use somebody



-Трябва да тръгвам.
-Остани.
-Не мога, разбираш ли. Пък и защо?
-Защото искам да се събудя до теб.
-За какво ти е? Ние не се познаваме. Ще е странно.
-Няма значение. С теб странното е странно приятно.
-Ти си странно приятен. Тръгвам.
-Още пет минути.
-Нямам време.
-Намери си.
-Приключило е. Чакат нова доставка.
-Почакай и ти тогава. Тук. С мен.
-Не мога. Наистина трябва да тръгвам. Не ме изпращай.
-Ще те видя ли пак?
-Зависи от гледната точка. Пък и за какво ти е?
-Защото си тръгваш. А не искам.
-Какво искаш?
-Искам да заспиш тук. Да те прегърна. После да се събудим.
-Ние и сега сме будни.
-За да се събудиш, първо трябва да заспиш.
-Не, първо трябва да тръгнеш. Точно това и правя. Лека нощ.
-Остани.
-Не мога... Няма никакъв смисъл.



Тя стана рязко. Беше изцяло облечена. Прибра косата си на стегната опашка и го погледна. Лежеше в пълно отрицание на това, което се случваше. Искаше й се да го пита толкова много неща. Същевременно, предпочиташе да си останат познати непознати. Взе чантата и тръгна към входната врата.



-Може ли поне да те изпратя?
-Казвала ли съм ти, че си странен?
-Странен, странен, колко пък да съм странен?
-Странен, странен, сладко странен.
-Виж, изгря слънце. Добро утро. Остани.
-Трябва да тръгвам. Лека нощ.

Tweet

touch

Дъхаво полепваш върху кожата ми. Разливаш се като мед по дланта ми. Силно захапваш врата ми и ми оставяш следи. Притежаваш всяко квадратче от мен. Опитомяваш ме, без дори да ме познаваш. Трескаво търсиш път към мен. Докосваш непознати места. Караш ме да потръпвам по начин, който съм забравила или въобще не познавам. Провокираш мисълта ми да се рее надалеч. Предизвикваш сетивата ми. Зениците ми се разтягат до максимум. Ръцете ми дерат по завивките. Пластелинено се размеквам до неузнаваемост и едва събирам себе си. Каниш ме на дуел, който не успявам да спечеля. Танцуваме танго, в което не зная стъпките. Водиш ме по пътека, която не ми е понятна. Преоткриваш ме.

Кога ще ме намериш?!

Tweet

smoke

Когато някой те разочарова, не ти остава нищо друго, освен да преглътнеш горчилката. Да стиснеш здраво зъби и да изчакаш бурята да отшуми. Запалваш клечка кибрит, гледаш я как гори, броиш до десет и продължаваш.

Когато някой те разочарова, нещо бавно, но сигурно в теб се пречупва. Навлажняваш пръста си, опитваш се да го сглобиш. В крайна сметка обаче не оставаш доволен от резултата. Защото когато някой те разочарова, всъщност разочароваш сам себе си. Заради неправилна преценка. Заради твърде много компромиси. Заради нечовешко търпение и слепота спрямо малките неща, които индикират, че бурята идва.

Когато някой те разочарова, ти остава само едно – да преброиш до десет и да станеш. И без това вече е студено, кибритът отдавна изгоря.

Tweet

past tense

Преди дни в стаята си открих стари чужди думи. Старателно написани на лист. На хартия с химикал. По възможно най-ретро начина някой някога ми бе подарил света. Неговия си свят.
И ми стана мило. И топло. И уютно.
И ми стана тъжно. И носталгично. И студено.
Запитах редовете как е възможно в даден момент да подаряваме „Обичам те” така лесно и да вярваме в него, а после да продължим, оставяйки го за спомен върху разпокъсани листи. Нима минава? Или ние надминаваме собствените си думи? Докога подаряваме? Има ли крайна квота, която ако я изпълним, ни остава с празни от „Обичам те” ръце или всичко е въпрос на презареждане на думите? Всеки път ли е истинско или това е реално затъмнение на чистия ум?
Очите ми шареха надолу по редовете. Красиви изречения, които някога са значели всичко, че и над всичкото. Мисли, които сгряват, които прегръщат, които усмихват. Прокарах пръсти по сините букви и мислено се връщах в добре забравени дни. Бързо, шеметно, стремглаво препусках от момент на момент и изкристализирах поразбъркани детайли.
Два часа и стотици думи по-късно старателно прибрах всичко. За да го открия следващия път и отново да изненадам себе си с факта, че някога за някого съм била света. Неговия си свят. И отново да се запитам без отговор – как понякога подаряваме „Обичам те”, а после продължаваме все едно никога не е значело нещо.

Tweet

don't stop

Паузите не са ми силната страна. Дори и в писането е така. Просто понякога забравямдагидобавя. И не е нарочно. Става инцидентно. Явно, за да (си) покажа, че в паузирането не ме бива.

Тръгна ли веднъж, инерцията ме повлича. И няма спиране. И не искам стоп. Ритъмът ме завърта,отскубва ме и ме оставя жива.
Спирането не е опция. Не е цел. Не е дестинация. То е промеждутък между галопите.
Спускам се по нанадолнището и само секунди след това шеметно политам нагоре. Защото мога. Защото обичам. Защото паузите не са ми силната страна. Дори и в писането е така. Просто понякога забравямдагидобавя.

Но дори и безпаузно тези, които трябва, ме разбират. А останалите – натиснете fast forward и ме чакайте на следващата обиколка.
Идвам.

Tweet

the drugs don’t work

Има една група хора, които за по-лесно и разбираемо наричам „хора наркотици”. Това са тези, които ни разбъркват подреденото и уютното. Като ураган преминават през нас и оставят след себе си разпилени реплики и разтечена спирала под очите. Непредвидими са. Нелогични. Неочаквани.
Идват в най-неподходящия момент и казват точно тези думи, които са достатъчни, за да ни извадят от равновесие. Не винаги е неприятно. Даже напротив. Именно от приятното идва проблемът. Защото искаш още. И още малко. Дозата не ти е достатъчна, а предозираш ли с тях, попадаш в омагьосан кръг на питанки, приливи и отливи. Те съумяват да извадят най-откаченото в теб. Отварят нови хоризонти. С тях си непобедим. С тях ти самият си по-добра, по-завършена форма на самия себе си. Карат те да се луташ в транс и да търсиш. Понеже ти вече си зарибен. И връщане назад отдавна няма.
А хората наркотици си отиват точно толкова бързо, колкото са се и появили. И почваш да търсиш. Нова субстанция, която да замени усещането. Друга форма на удоволствие и провокация, която да те върне обратно към приятното и замъглено състояние. В един момент обаче търсенето почва да омръзва. Затова и спираш. Точно, когато до краен предел си изчистил и последната вена в организма, те се завръщат отново. За да те погълнат за пореден път. И единствено от теб зависи дали ще се отскубнеш или отново ще станеш зависим.
А ти какво избра? Остана ли чист или отново затъна? Понеже има една особена група, която за по-лесно и разбираемо наричам „хора наркотици". Добре, че не се срещат често. Не за друго, но в противен случай всички отдавна щяхме да сме наркомани в собствената си чиста и непорочна кожа. А това би било повече от фатално. И именно затова май всички в един или друг момент предозираме. От скука. От любопитство. От желанието да надскочим себе си. От мисълта, че хората наркотици все някога ще се променят и ще станат зависими от нас. А това, последното, мили мои, си е чист пример за самозалъгване. Понеже да зарибиш дрогата е оксиморон. И то такъв, който дори и във фантастиките липсва като обрат.

Ubelievable? Believe it!

Tweet

rendezvous

Ако не те бях срещнала, щях ли да съм същата?
Щях ли да се усмихвам по този начин,
да имам това чувство за хумор,
да изтръпвам на тези песни?
Ако не те бях срещнала, щях ли да се позная?
Щях ли да се харесвам повече....или може би по-малко?
А въобще щях ли да изпитвам нещо?

Знаеш ли, не ми се мисли какво би се случило, ако не те бях срещнала.
Затова си пускам музиката, усмихвам се леко приведена наляво и чакам....да те срещна отново.

Tweet