free falling

- Защо не пишеш вече?

Бях се уморила да ме питат един и същи въпрос и като в някакъв транс отговарях за стотен път добре заучената фраза.

- Понякога оправданието за дълга пауза е липсата на муза - започвам бавно, но уверено все едно рецитирам детско стихотворение, загнездило се завинаги в мислените ми лабиринти. – В конкретния случай обаче музата е в наличност и то в огромни количества. Чисто и просто егоистично я пазех. Ей така, за себе си.

Настъпва добре познатата тишина, стигаща ми да отпия от питието и да запаля цигара, докато разпитът отново настъпи.

- Но ти умееш да пишеш. Трябва да започнеш отново. Пък.. и обичам да те чета.

Усмихвам се. Едва доловимо, за да не бъде прието като самодоволство или излишна форма на гордост.

- Може би просто съм залитнала встрани и затова мълчаливо наблюдавам - продължавам, вече излизайки извън добре познатия репертоар. – Сигурно отново ще започна, просто ми трябва време.

- Залитането е, като да стоиш на някой мост. В главата ти е само един въпрос – да скочиш ли или да останеш на сигурната повърхност. При онова уютното и познатото.

- Страх ме е от височини. Привличат ме и затова се пазя от тях.

- Е, това е лесно поправимо. Пробвай нещо да те задържи горе. Може да е песен. Човек. Аромат. Цвят.

- Сложно е, като имаш избор. Теб какво те задържа?

- Нищо. Бил съм там твърде много пъти. Падах над хиляда. Само веднъж се спрях за малко, но се оказа грешка на сетивата и пак продължих със скока.

- Това ме натъжава. Особено за грешката на сетивата. Пък и няма ли край скокът? Все пак не може да е вечен или пък греша?

Грешах. Няколко часа, след като странния метафорично-неметафоричен разпит приключи, все още не ми излизаше от главата идеята, че ние всички понякога стоим между две състояния. Падане. Кръстопът. Топло и студено. Черно и цвят. Думи и тишина. Игра на контрасти, в която ние определяме в коя крайност да залитнем. Дали пък двугодишната ми пауза не се дължеше на така любимата ми фраза за егоистично криене на музата във вакуумирано пликче, така че само аз да й се радвам, а чисто и просто ме бе страх от високото? Може би повече не ми се залиташе.

И точно там, тогава, в този момент пръстите като в някакъв транс сами намират листа и започват. Без посока. Без логика. Но с финал.

А той какъв е? Ще поживеем, ще полетим надолу, пък ще видим.

Аз отново скочих. 

Tweet

gone

Откакто я няма, нищо не е същото. Не мога дори да се прибера спокойно вкъщи, без веднага да не усетя липсата й. Търся я навсякъде, дори и по затънтените ъгълчета на апартамента, но не я откривам. Чувствам се като попарен и няма кой да ми каже, че всичко в края на краищата ще се нареди.

Откакто я няма гърлото ми е като пресъхнало. Чувствам как по гласовите ми струни полепва прах, стипчив и гъст и дере ли дере. Треперя. Изпадам в абстиненция. Отвратително, гадно и гнусно усещане на болка и пустота, събрано в едно. А бе, кофти работа!

Откакто я няма не мога да се будя лесно. Въргалям се в завивките на собствения си дискомфорт и не намирам причина да отворя очи. Поглеждам с насмешка алармата и протягам трепереща ръка, за да я спра. Вегетирам в собственото си легло, докато чаршафите заприличат на бежови корени, омотани на топка под краката ми.

Откакто я няма храната не е същата. Утрото не е същото. Домът ми не е същият. Всичко не е същото! Затова, мили хора, знам, че минаха едва три дни, но моля ви, помогнете ми! Не мога вече и секунда без нея. Моля ви, оправете ми кафе машината. Просто без чаша горещо кафе вече всичко губи смисъл!

Tweet

home

Наскоро прочетох, че София бил един от западащите градове за живене. Също така наскоро ми попадна чудния текст на непознат младеж за това, че София трябва да се изпие на един дъх, да се запознаеш с нея, да откриеш различните й черти, докато не усетиш, че някак най-естествено, логично и плавно си се влюбил в нея.

Повлияна от горните два контрапункта, реших да добавя още щрихи към софийското влюбване. Пък каквото сабя (или клавиатура) покаже:

да си седял на платното на "Раковски" в неделя пет сутринта; да откриеш твоето място, в което дори и влизайки сам, винаги срещаш познато лице; да си пил чай с ром в Арт-а; да си пил чисто и просто ром в Ескобар; да си купуваш подправки от арабите на "Женския пазар"; да си се въртял повече от един път на кръговото на паметника Левски, защото е п-о-з-в-о-л-е-н-о; да те е поливала поне веднъж посред нощ пръскачката на ботаническата градина; да помниш ТабаКо и колко яко беше Мохитото там; да си мятал стотинки в шадравана на Славейков, преди да го закрият; да мислиш, че "Раковски" е софийският Бродуей, заради множеството театри; да не помниш как си се озовал в онова такси от Младост към вкъщи; да помниш "дъжда" от тополени пухчета по "Левски"; да си горил със запалка въпросните пухчета след 12 през нощта; мента пейка парти; да си карал водно колело на Панчарево и на езерото Ариана; да помниш "Витошка" и "Графа", преди откриването на първия мол и колко яко беше да си откриеш някое "съкровище" в магазинчетата по тях; да си ходил на ретро в "Ескейп"; да си висял с часове на пейка в градинката зад двореца; да си усещал онази прекрасна миризма на липа, след пролетен дъжд; да си купувал книга от продавачите пред Библиотека; да си ял джанки от съседния двор; да си се влюбвал в някого в София; да си поискал поне веднъж да се махнеш оттук, но въпреки това винаги да се връщаш, защото това е твоето вкъщи ♥

Пък нека ми говорят, че не била прекрасна!

Tweet

all at sea

Пише ми се за нови неща. Различни неща. Летни неща. 

Пише ми се за цветове, аромати и плодове, чиито имена не мога да произнеса. Пише ми се за сол по кожата и морска пяна, която се разпада при допир с дланта. Пише ми се за бронз, орананж и прасковено. 

Пише ми се за музиката в мен и за вятърът в очите ми. Пише ми се за новооткрити мелодии и такива, които завинаги се преплитат в мозъчните коридори. 

Пише ми се за гатанки. За детски смях, розови панделки и игри от времето, в което сме ходели на училище. 

Пише ми се. Но все нямам време. Пише ми се за нещо различно от временямането. 

Пише ми се.... и май написах. Макар и накратко като полъх на праскова от съседен балкон.

Честито ви бронзово лято! Аз отивам да стопявам морска пяна и да отключа вятъра от очите. Пък било и то непишещо.

Tweet

I knew I loved you

Аз си знаех, че така ще стане. Въпреки обстоятелствата и всякаквите премеждия. Знаех си. Защото го вярвах. Защото беше ти.

Ти беше с нея, а не с мен. Изпивах те с очи всеки път, когато те видех. Знаех, че не мога да те имам. Забраненият плод, ала бала.... Клиширани отношения в триъгълна форма. За по-голяма баналност с нея дори не си приличахме. Тя бе бялото, а аз – разбира се, черното. Ти – по средата.

Помниш ли погледите? Помниш ли пътите, в които сме си казвали всичко без думи? С многоточия. И целувки по носа. Леле, колко ги мразех тези целувки! Ненавиждах ги! Защото знаех, усещах, че посоката ти беше друга. В последния момент се спираше и стрелкаше устните си към носа ми, а не ги впиваше в моите. Помниш, нали? Е, мразех ги тези целувки!

Аз си знаех, че така ще стане. Знаех, че няма да си вечно с нея. И чаках. Разбира се, не безучастно. За каква ме мислиш? За някоя отчаяна ли? Няма да седя сама, докато ти светне, че не тя, а аз, Аз с главно А и съскащо З-ъ съм за теб. Пофлиртувах си. Спокойно, мина ми. С теб не ми се флиртува с други хора.

Аз си знаех, че така ще стане и въпреки това не вярвах, че ще се случи толкова скоро. Още й беше топла страната на леглото, нали? Бяха ли минали 24 часа? Всъщност, не ми отговаряй. Не искам да знам. Не съм от тези, които скачат в чуждопретоплени чаршафи... Но го направих. С теб много неща правя, които иначе никога не бих си позволила. Може би ме променяш. Може би ме запознаваш с мен самата. Знам ли...А , бе, не ми се мисли.

Това, което знам, е, че бях убедена, вярвах, усещах, че така ще стане. Някои хора му казват на това моето интуиция. Суеверните го обличат в други думи – шесто чувство. Все едно! Важното е, че знаех. Тогава обаче възниква един друг въпрос – защо година и половина по-късно все още ми е невероятно, когато ми кажеш, че ме обичаш? Защо все още треперя, когато усетя ръката ти в моята? Защо ми е пеперудено, когато дъхът ти полепва по врата ми? Знаеш ли, не ми отговаряй. Каквото и да кажеш, ще е малко. Каквото и да премълчиш, ще ми е достатъчно. Важното е, че знаех, че така ще стане. Че ще те срещна, ще се влюбя, ще те имам. Но по-важното, мило ми момче, спящо до мен е това, че вярвам, че няма да приключи.

Събудих ли те? Извинявай. Понякога не се усещам, когато говоря със себе си на глас. Не ставай още, постой така в леглото с мен.. А после....после ме целуни по носа. Вече обичам. Вече всичко обичам. Теб – също.

Tweet

coffee and TV

Животът ми е сериал. Без субтитри, но с тонове музика под формата на саундтрак. Няма жанрова характеристика. Понякога е комедия, друг път - мелодрама. Слава Богу, досега не съм преминавала през трилърната граница. Нещо като приказка с неочакван край.

Сезоните отдавна надхвърлиха благоприличното число 10. Затова спрях да ги броя. Изморяващо е. Пък и второстепенните лица се сменят постоянно. Само главната героиня остава същата. Чудя се, кога ли сценаристите ще се усетят, че непрестанно си измислям реплики и ще ме "убият" в някоя асансьорна шахта...

Но докато не са го направили, препускам шеметно и жанрово към следващата сцена. Разнищвам дилеми и пречупвам през собствената си призма кулминационни точки. А в онези сцени, мълчаливите, се отдавам на бавен каданс и истории в ноти и петолиния.

Вземи пуканки, когато идваш. Епизодът започва.

Tweet

time

Откога не си правил нещо, което обичаш? Откога не си си давал време единствено и само на теб? Откога не си спирал за малко, чисто и просто за да подишаш?

Като малка обожавах да гледам нагоре. Не, не бях от онези деца, които като в транс седят с поглед, който се взира в тавана. Обичах да гледам небето. Облаците. Синьото. С часове откривах причудливите облачни форми и в детските си мисли ги моделирах в нещо познато. Заек. Сърце. Пухкаво лице. Птица. Измислях им истории - защо са се появили там, какво ги тревожи, накъде отиват. Протягах ръце, за да ги докосна. Излежавах се под тях и ги следях с поглед. Гледах вятърът как ги отнася надалеч и променя контурите им. Не бързах. Имах цялото време на света. Облаците - също.

Сега е различно. Сега все бързам на някъде и почти не поглеждам нагоре. Нямам време за небе. Или както всеки "порастнал човек" поне така си мисля. Но възнамерявам да го променя. Защото вярвам, че минути за нещо приятно и отдавна забравено все се намират.

А ти? Откога не си правил нещо, което обичаш? Намери време, преоткрий своите облаци.

Tweet