше
града далеч по-чист и тих. Златното
спокойствие бе нарушено от звука на
телефона. На лицето й се изписа едва
доловима усмивка, която само много малък
брой от хора успяваме да разкодираме.
-
Той е. Пак се започва – ведро подхвърля,
докато преглъща последните капки. –
Поръчай втора бутилка, ей сега се връщам.
Докато
я чаках да си допише поредния словестен
дуел, се замислих, че често сме склонни
да хлътваме в представата за някого.
Като художници допълваме картината
според настроението си и губим реалната
представа за отсрещния. Ами ако и той,
подобно на нас, прави същото? Тогава
излиза, че живеем в илюзорни паралелни
светове, в които нищо не е това, което
е. Като физическа версия на Тери-Пратчетова
книга. Като безброй много Алиси, които
измислят своя Шапкар. Като последните
капки вино, които така и не успяваш да
преглътнеш. Като снежинки, които едва
доловимо се докосват, за да се разделят
наново.
.jpg)
.jpg)
