recycled romance

Започвам да пиша на автопилот, пък където му се види краят. Това е просто предупреждение за хаоса който очаквам да настъпи по-надолу. П-р-е-д-у-п-р-е-д-е-н-и с-т-е, така че, моля, без много мрънкане по случай вербалната ми какафония.

Идеята е, че в последно време толкова неща се струпват пред вече до предел ококорените ми очи и наистина не мога да го проумея. Не мога да проумея защо хората се изненадват, когато двама души, които някога са били двойка, ако отидат някъде за известно време и задължително ще се намери някой, който няма да схване сакралността на приятелството и ще се изненада от този факт. Нима наистина след като приключиш дадена връзка, не можеш да запазиш нормални отношения с индивида, който дълго време е бил до теб? Някак си нелепо ми се струва до един момент да си държите ръчичките и в следващия - "Не те познавам вече". Връщайки се назад, осъзнавам, че съм съумяла да запазя добрия тон с бившите. И не, това не ми се струва никак , ама никак странно. Напротив. За мен това е нормалният развой на нещата. Защото поне според скромното ми мнение, една връзка не е само смачкани чаршави, дъх по врата и обмяна на ДНК по всевъзможни и различни начини. Една връзка е да можеш да си поговориш открито с човека... че и да помълчиш с него. Нещо като добро приятелство, но с екстрата от смачкани чаршафи, дъх по врата и обмяна на ДНК по всевъзможни и различни начини. Та, като махнем бонуса, какво остава?! Точно така - приятелството. Капиш?!

Замислих се над всички тези неща, че и над още много други (напоследък много мисля, ей, трябва да се контролирам, че иначе почва да ме боли зверски главата вече!!! ) Замислих се, че има доста хора, които не са свикнали да запазят добрия тон с бившите си половинки. Което, сори, ама е жалка работа. Нима наистина ни е нужна излишната драма?! Замислих се, как не само такива хора бродят наоколо, но и съдят останалите, които сме успяли да съхраним позитивните отношения. Мина ми през главата и мисълта, че понякога не успявам да преценя точно хората. Но това е май към онзи пост за хората с маските, който писах преди повече от половин година. Тогава се чудех как е възможно определени хорица да слагат едно лице, да казват едни думи, да застанат зад едни позиции, а всъщност в малките им (не по размер, а по капацитет) главици да е корено различна ситуацията. Хваща ме яд в такива случаи не на тях, а на мен самата, че не съм разшифровала правилно кода. Че съм погледнала погрешно на някого.

Кааааакто и да е.

Като заключение мисля да напиша следното: Бившите не са прокажени типове, с които комуникация всякаква тука оставете. Те са били част от нас и ние сме били част от тях. Така че, драги ми смехурковци, не виждам нищо лошо, когато съумеем да говорим с тях нормално, че дори и да излезем и пийнем по едно. И не, не става въпрос за онова "едно бързо" по случай доброто старо време. Идеята е, че не виждам какво лошо има да се държиш нормално с хората. Били и те бивши, настоящи или бъдещи.

Пък, който разбрал, разбрал.

Tweet

signs

Мисля, че имам проблем. При това сериозен, патологичен, странен, объркващ проблем. Всеки път, без нито едно-единствено изключение, като видя слънчогледи, си мисля за море. Тази асоциация ме съсипва. Те са навсякъде! По витрините, по снимки, че дори и на етикета с олиото, което принципно не ползвам.
Този мой слънчогледов опит ме навя на мисълта, че май във всичко рано или късно влагаме някакъв друг, наш си смисъл. Наистина ли имаме нужда да слагаме собствени етикети на иначе стандартни, дори посредствени неща? Все си мисля, че не съм единствената с такъв проблем. Ако задълбаете по-сериозно, ще стигнете до заключението, че всичко около вас е с друго, ваше си лично значение. Например, песента, с която ви звъни телефонът. Или фрази, които използвате вече всекидневно (но сте ги прихванали от някого, нали?!). Като любимата ви банда, която ви е любима, ама не съвсем – просто някой ви я е показал. Като това, че като минавате покрай Народния театър винаги инстинктивно се оглеждате за определено лице. Или като например факта, че дори дадени аромати ви връщат обратно към конкретни ситуации – някои приятни, а други – не съвсем.
Ето, едни прости слънчогледи ми крещят „море”. Песента, разливаща се около мен, пише мислено име. Когато запаля цигара рано сутрин, се връщам на определено място. Когато видя даден филм, само един момент ми е в главата.
Имам проблем. Имам нужда да слагам етикети на вече етикетизираните неща. И си задавам въпроси. Защо слънчогледите ми са с морски полъх? Защо песента ми си има друго, скрито име? Защо цигарата ми има следвкус на отминал период? Защо филмът ми има друга мисъл, вплетена в него? А защо ги пиша тия неща?

Tweet

Blah blah blah

През последните седмици се сблъсках с толкова объркани хора с изключително нереални представи за това какво точно да кажат или направят при първа (или поредна) среща. В началото бях повече от стъписана. Признаци на стъписаност: ококорени очи, паднало чене, безмълвие. След като обаче се свестих, бързо-бързо стигнах до заключението, че напоследък някои индивиди просто не знаят КАК да я ираят тази „игра”. Затова след купища горчив личен опит и запитване до най-близките, мисля, че нагледно мога да систематизирам няколко неща, които всеки себеуважаващ се (а и девойкоуважаващ) субект да НЕ прави или да се придържа:

Наръчник на некадърния сваляч:

1. Не питай „каква музика слушаш”. Този въпрос беше актуален някъде около шести клас. Сега е демоде. Също като плакатите по стените и цветните ароматизирани листчета.
2. Ако по някаква случайност си генен инженер, за Бога, не говори колко време „издържат сперматозоидите след изнасилване”. Плашещо е някак си. Особено когато още дори не сме ти запомнили името.
3. Колкото и мускули да имаш, не слагай бял прилепнал потник. Никога! Мускулите се виждат с просто око и без това модно фиаско.
4. Спести ни въпроса „Къде излизаш принципно?”. На това запитване отговорът ни, искреният такъв, би бил нещо от сорта на „Ъъъъъъ...по улиците, пич”.
5. Ако тръгва да вали и си на първа среща с момиче, знай къде я водиш. Не познавам дама, която да обича безцелното лутане с полунепознат между дъждовните капки.
6. Какво работим е просто факт, не тема на цял разговор. Прекарваме средно по 8 часа на ден в работа и не е нормално да пропилеем още два отгоре в разговори за нея. Има толкова други теми – просто избери една.
7. Когато жена ти каже, че е заета и не ти се обажда, дай й време. Не я заливай с по 10 обаждания и средно 5 смс-а дневно...и на двата телефона. Малко е стряскащо.
8. Ако работиш с коли, не ни занимавай с подробности. За повечето от нас те се делят на малка, средна, голяма, червена, бяла, сребърна, зелена, черна.
9. Ако попиташ „Какво ще пиеш?”, плати питието, а не го пиши на нейната сметка. Някак си тъпо е. И скръндзаво.
10. На темата с напитките – „Ще пиеш ли една бира?” звучи все едно ние нямаме право на глас. Вместо това остави момичето с-а-м-о да си избере дали да пие хмелната течност или нещо друго. В противен случай – просто не питай нищо.
11. Научи се да танцуваш. Сериозно. Ужасяващо е партньорът ти да се гърчи като в епилептичен припадък срещу теб...но със сладострастен поглед за разкош.
12. Да, знаем, че има Световно първенство. Наясно сме, че „светът е футбол”. Но да ни занимаваш и говориш за различни ритнитопковци е толкова абсурдно, колкото и ние да почнем да обсъждаме с теб множеството нюанси на лаковете за нокти.
13. Ако нямаш кола и каниш дама на купон в далечен квартал, вземи такси. Не е много ок да сменяме два тролея и един автобус за парти на непознати...при това на висок ток!
14. Ако си над 25, намери куража, силите и волята, да се изнесеш най-после от Студентски град. Общежитията за забавни, когато си на 19-20, но после ъндърграундът идва в повече.
15. На първа среща, моля, м-о-л-я, не ни спретвай график с това кога, къде, как ще се виждаме, колко секс ще правим седмично и какви целувки обичаш. На подобно поведение отговорът ни е „Довиждане!”
16. „Искам да те чукам” звучи секси единствено в порно филм. При това само на вас. На нас не ни е нито секси, нито ни ласкае. Камо ли пък да ни предразполага. Факт!
17. Реплики от рода на „Е, тебе те заплювам тая вечер, да си с мене! Край, заплюта си!” нито ще те направят по-интересен, нито ще ни привлекат. Никой не обича да е „заплют”. Прекалено много слюнкоотделяне за разговор между непознати е.
18. Когато излизаме на първа среща, нормално е да се постараем да изглеждаме прилично. Най-малкото В-И-Е самите очаквате това от момичето срещу вас. Така че изказвания като „Мале, ти как си се барнала - да не си мислиш,че ще те водя на лукс някъде” ни идват в повече. И не, не са комплимент, пък бил той и завоалиран.
19. Спри с приликите и разликите между нас и твои познати/известни личности/роднини. Някои сравнения са просто абсурдни и не водят до нищо положително..... за теб. Простичък и нагледен пример: „Мисля, че имам проблем. Адски много приличаш на братовчедка ми, а това дето искам да го направя с тебе, не трябва да се случва между роднини”. На това реакцията ни ще е или абсолютно игнориране с повдигната вежда, или бързо „изпаряване” от въпросния псевдо-роднина.
20. И накрая: Ако след среща не мислиш да контактуваш с момичето, ама така наистина никога повече да не я виждаш, по-дяволите, не я целувай за довиждане по устните!!!

Tweet

strange world

В последно време доста странни истории и сюжети се изреждат пред невярващите ми и още по детски ококорени очи. Прекалено много неразбираеми моменти изпитах и погледах. Неразбиращата ми главица сама не може да побере, осмисли и анализира докрай случващото се. Затова и напоследък съм заела удобната позиция на зрител, застанал на първата редица. Гледам и отчитам факти, реплики и действия. Не ги разбирам. Не бих и могла. За сметка на това, ми е зверски интересно какво ще се случи утре. Утре-то ми е любим времеви абзац. Затова и го чакам. Застанала съм на първи ред, но вместо пуканки, съм се запасила с подобаваща за неразшифрованите случаи музика. А тя, мелодията, прелива от една в друга, разбива се на малки ноти четвъртини и ме облива. Прегръща ме и ми показва, че може би моите главоблъсканици от последните няколко седмици не са някакво странно, уникално явление. Те са ежедневие. Просто някои хора не ги забелязват или още по-добре казано – отбягват ги с все сила. Аз пък като емоционалния мазохист, който всъщност съм, си ги чакам, предизвиквам или чисто и просто си ги наблюдавам, докато ми се случват

Междувременно ти предлагам моя „страннен” саундтрак от настоящите дни, пък ти сам избери ще натиснеш ли „плей”, ще „скип”-неш ли или точно като мен, ще решиш да караш на автопилот, пък каквото ще да става:

1.

Много ме вади тази песен от шантавите клопки на собствените ми мисли. Господин Морисън е сред най-странните птици в музиката и затова го уважавам. Макар че понякога ми идва в повече и затова го консумирам умерено. Иначе току виж съм се разтършувала за някое бръснарско ножче из принадлежгностите на баща ми...а това определено не е най-доброто спонтанно решение. Тру стори.

2.

Наскоро я открих тази. Но ми действа като приспивателно...или като енергийна напитка. И в двата случая предизвиква усмивка по лицето ми, когато се уловя, че мисля прекалено много, наслаждавам се на случващото се твърде малко и отдавам значение на разни реплики (или премълчавания) адски безпричинно. За всяко от изброените неща си има определено име – да, ВИЕ всичките ме подлудявате понякога!!!

3.

Н-Е –М-О-Г-А без тази песен! Не мога, не искам, не желая! Всеки ден си я пускам многократно и си блъскам главата мислено в някоя стена. Понякога и в прозорец. Все едно, идеята ми е, че пролетта прерасна в лято така неусетно, а въпросителните все още са налице. По-удебелени и големи от всякога. Дори двойно подчертани за още по-силен контраст с тънките контури на въпросите ми. Защо? Какво? Как? Плеяда от въпроси, които искам да изкажа, а не го правя. От шубе? Естествено, драги мои. Да не мислите, че съм някакъв супергерой, бре?! Страхът не ми е чужд.

4.

Тук оставам без коментар. Не за друго, но текстът си го казва всичко. И да, наясно съм, че заради изпълнителя сигурно ще изям маса храна, как съм лигла, кифла, комерс, поп еманация, брокат и розово. Знам! И никак, ама никак не се вълнувам, ако трябва да съм напълно искрена. Това е песен, с която съм преживяла доста, преживявам много и съм почти на 100% убедена, че ще продължим преживяването си и в Утре-то, което толкова обичам, чакам и гледам с интерес.

И докато навън вали и превалява, странните неща не спират да се случват. Някои явно като усмивка в три сутринта, а други едва доловимо - като държане на ръце под масата...
Добре, че забягвам скоро, че инак съвсем щях да се окьопазя в собствените си мисли и мелодии. И така стигам до финалния извод: Мисленето по време на дъжд не води до нищо хубаво, ползотворно и ефикасно!

Послепис: ако някой се сети за някакви други "странни" мелодии, искрено моля, да ги сподели. Събирам си повече петолинийни парченца и ще съм благодарна, да ги чуя, усетя и изпея, макар и последното да го направя само мислено. Не за друго, но не искам да има страшни последствия, свързани с певческите ми (не)умения.

Tweet

listen

Днес се натъкнах на поредният пост на любимата ми госпожица Микофф, която без дори да иска, е облякла в думи и препинателни знаци мислите ми. Или поне част от тях. Та, това, което момичето така систематично и пригледно беше събрала в има-няма една страница А4 формат, ме накара доста сериозно да се замисля.

Дали пък наистина не бягаме от това, което изпитваме? Дали наистина не ни е страх, да си признаем какво точно бушува в нас... и защо? Може би всички сме страхливци малко или много. Може би всички в една или друга степен сме големи, треперещи шубета, които просто отказваме да приемем, че понякога е по-добре да си кажем каквото мислим, отколкото после да съжаляваме за пропусантите моменти.

Наскоро една позната много залиташе по, както тя се изрази, ”най-добрият и близък приятел”. То беше едно тръшкане, ох-кане, ах-кане, сумтене, пищене, две-три сълзи, проплакани в задимено заведение. Страшна работа! Е, та девойката я беше страх да направи първата крачка. Младежът, от своя страна, хем се държеше по онзи, както ние момичетата се изразяваме, по-специалния начин, хем нищо не правеше. Така, след няколко почти-да-се-целунат моменти се стигна до това, че младежът се огледал за по-смела девойка. Такава, дето не го „почти-целунала-ама-не-съвсем”, ами си действала каката. Намерил я. И сега са си заедно. А моята позната? Пак същото - тръшкане, ох-кане, ах-кане, сумтене, пищене, пет-шест сълзи, проплакани в поредното задимено заведение.

Друга приятелска история, събрана в няколко реда ще представя. Отново за шубета, дето ги е адски страх да направят първата крачка. Момичето Х има странни приливно-отливни взимания-давания с младежа У. Х много харесва У. Не й е на акъла, не й е на интересите, на нищо. И точно затова „ми действа, бе! Действа ми и това си е!!!”. Та действа й У, провокира я, ала –бала, теро-реро. Какво от това? Очевидно тя си пада по него. Затова и скача в 3 сутринта да му чуе гласеца. Очевадно и той е на някакво такова чудене-питане. Затова и звъни. Все пак, нека си го кажем направо – всички знаем как действа тъй нареченото „bootie call”. Проба, грешка. Не перманентно звънене, нали така? Та обратно към историята. Гонят се ли гонят тия ми ти двамцата. Тя се дърпа, после омеква, след това той... е, без омекването при него, де. Уотевър! Та, идеята ми, за която извинете, че е хаотична, но уискито е силно, Ред Бул-ът ме разтреперва, а мисълта ми се лее по-бързо от клавиатурно набраните редове, е че и двамата не са си безразлични. Личи им. В разговорите. В жестовете. В онези неща, които всеки един от тях помни за отсрещния. И в крайна сметка какво правят? А? Нищичко. Не променят и с дори 1% (еха, включих и математика в писането си!!!! Евалата, Тюламор!) това, което им се случва по между им. И защо, питам аз. Защо? Защо ли? Понеже ги е Ш-У-Б-Е!

Добре дошли в ерата на страха! Привет от времето, в което всеки втори го е адски шубе да си каже какво точно иска и се надява тайно или не чак толкова скришно отсрещният да се сети сам. Само че такова нещо като четене на мислите няма. Няма, бе! Няма го и в онази книга за изчезващите видове.

Та, заради какво аджеба го написах всичко това ли? За да си излея яда към всеки, който ми се жалва как иска нещо, ама не му стиска. Еми да ти стиска, драга/драги мой. Сега даже ще си прасна първото клишенце за този пост: животът обича смелите! Факт, постулат или утвърдена истина. Избери си точно сравнение, все същото. Онова, което исках вече повече от един лист в Word да кажа е следното: ако искаш някого – кажи си му. А недей да ми ох-каш и ах-каш, криейки се зад собствената си маска. Защото, повярвай ми, там има и не чак толкова плахи хора. И макар да не са най-добрият ти заместител, те ще те избутат. И после ще си се ядосваш сама/сам, защо не си предприел нещо о време, ама всё равно.

Айде, до нови писания, че ми се стопли чашата.

Tweet

Bang Bang Bang

Докато около мен се леят литри емоция и драма, толкова умело смесени, че и майстор барман с над 10 години стаж би завидял за фината смесица, някак неусетно съм се сдобила с новоподарени любими мелодии.
Понеже съм добричка днес и ми е (както обикновено) слънчево, ще споделя поне малка, съкровена част от тях:

1.

Лазарица, представа си нямаш точно колко пъти вече я слушам, а главата ми сама се движи в едно с ритъма. Отлична за събуждане, когато още ти е леко сънено, а умаш нужда от раздвижване както на тялото, така и на сетивата....пък защо не и на устните за първата утринна усмивка.

2.

Това е песен, която ме вади вече трети месец от дупки, крахове, депресивни минутни състояния и всякакви мрачни небивалици. Гласът на девойката така сладко ми "стърже" в главата, а текстът за още по-разкошно музикоусещане е точно това, от което имам нужда, когато дори и за една-единствена наносекунда си въобразя, че ми е тъжно. Силве, благодаря ти!

3.

С тази мелодия си имах бая перипетии. Най-вече те бяха свързани с откриването й, понеже като я чуех или все не бях близо до устройството, от което се разливаше покрай мен, или ме беше срам да попитам Мартен коя, за бога, е песента. След множество чудения, главоблъсканици, срам, загубени басове, изпити шотове Блъди Мери с екстра табаско, танци пред таксиметрови седянки, най-после я открих! И ти я подарявам. Да, точно на теб, четящо същество срещу екрана. Не за друго, но това е от онези летни мелодии, които независимо къде си, какво правиш, какво ти се случва, те отправя (дори и само мислено) към морето и всички благинки, които голямата солена вода предлага. Енджой!

Така неусетно се върнах към любимите ми моменти, в които решавам да не пиша толкова много за емоционалните перипетии на близки, познати, пък и на мен самата. Чисто и просто реших да представя на разглезеното ти ухо поредното музикално блюдо от три части.

Бон апетит и до нови слушалки.

Tweet

peaches and cream

MARCY PLAYGROUND "Sex And Candy"

Почвам да пиша, пък накъдето ме отвее мисълта. Някак абсурдно ми е днес...и мисловно. Тоест - нетипично.
За последните дни толкова неща се случиха, изживяха, изказаха, премълчаха, изпитаха, измислиха, забравиха... Задъхвам се, само като си помисля. По онзи, твърде приятния начин. И не, не преживявам някаква емоционална метаморфоза, повлияна от феромони, хормони, алкохолни изпарения, топлинни удари. Не съм на прага на промени и катарзиси. Отдъхни и отпусни напрежението!
Просто гледам и слушам, и записвам. Отчитам цитати и полуизказани, полузамълчани думи, които полепват върху ми. Със затворени очи преглеждам кадриран материал на преживяни от близки емоции и лично мои моменти. Като нямо кино, но с масивни специални ефекти. При това - без да са ти нужни 3D очила. Запалвам цигара, поемам дъблоко дима и притварям клепачи. А от колоните се лее сладникава мелодия, оставяща лепкави следи по мен и цигарата. Пудра захар в петолиния и ноти.
Приключвам да пиша, а мисълта на никъде не ме отвя. Може би ми е твърде абсурдно днес. И мисловно. Тоест - нетипично.
Затова и политам, оставяйки недовършените си намерения сами да ме открият и да се изяснят. Или чисто и просто да се изгубят докрай сред музикалната глюкоза, разнасяща се около мен.

Вдишвам.

Затварям.

Слушам.

Отчитам.

Политам.

Tweet