Ако не те бях срещнала, щях ли да съм същата? Щях ли да се усмихвам по този начин, да имам това чувство за хумор, да изтръпвам на тези песни? Ако не те бях срещнала, щях ли да се позная? Щях ли да се харесвам повече....или може би по-малко? А въобще щях ли да изпитвам нещо?
Знаеш ли, не ми се мисли какво би се случило, ако не те бях срещнала. Затова си пускам музиката, усмихвам се леко приведена наляво и чакам....да те срещна отново.
„Докога ще си играем на котка и мишка? Целуни ме. Остави ме и аз да те вкуся и да се приключва с гоненицата”, мислеше си тя, докато той за пореден път даваше объркани сигнали.
И двамата не бяха свободни. И двамата го знаеха. Играеха това танго на невинно докосване, постоянно търсене на контакт и преплитане на погледи твърде дълго време.
„Няма ли най-накрая да направиш нещо? Няма ли, подобно на Оскар Уайлд, най-после да се отдадеш на изкушението?!”, безброй пъти го беше питала.
Само на ум обаче. На глас не смееше да му го каже. Притесняваше се, че ако го направи, играта ще свърши. Истината бе, че играта й харесваше. Зареждаше я с емоция и някаква странна тръпка. Тази, която я караше поне един път на ден да се сети за него. Дали той се сещаше за нея? Отпи от мохитото си, запали цигара и се отпусна. Бе толкова близо, а толкова далеч.
Клише. Клиширани отношения, с които захранваше егото си. И нуждата си от тръпка. Докога?
„Няма значение”, помисли си. „Това е маловажно. По-належащо ми е да разбера кога най-после ще спрем играта на котка и мишка и ще се пренесем на следващото ниво”.
А има ли значение? Нужна ли е по-горна дестинация? Да не би, изневерявайки, да фантазира? А фантазирайки, изневерява ли? Реши, че е време да си ходи. Нищо не бе направила, а се чувстваше виновно. Точно оставяше чашата с последната глътка, която сякаш щеше да й приседне, когато по гърба я полазиха тръпки. Ръката му бавно хвана нейната, погали я нежно по косата и я целуна. По бузата.
„Докога ще си играем на котка и мишка? Целуни ме. Остави ме и аз да те вкуся и да се приключва с гоненицата!!!”, изкрещя мислено, а на глас изрече. „Хайде, аз тръгвам, че стана късно”.
Наскоро ми попадна една мисъл, която ми грабна окото. Love is in the web. Като онази песен, но не съвсем. А истина ли е? Или може би само фикция? Измислят ли си хората, за да прикрият факта, че се отчуждават и не стана ли темата за интернета и неговата способност да отдалечава хората едно тотално и изтъркано като подметка на бални обувки клише?
Оглеждам приятелите си. Различни.Някои дори са пълни противоположности един на друг. И въпреки това всеки един от тях – без значение дали говорим за мъже или жени, е имал поне една връзка, започнала от гоненица между пиксели и екранни усмивки. Отдалечаване? Отчуждение? Да, ама не.
В днешно време всеки бърза на някъде. Тича и спира, само за да хапне нещо, да подреди мислите си за минута-две, да изпуши половин цигара (цялата е само за късметлиите, останалите нямат време) и пак бяга. По задачи. По работа. Заради стрес. Като типични последователи на оруелската „1984” натискаме копчето, индикиращо ни къде сме. За да бъдем открити. От другите, стоящи в нет-а. И това не е отчуждение. Това е улеснение. Понеже бягаме. И трябва да ни стигнат. Понеже тичаме и нямаме време за спиране. Понеже напоследък от толкова много задъхване осъзнаваме, че се храним предимно с любов и каши. Но кашите са гадни, а любовта не тича. Тя ни чака в пикселите и емотиконите. Ако е истинска, я пренасяме в нашето измерение отвъд екрана. Ако ли пък не – натискаме копчето „delete” и refresh-ваме страницата.
Моята каша отдавна изстина. Вкусът й стана стипчив, а и консистенцията й не ми е приятна вече. Затова и предпочетох другата съставка в менюто. Открих я в онова, web-а. Преобразих го в реален 3D образ и вече месеци наред му се радвам. Не мисля, че се отчуждавам. Напротив. Преоткривам онова, което така или иначе ми е направило впечателние под формата на редове, кодове и препратени ми линк-ове.
Преди радиото ми пееше „love is in the air”, но това ми е някак ретро. Love is in the web и в това няма нищо, ама наистина нищо отблъскващо.
Докато при мен се случват прекраснотии, за които дори не искам да говоря (може би от страх, да не разваля хубавото), ще се завърна към нещо, което не бях правила отдавна.
Музикално пътуване в три части
1.
Затегнете коланите, натиснете съединителя и потегляме. Леко, усмихнато, с женски вокали. Това е песен за онези сутрини, когато още ни се спи, но целта е по-силна от желанието да останем между завивките, удобно стиснали в прегръдка възглавницата. Текстът се лее плавно като мед, а рефренът инстинктивно кара пръстите да барабанят по всяка повърхност.
2.
Никога няма да спра да се възхищавам на таланта на Lykke li. Девойчето досега не е вадило песен, която да ме разочарова. Силно се надявам това така и да не се случи.А тази е от онези мелодии, които дори и да ни е криво, дори и да ни е изморено, действат като ударна доза кафе. С щипка канела и мляко за разкош. Идеална за танцуване зад волана и плезене на околните нацупени шофьори.
3.
Сигурно поне веднъж ви се е случвало да шофирате и да ви е леко изморено. Да ви се притварят очите, да ви е нацупено, да ви е дори нервно. В такива моменти и техните производни си пуснете горната песен. Усилете звука. Отпуснете се. Мелодията е ярък, красноречив пример за това какво точно трябва да представлява една истинска „пътуваща” песен. Тя трябва да ви усмихва. Тя трябва да ви накара да поклащате глава първо наляво и после – надясно. Тя трябва да ви вдъхнови да спуснете прозореца и да протегнете пръсти. Тя трябва да успее да ви накара да натиснете replay, веднага щом приключи. А тази, горната, отгововаря на всеки един от вече споменатите критерии.
BONUS TRACK:
И понеже днес ми е пътуващо и слънчево, ако случайно ви се прииска да поостанете повече зад волана и безцелно да обикаляте, то тогава ви подарявам тази като бонус. Защото е прекрасна. И защото ми е прекрасно. И най-вече, защото такива прекраснотии ми се случват напоследък, че искам да пръскам позитивност навсякъде около мен.
До нови музикални отпътувания и срещи. Там, където, понеже, защото мракът свършва и махаме на воля от широко отворените прозорци, докато слънцето ни обгръща.
С нея сме черното и бялото.
Ези и тура на една и съща монета.
С нея сме двете противоположности.
Прибраност и жизненост в две различни половини.
С нея се различаваме дори с просто око.
Студено и топло, сняг и слънце.
С нея единствено си приличаме по това, че НЕ си приличаме.
А тогава защо ТЕ привличаме
Не те харесвам, защото си самонадеян. Мислиш си, че притежаваш целия свят, а останалото ти принадлежи по презумция. С поглед принизяваш всички около теб и надменно ги гледаш от високо. Не те харесвам, защото си безпардонен. Не те интересува кой какво мисли и правиш това, което на теб ти се иска. Понякога нагрубяваш хората и дори не махаш с ръка. Просто продължаваш. Не те харесвам, защото се мислиш за далеч по-ценен и важен от околните. И зверски много ти личи. Каквото и да направиш, то е правилното, най-вярното решение. Понякога ми идва да те разтърся като прашасала парцалена кукла, за да се осъзнаеш. Но не го правя. Оставям те да летиш в облаците, които сам си си създал. За комфорт. Не те харесвам, понеже почвам да те харесвам. От това ми ставаш едновременно все по-противен и все по-интересен. Като магнит с две лица ме отблъскваш надалеч и привличаш все по-силно. Като карфичка се опитвам да се закача за нещо, но все не успявам.
Не те харесвам....не те харесвам.....не....те....харесвам....много. Засега.
